Определение № 179 от 22.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1004/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1334 от 05.11.2020г. по гр.д. № 2107/2020г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1244 от 09.03.2020г. по гр.д. № 442/2019г. на Варненски районен съд за отхвърляне на предявения от Й. Г. К. против А. М. А. и С. З. Е. иск по чл. 108 ЗС относно дворно място в [населено място], [община], с площ 1760 кв.м., съставляващо УПИ * и УПИ *, заедно с построените в него жилищна сграда на един етаж, застроена на 46 кв.м. и лятна кухня, застроена на 21 кв.м., като правото на собственост е основано на придобивна давност, наследство и покупко-продажба. Жалбоподателката Й. Г. К. намира решението за неправилно. Твърди, че липсва обсъждане на всички оплаквания във въззивната жалба; не са обсъдени в цялост на показанията на свидетелите, липсват мотиви за преценка и съпоставяне на писмените и гласни доказателства. Като нарушения на материалния закон се сочи неправилно прилагане на чл. 20 ЗЗД относно тълкуване волята на страните, нарушение на чл. 79 ЗЗД и чл. 69 ЗС. За допускане на касационно обжалване се позовава на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, както и на очевидна неправилност. Всеки от ответниците е представил писмен отговор, в който оспорва предпоставките за допускане на касационен контрол и претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по ревандикационен иск. Ищцата Й. К. твърди, че е собственик на имота на основание придобивна давност, наследство и договор за покупко-продажба на идеални части от 2016г. През 2003г. с ответника А. А. е подписан предварителен договор, по силата на който му е предадено владението. През 2018г. двамата ответници се снабдили с констативен нотариален акт за собственост по давност. Ответниците поддържат, че са собственици на основание давностно владение въз основа на фактическа власт, установена през 2003г. От писмените доказателства се установява, че през 1975г. ищцата, майка й С. К. и брат й И. К. са признати за собственици по давност на двата парцела с построените сгради; на следващата година им е издаден и нотариален акт за собственост по регулация. С. К. е починала през 1979г. и е наследена от ищцата - нейна дъщеря и И. К. - неин син; последният е починал през 2011г. и е наследен от Т. К. и Т. М.. Те двете през 2016г. са продали на ищцата Й. К. притежаваната от всяка от тях 1/4 и.ч. от имота. С писмен договор от 15.09.2003г. между И. Г. К. и ответника А. А. е уговорена продажба на имота за сумата 2500лв., платима на три части; в т.2 от договора е посочено, че при сключването му се плащат 500 лв., за да може да бъде предоставена предварително къщата за живеене поради липса на жилище; в т.3 е уговорено предоставяне на къщата с дворното място за ползване без никакви ограничения. През 2018г. А.А. и С. Е. са признати за собственици по давност на спорния имот в режим на СИО. Не се спори, че те упражняват фактическа власт върху него и понастоящем. За установяване характера на тази фактическа власт са събрани гласни доказателства. Свидетелите на ищцата установяват, че в къщата живее А., който имал отношения по повод къщата с брата на ищцата И.; И. търсил Апостол, за да се разбират за някакви пари във връзка с къщата; откакто А. се е настанил /от 5 -7 години/ И. и сестра му не са ходили в къщата. Свидетелите на ответниците сочат, че А. и семейството му живеят в имота от около 15 години; в тази къща се родила дъщеря им, която сега е на 15-16 години; имотът купили от И. К. през 2003г.; на него платили около 2500лв.; къщата била много западнала и те я оправили отвътре, а и отвън - направили покрива, комина; тези свидетели не познават ищцата, а само нейния брат И.; според тях преди година - две се появила сестрата на И. /ищцата/ и започнала да иска пари за имота от А.; никой друг освен семейството на А. не е ползвало имота. Въззивният съд е приел, че ответниците упражняват фактическа власт от 2003г. когато е сключен писмения договор за продажба. Тази фактическа власт е с намерение за своене, без противопоставяне от страна на ищцата, т.е. тя съставлява владение. Те живеят целогодишно в имота, извършили са ремонт на къщата - мазилката и покрива, обработват дворното място. С изтичането на десетгодишен срок са придобили правото на собственост. Няма данни течението на придобивната давност да е прекъснато чрез предявяване на иск. Доводите на ищцата, че ответниците са само държатели, съдът е намерил за неоснователни. Имотът не е бил предоставен само за ползване, а сключеният договор показва, че още от заселването си в имота ответниците са имали намерение да го своят и са заживяли в него убеждението, че го придобиват; договорът не е наречен предварителен и в него липсва уговорен срок за сключване на окончателна продажба, което означава, че ответниците изобщо не са знаели, че предвидената в закона форма не е спазена, напротив - смятали са, че договорът им прехвърля собствеността. Ицщата е имала възможност да защити правото си, но е бездействала повече от 15 години, а неплащането на цялата цена от ответниците /за което говорят част от свидетелите/ е ирелевантно, тъй като те се позовават на придобивна давност - оригинерен придобивен способ. При преценка на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав счита, че такива не са налице. На първо място са поставени два процесуални въпроса: 1/ дължи ли съдът да формира мотиви по всички възражения във въззивната жалба и по всяко твърдение на ищеца, като ги обсъди и заяви защо ги приема за основателни или не; 2/ следва ли съдът при формиране на вътрешното си убеждение да обсъди всички събрани по делото доказателства и да ковентира кои от тях установяват правнозначими факти и кои не; длъжен ли е да обсъди в цялост доказателствено средство или може да обсъди само част от него. По тези въпроси се изтъква противоречие с посочена практика на ВКС. Въпросите произтичат от оплакванията, че съдът е обсъдил само част от доводите във въззивната жалба, а не всички; както и че не е обсъдил всички доказателства, в частност договора от 15.09.2003г. относно действителната воля на страните и показанията на свидетелите в цялост. Липсва конкретизация кои възражения на жалбоподателката не са обсъдени. Посочените въпроси не могат да обусловят допускане на касационен контрол. Въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, както и доводите на жалбоподателката. Не се разкрива противоречие с практиката по Решение № 50 от 22.05.2019г. по гр.д. № 1441/2018г. на І г.о., Решение № 63 от 29.07.2019г. по т.д. № 1528/2018г. на ІІ т.о. и др., според която въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл 235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора. /Соченото от касатора Решение № 25 от 23.07.2019г. по гр.д. № 2299/2018г. на ІІ г.о. не разрешава този правен въпрос./ Обжалваното решение отговаря на горните изисквания. Мотивите към решението отразяват самостоятелната правораздавателна дейност на въззивния съд като инстанция по съществото на спора. В тях се съдържат изводи, основани на преценка на релевантните за спора факти и доказателства в тяхната съвкупност; извършено е и произнасяне по възраженията и доводите на жалбоподателката, съдържащи се в жалбата, както и по тези, които са израз на нейната защитна теза. Както бе посочено, от касационната жалба не е ясно кои точно възражения не са разгледани. На следващо място са поставени материално-правни въпроси: 1/ следва ли да се извършва тълкуване на клаузи от договор, когато същите са ясни; може ли съдът при тълкуване да подменя волята на страните; 2/ може ли уговорката, че имотът се предоставя на купувача за живеене, тъй като няма жилище, да се тълкува, че имотът му се предоставя за своене, т.е. за владение като свой. По първия въпрос се визира противоречие с практика на ВКС, а по втория основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на съдебна практика. Според приложената практика / Решение № 105 от 30.06.2011г. по т.д. № 944/2010г. на ІІ т.о., Решение № 167 от 26.01.2012г. по т.д. № 666/2010г. на І т.о, Решение № 67 от 30.07.2014г. по т.д. № 1843/2013г. на ІІ т.о./ на тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните, като съдът при тази своя дейност съобразява с изявената, а не предполагаема воля на страните и не може да подменя нейното съдържание. Въззивният съд не се е отклонил от тези принципни разяснения. В случая не е било нужно тълкуване за изясняване облигационното действие на клаузите в договора, а за да се прецени дали фактическата власт, предоставена по силата на този договор, е държане или владение. Съдът е приел, че е установено владение, изхождайки както от целта на сключения договор /да се продаде, съответно да се придобие имота/, така и от клаузите в т.2 и 3 на договора, които установяват, че ползването, съотв. владението е предадено при сключване на договора със заплащане на капарото от 500 лв. Поради това съдът не е възприел тезата на жалбоподателката, че ползването е по договор за наем или заем за послужване. Приема се безпротиворечиво в практиката, че фактическа власт, упражнявана въз основа на сключен със собственика предварителен договор за продажба на недвижим имот, съставлява владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС. Този извод произтича от целта на сключването на предварителния договор - той не размества собствеността, нито създава за купувача „основание” по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС /поради което за придобиването по давност се изисква упражняване на владение в срока по чл.79, ал.1 ЗС/, но обвързва страните със задължението да сключат окончателен договор с вещно-транслативно действие. Именно поради това изначално наличната у купувача субективна представа, че упражнява фактическа власт върху чужд имот, при съществуваща облигационна връзка със собственика, не изключва наличието на намерение за своене. Подробни разяснения в тази насока се съдържат в Решение № 83 от 01.02.2021г. по гр.д.№ 2978/2019г. на II г.о. При наличието на тази практика не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по втория материалноправен въпрос. Липсва и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК - очевидна неправилност. Касаторът изтъква приетото от съда, че началото на давностното владение е от сключване на договора от 15.09.2003г. при все, че страна по този договор е само ответника А. А., но не и втората ответница. По делото е безспорно установено, че имотът е във владение и ползване на А. А. и неговото семейство - съпруга и две деца. По делото не е представено удостоверение за брак между ответниците, но според издадения през 2018г. констативен нотариален акт А. А. и С. Е. са признати за собственици на имота по давност в режим на съпружеска имуществена общност. Предварителният договор е сключен само от единия съпруг, но упражняваното владение върху имота в продължение на повече от десет години води до придобиване правото на собственост от двамата в условията на съпружеска имуществена общност. На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол. В полза на всеки от ответниците следва да се присъдят направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 600лв. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.