Определение № 79 от 07.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 894/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] / в несъстоятелност / против постановеното от Великотърновски апелативен съд решение № 157 / 15.06.2012 год. рпо т.д. № 100 / 2012 год., потвърдило решение № 125 / 02.06.2011 год. по т.д.№ 414 / 2010 год. на Окръжен съд – Русе, с което е уважен предявеният от [фирма] против [фирма] / в несъстоятелност / иск с правно основание чл.694 ал.1 ТЗ, като е признато за установено по отношение длъжника, синдика и кредиторите на несъстоятелността в производството по несъстоятелност на [фирма], че вземането на [фирма] ,в размер на 679 617,97 лв., възникнало на основание договор за банков кредит № 05-0009 / 06.03.2008 год., анекс № 1 / 14.03.2008 год. и анекс № 2 / 10.04.2009 год. ,прието по т.д.№ 130 / 2010 год. на Окръжен съд Русе, е обезпечено с договорна ипотека върху имущество, предмет на нот. акт № 185, том ХІ,, рег.№ 3860, дело № 263 / 2008 год. по описа на Н. Р. П., с район на действие Районен съд – Русе. Жалбоподателят атакува въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – неучастие на синдика на [фирма] в производството, както и при противоречие с материалния закон - чл. 167 ал.2 ЗЗД. Счита, че прехвърлянето на ипотекирания от трето за страните по договора за кредит, обезпечен чрез ипотеката, имот в полза на самото дружество – длъжник и страна по договора за кредит, е предпоставяло сключването на нов договор за ипотека между страните по същия. Липсата му, според касатора изключва качеството му на ипотекарен длъжник. Твърди се необоснованост на извода за действителност на сключения договор за ипотека, предвид обект на ипотекирането - имот, придобит в съпружеска имуществена общност за учредилото ипотеката физическо лице / управител на ответното дружество /, непрекратена към момента на сключването на договора за ипотека. Касаторът обосновава допускане касационното обжалване в хипотезите на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Ответната страна - [фирма] - оспорва касационната жалба, с доводи относими към преценката за правилност на въззивното решение, като единствено сочи неотносими към предмета на спора представените решения, в обосноваване хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна, обуславяща правен интерес от обжалването и насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че договорът за ипотека е действителен / чл.167 ал.3 ЗЗД /, като сключен с обект имущество – лична собственост на ипотекарния длъжник, предвид придобиването му от същия след прекратяване съпружеската имуществена общност със съпругата му, италианска гражданка, с влизане в сила решението за личната раздяла на съпрузите, постановено от Градския съд на М. - И., в съответствие с предвидените от италианското законодателство правни последици на съдебното решение за личната раздяла на съпрузите. Съдът е приел, че с оглед чл.173 ал.1 ЗЗД, прехвърлянето на ипотекирания имот, макар в полза на длъжника, в обезпечение на чието вземане е учредена ипотеката, не изключва правото на кредитора за вземането си да се удовлетвори от имота, независимо в чия собственост се намира. Касаторът не е поставил правен въпрос, вкл. по начин позволяващ уточняването и конкретизирането му, в съответствие с правомощията на настоящата инстанция, съгласно ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. От изложението по чл.284 ал.3 ГПК, съобразявайки и обстоятелствената част на касационната жалба може да бъде изведено единствено съображението му за липса на легитимация на длъжника по договора за кредит, като ипотекарен длъжник и по смисъла на чл.167 ал.2 ЗЗД / като фигуриращ длъжник в договора за ипотека /, доколкото договорът за ипотека е сключен от трето за страните по договора за кредит лице, последващо прехвърлило ипотекирания имот на самото дружество. Дори да би бил формулиран конкретен правен въпрос, в съответствие с тези съображения на касатора, то той би бил напълно неотносим към предмета на спора и решаващите изводи на въззивния съд, основани на нормата на чл.173 ал.1 ЗЗД, която е напълно ясна и не е породила противоречиви разрешения в съдебната практиката, в аспект на наведената от касатора теза. С оглед изхода и на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.8 ГПК вр. с чл. 9 ал.1 вр. с чл.7 ал.1 т. 4 от Наредба № 1 / 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответната страна следва да бъде възмездена за разноски - юрисконсултско възнаграждение, в размер на 150 лева. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение