Определение № 2578 от 28.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4028/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 140 от 18.04.2023г. по гр.д. № 178/2023г. на Старозагорски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 9 от 06.01.2023г. по гр.д. № 2020/2022г. на Казанлъшки районен съд. С последното е признато за установено по отношение на Ц. И. Ц. С. и К. Д. К., че И. Х. И. притежава вещно право на ползване върху недвижим имот: дворно място, съставляващо УПИ *, кв. 18, цялото от 1150 кв.м по плана на [населено място], [община], заедно с построените двуетажна жилищна сграда и стопанска постройка и ответниците са осъдени да предадат на ищцата владението върху посочения имот. Касационната жалба (погрешно наречена „въззивна жалба“) е подадена от ответниците Ц. И. Ц. и К. Д. К. чрез адв. С. Т.. В нея се твърди неправилност на решението поради необоснованост и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да е посочен материалноправен или процесуалноправен въпрос, обуславящ крайния изход на спора. Наведени са оплаквания, че съдът не е обсъдил внимателно показанията на свидетелите Ч. и К., не е посочил защо не ги кредитира, а това е нарушение на точното прилагане на закона и на развитието на правото. С писмен отговор ответницата по касационната жалба И. Х. И., чрез пълномощника адв. Т. И., поддържа липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по петиторен иск за защита на вещно право на ползване. Ищцата И. И. извежда претендираните си права от нотариален акт за дарение на недвижим имот от 2009г., с който тя и покойният й съпруг И. Ц. И., са дарили на ответницата Ц. С., тяхна дъщеря, притежавания в съпружеска имуществена общност недвижим имот, като са си запазили правото на ползване върху същия изцяло. Твърди се, че двамата дарители са упражнявали владението си върху него спокойно и безпрепятствено, а след смъртта на съпруга си на 07.07.2019г. ищцата останала единствен ползвател. През 2012г. ответниците се нанесли в имота, без да искат мнението й. Тя изразила несъгласието си да останат да живеят в имота. Те не се съобразили с това и засели в двора лавандула, започнали да отглеждат крави и телета. В защита на правото си на самостоятелно ползване ищцата предявила иска си. Ответниците считат, че правото на ползване е частично погасено със смъртта на единия ползвател; твърдят, че са се нанесли в имота със знанието и съгласието на дарителите, както и че правото е погасено по давност поради неупражняването му. За да уважи иска въззивният съд е приел, че ищцата постоянно обитавала имота като фактически живеела на първия етаж, но съхранявала свои вещи навсякъде, поради което правото й не било погасено по давност. Приел е, че доколкото ответниците са я лишили от право да ползва втория етаж, цялото дворно място и цялата стопанска постройка в двора, при което правото й на ползване не е в пълен обем, то са налице всички предпоставки за уважаване на ревандикационната претенция. За да достигне до тези изводи съдът е обсъдил гласните доказателства. Свидетелите Н. П. и М. К. сочат, че И. не била съгласна дъщеря и зет й да живеят в имота, противопоставила се на нанасянето им след като се върнали от Италия. Дъщерята и зетя се отнасяли зле с ищцата и затова тя се притеснявала да живее с тях, не била спокойна, а все плачела; ответниците й отрязали парното и печката на дърва и тя се топлела на пелети; не й позволявали да сее в двора каквото иска. Свидетелката Ч. пък разказва, че Ц. и К. направили ремонт на къщата и на покрива, направили баня на втория етаж, защото И. не ги пускала в банята на първия. Свидетелката признава, че от години не е в добри отношения с ищцата и не говори с нея. Свидетелката З. К. живее в съседство и установява, че след смъртта на бащата на Ц. отношенията се влошили; И. не пускала Ц. и К. на първия етаж, те правили ремонти, направили си баня на втория етаж; иначе ходели да се къпят другаде. Тази свидетелка също е скарана с ищцата. Съдът е отхвърлил възражението за погасяване на правото на ползване поради неупражняването му, като е посочил, че ищцата обитава постоянно имота, живее на първия етаж от къщата, вторият етаж е обзаведен с нейни мебели, в стопанската постройка съхранява свои вещи, така че правото на ползване е упражнявано и не е погасено. По-нататък съдът е приел, че когато правото на ползване е учредено от двама съпрузи по време на брака, те имат равни права при упражняването му и смъртта на единия от тях не променя обема на ограниченото вещно право - имотът е обременен в неговата цялост и преживелият съпруг има правото на ползва имота изцяло. Съдът е посочил, че кредитира показанията на свидетелите П. и М. К., а също и тези на другите двама свидетели в частта, с която признават, че ищцата не ползва в пълен обем имота, въпреки че правото на ползване се простира върху целия имот до края на живота й. Поради това, тъй като ответниците са я лишили от правото да ползва втория етаж, цялото дворно място и цялата стопанска постройка, то предявеният иск за защита на правото на ползване е основателен. При преценка на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК настоящият състав намира, че липсват както общата, така и допълнителните предпоставки за допускане на решението до касационен контрол. Съгласно разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Този въпрос - материалноправен или процесуалноправен, като общо основание за допускане на касационно обжалване, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно, за да не бъде допуснато касационно обжалване. В конкретния случай жалбоподателите формално се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не са формулирали правен въпрос, като обща предпоставка, обосноваваща допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Дори да се приеме, че повдигнатият с оплакванията въпрос е този за преценката на свидетелските показания, който има значение за изхода на спора, то спрямо този въпрос липсва допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. По този въпрос е налице трайно установена практика на Върховния касационен съд, което изключва наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Въззивният съд е изложил свои съображения защо кредитира показанията и в кои техни части, съответно кои показания не кредитира. Правилността на тази негова преценка е въпрос на вътрешно убеждение и не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК. Не са налице съмнения относно допустимостта на решението, нито такива за очевидна неправилност на някои от изводите на съда. Следователно липсват и служебно приложимите основания за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал.2 ГПК. Предвид изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване. В полза на ответницата по жалбата следва да се присъдят направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в настоящето производство, които са 2000лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.