Определение № 225 от 05.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1386/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата А. Г. Б. от [населено място], [община], чрез процесуален представител адв. П. Куленски срещу решение № 1278 от 17.06.2020г. по в. гр. дело № 5989/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав в следните части: частта, с която след частична отмяна на решение № 5372 от 15.07.2019г. по гр. дело № 10915/2017г. на Софийски градски съд, ГО, I-22 състав е отхвърлен иска по чл. 432, ал. 1 КЗ, предявен от А. Г. Б. срещу „ЗД „Бул Инс““ АД, за разликата над 45 000 лв. до 50 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02.02.2017г. до окончателното плащане; частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 432, ал. 1 КЗ, предявен от А. Г. Б. срещу „ЗД „Бул Инс““ АД, за разликата над 50 000 лв. до 55 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02.02.2017г. до окончателното плащане; частта, с която А. Г. Б. е осъдена да заплати на „ЗД „Бул Инс““ АД разноски по делото.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

I.

1. За да се приложи чл. 51, ал. 2 ЗЗД и да се намали обезщетението за вреди, следва ли приносът на увредения да е доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване, а не да е предполагаем? – противоречие с ППВС № 17/1963г., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 154/31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010г. на ВКС, ІІ т. о.

2. При постановяване на въззивното решение съобразени ли са критериите относно наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия /непоставянето на предпазен колан/ и настъпилия вредоносен резултат? – противоречие с ППВС № 17/1963г., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 96/15.10.2012 г. по т. д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 39/16.07.2010 г. по т. д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 71/08.08.2016г. по т. д. № 36/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.

3. При намаляване на обезщетението за вреди поради съпричиняване на вредоносния резултат може ли приносът на пострадалия да бъде предполагаем? – противоречие с ППВС № 17/1963г., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 154/31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.

4. Винаги ли поставянето на предпазен колан е предпоставка за намаляването на обезщетението за вреди съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД или следва да се докаже при условията на пълно и главно доказване, че при правилно поставен предпазен колан вреди е нямало да настъпят или са щели да настъпят в по-малък обем и интензитет? – противоречие с ППВС № 17/1963г., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 154/31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.

5. За да бъде прието за основателно възражението за съпричиняване, следва ли по делото да бъде проведено пълно и главно доказване на факта на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице или е достатъчно да бъде внесено съмнение? – противоречие с ППВС № 17/1963г., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.

6. При определяне степента на съпричиняването подлежи ли на съпоставяне тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие? – противоречие с р. № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, І т. о.

II.

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен иск срещу застрахователя? – противоречие с ППВС № 4/1968г.

2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя? – противоречие с ППВС № 4/1968г.

3. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалата и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? – противоречие с ППВС № 4/1968г., решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.

4. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика? - противоречие с ППВС № 4/1968г., решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.

5. Длъжен ли е въззивният съд да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания? - противоречие с ППВС № 4/1968г., решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 104/25.07.2014г. по т. д. № 2998/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.

6. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“? - противоречие с ППВС № 4/1968г. и решение № 124/11.11.2010г. по т. д. № 708/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.

7. Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерни с търпените морални вреди и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването на справедливост? - противоречие с ППВС № 4/1968г. и решение № 28/09.04.2014г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.

III.

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи, изложения и възражения на страните във въззивната жалба, които са от значение за формулиране на решаващата воля на съда и да изложи мотиви?

2. Въззивният съд следва ли да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност всички други допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните и следва ли да приеме за безспорно установени обстоятелствата, които не са въведени с възраженията на страните? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/213 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др.

Ответникът „ЗД „Бул инс““ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Ал. И. оспорва касационната жалба, поддържа становище за липса на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания в ППВС № 4/1968г. и формираната практика по чл. 52 ЗЗД.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на касатора и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За да направи извод за частична основателност на предявения иск, въззивният съд след обсъждане на събраните по делото доказателства и установяване на фактическата обстановка се е аргументирал с наличието на предпоставките на чл. 432, ал. 1 КЗ:

1/ валидно сключена при ответното застрахователно дружество застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за лек автомобил марка „Мерцедес“, модел Е, с рег. [рег.номер на МПС], с чието участие е настъпило застрахователното събитие;

2/ противоправно деяние - настъпило на 28.10.2016г. ПТП по вина на С. П. Ц., управлявал автомобила, за който е сключена задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите; водачът С. Ц., излизайки от [населено място], се е движел с несъобразена с пътните условия скорост – мокър асфалт, като при десен завой загубил контрол над автомобила и преминал в насрещната лява лента на движение, излязъл от пътното платно и реализирал ПТП в ел. стълб;

3/ при процесното ПТП на ищцата /настоящ касатор/ А. Г. Б. са причинени телесни увреждания – закрито счупване на дясната ключица, закрито счупване на лявата лъчева кост на типично място и охлузване по предната повърхност на лявата подбедрица; ищцата е претърпяла неимуществени вреди в резултат на телесните увреждания, последвалото оперативно лечение за възстановяване анатомичната цялост на фрактурите с последваща фиксация с плаки и винтове, приложената консервативна терапия, включваща обезболяващи, антибиотична и антикоагулантна профилактика;

4/ причинно-следствена връзка между процесното ПТП и причинените вреди на ищцата.

Във връзка с релевираното от ответника в срока за отговор на исковата молба възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице поради пътуване в автомобила без поставен предпазен колан, въззивният съд въз основа на констативния протокол от 28.10.2016г., заключенията на авто-техническата експертиза /АТЕ/ и съдебно-медицинската експертиза /СМЕ/, поясненията на вещите лица в съдебно заседание в първоинстанционното производство и показанията на свидетеля С. П. Ц. е установил механизма на настъпилото ПТП и е приел, че ищцата е пътувала без поставен предпазен колан, като това е било без значение по отношение на счупването на лявата лъчевата кост, но е относимо и от значение за счупването на дясната ключица. Поради това, че се отнася само до едно от причинените телесни увреждания, съдебният състав е определил съпричиняване в размер 10%.

За да определи обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди на основание чл. 432, ал. 1 КЗ в размер 50 000 лв., въззивният съд е съобразил конкретните телесни увреждания, проведеното оперативно лечение, извършената последваща операция за изваждане на поставената плака, интензитета и продължителността на болките и страданията, общият възстановителен период от три месеца, нуждата от чужда помощ в ежедневието, наличието на остатъчни белези на видими места по ръцете, които са довели до известно загрозяване на съответните анатомични области, но не са предизвикали решителна промяна във вида на пострадалата и същите с течение на времето ще избледнеят и ще се слеят с цвета на кожата. Съдебният състав е отчел също, че уврежданията са причинени на ищцата по време, през което е лекувала онкологично заболяване, което допълнително е усложнило положението.

С оглед приетия размер на съпричиняване 10% въззивната инстанция е направила извод, че дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 432, ал. 1 КЗ е в размер 45 000 лв.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора процесуалноправни и материалноправни въпроси от изложението към касационната жалба са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора, включени са в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд не е процедирал и не се е произнесъл в нарушение на константната практика на ВКС.

Посочените от касатора в раздел I, т. 1 – т. 6 вкл. от изложението към касационната жалба материалноправни и процесуалноправни въпроси са свързани с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия. При произнасяне по тези въпроси въззивният съд не се отклонил от формираната по тях трайноустановена практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора ППВС № 17/1963г. и множество решения на ВКС, включително решение № 43/16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 154/10.10.2017г. по т. д. № 2317/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 64/16.05.2019г. по т. д. № 1781/2018г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 151/12.11.2012г. по т. д. № 1140/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 166/01.10.2013г. по т. д. № 60/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 171/10.10.2013г. по т. д. № 629/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 27/15.04.2015г. по т. д. № 457/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 97/29.06.2016г. по т. д. № 1084/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 71/14.07.2016г. по т. д. № 1241/2015г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 117/29.07.2016г. по т. д. № 3806/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 84/15.08.2016г. по т. д. № 1308/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 144/27.12.2016г. по т. д. № 1000/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 141/31.08.2017г. по т. д. № 2272/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 34/15.07.2019г. по т. д. № 1562/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В посочената практика на ВКС е прието, че с разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на дължимото обезщетение за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, когато пострадалият е допринесъл за увреждането, като приложението на това правило е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, т. е. когато е налице причинна връзка между негови действия или бездействия и вредоносния резултат. Приносът на пострадалия следва да бъде доказан от страната, която е направила възражение за съпричиняване. Съдът трябва да прецени доколко действията на пострадалото лице са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Принос за настъпване на увреждането ще е налице във всички случаи, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпване на вредите, или е допринесло за механизма на увреждането. При релевирано възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия поради пътуването му в автомобила без поставен предпазен колан намаляването на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо, ако са събрани доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан.

В съответствие с константната практика на ВКС въззивният съд е извършил съвкупна преценка на събраните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че пострадалата е пътувала без поставен предпазен колан и поведението й е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат само по отношение на счупването на дясната ключица, но не е в причинно-следствена връзка със счупването на лявата лъчева кост. Въз основа на заключенията на АТЕ и СМЕ и свидетелските показания съдебният състав е установил механизма на настъпване на процесното ПТП, приел е, че пострадалата ищца е пътувала без поставен предпазен колан, счупването на дясната ключица не е следвало да се получи при използване на предпазен колан, поради което като е отчел поведението и действията на водача на лекия автомобил и ищцовата страна, е определил нисък процент на съпричиняване – 10%. Доколко при установяване на фактическите обстоятелства въззивната инстанция е приложила правилно правилата на логическото мислене е въпрос, относим към правилността на решението, и преценката за неговата обоснованост не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК.

Посочените от касатора в раздел II, т. 1 – т. 7 вкл. от изложението към касационната жалба материалноправни и процесуалноправни въпроси се отнасят до приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредените и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към определяне на критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинените на ищцата /настоящ касатор/ неимуществени вреди, в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съобразил се е с вида на телесните увреждания и проведеното оперативно и консервативно лечение, последиците за в бъдеще, липсата на усложнения при лечението, взел е предвид факта, че уврежданията са причинени по време, когато се е лекувала от онкологично заболяване, отчел е степента, интензитета и продължителността на търпените от ищцата болки и страдания, момента на настъпване на процесното ПТП, възрастта на пострадалата ищца. Цитираната от касатора съдебна практика не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като обезщетението за неимуществени вреди и неговият размер зависят от конкретните факти, които са различни за всеки отделен случай.

Съгласно константната практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009г. по т. дело № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. дело № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. дело № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. дело № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. дело № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.

Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 266 КЗ /отм./ и § 27 ПЗР на КЗ /отм./, аналогични на чл. 492 КЗ, и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В константната практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с чл. 266 КЗ /отм/, респ. § 27 ПЗР КЗ /отм./. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 266 от отменения КЗ /сега чл. 492 КЗ/ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което на ищцата са причинени телесни увреждания и неимуществени вреди, е настъпило на 28.10.2016г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер 50 000 лв., въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС.

Посочените в раздел III, т. 1 и т. 2 от изложението към касационната жалба процесуалноправни въпроси се отнася до правомощията на въззивната инстанция за обсъждане на твърденията, доказателствата, възраженията и доводите на страните. Този въпрос не е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК и решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В мотивите на въззивното решение трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи във връзка с достоверността на тези доказателства, на тези доводи трябва да бъде даден обоснован отговор. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по своевременно заявените възражения и доводи на ответника е съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на въззивното решение и е основание за неговата отмяна.

В настоящия случай касаторът /въззивник в производството пред Софийски апелативен съд и въззиваем по въззивната жалба на ответното застрахователно дружество/ е направил оплакване за неправилност на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част поради неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД, несъобразяване с ППВС № 4/1968г., неотчитане в достатъчна степен специфични за настоящето производство обстоятелства, относими към размера на дължимото обезщетение, несъобразяване, че лечението на двете ръце е оперативно, предстоящото оперативно отстраняване на поставените импланти, наличието на загрозяващи белези, невъзможността да си служи с ръцете след операциите, както и факта, че уврежданията са причинени по време на лечение на онкологично заболяване. С оглед направените оплаквания и правомощията си по чл. 269 ГПК въззивната инстанция е обсъдила събраните по делото относими и допустими доказателства в тяхната съвкупност, въз основа на тях е установила фактическата обстановка по отношение на претърпените неимуществени вреди, взела е предвид всички конкретни обективно съществуващи факти и обстоятелства, относими към определяне размера на обезщетението. Фактът, че касаторът не е съгласен с определения размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт.

Предвид липсата на твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение