Определение № 1479 от 26.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3666/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], чрез юрк. Т. против решение № 179/26.06.2024 г. по гр. д. № 258/2024 г. на Окръжен съд – Добрич. С последното е потвърдено решение № 241/19.03.2024 г. по гр. д. № 2807/2022 г. на Районен съд – Добрич за отхвърляне на предявените от търговското дружество срещу Община Добрич положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК – за съществуване на вземания, породени от предоставени ВиК услуги за обект с административен адрес [населено място], [улица], а именно: сума в размер на 6 853. 40 лева, представляваща сбор от неплатена цена на услугите за периода от 07.07.2009 г. до 20.11.2020 г., ведно със законна лихва върху нея от датата на подаване на заявлението в съда - 15.03.2022 г. до окончателното плащане, както и сума в размер на 3 894. 75 лева, представляваща обезщетение за забава върху главните задължения за периода от 16.03.2015 г. до 17.03.2022 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 778/2022 г. на Районен съд – Добрич, и в полза на ответника са присъдени разноски. Ответната страна Община Добрич не взема становище по жалбата. При проверка на допустимостта на касационното производство, Върховният касационен съд, състав на III г. о., констатира следното: Касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК от обхвата на касационен контрол са изключени решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лева – за граждански дела и до 20 000 лева – за търговски, с изключение на тези по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. По силата на обвързващото тълкуване, дадено с разясненията в ТР № 3/23.02.2022 г. по 23.02.2022 г. по тълк. д. № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС, търговски са делата, които имат за предмет търговски спор, или спор, произтичащ от търговска сделка, определена по един от двата критерия, регулирани от чл. 286, ал. 1 и ал. 2 ТЗ - обективен и субективен, съответно споровете, които имат за предмет обезпечителни права, отнасящи се до търговска сделка, както и тези, при които е налице функционална обвързаност между предмета на правния спор и търговското качество на страните или сключена от тях търговска сделка. В случая спорните вземания произтичат от относителна търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 вр. с ал. 3 ТЗ – за предоставяне на ВиК услуги, с оглед осъществяваната от ищцовото дружество по занятие дейност по поддържане и експлоатация на водоснабдителни и канализационни мрежи. Поради това и спорът във връзка с неговото изпълнение и неизпълнението е търговски по своя характер, съгласно изричната разпоредба на чл. 365, т. 1 ГПК. Цената на всеки от разгледаните установителни искове, решението по които е предмет на касационно обжалване, е под законоустановения праг за търговски дела от 20 000 лева, поради което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 ГПК същото не подлежи на касационен контрол. Обстоятелството, че от ответната община (наемодателя) се търси солидарна отговорност въз основа на разпоредбата на чл. 8, ал. 9 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационни системи, и на поетото солидарно задължение (с декларацията – съгласие по чл. 2, ал. 3 от приложимите ОУ на ВиК оператора) с наемателя за дължимите към доставчика суми за предоставени ВиК услуги в обекта (имота) за периода на наемното правоотношение, не променя характера на делото. Решаващо значение тук има естеството на правоотношението, от което произтича главното задължение, а не евентуалната отговорност на наемодателя при неизпълнение на това задължение от страна на наемателя – вж. този смисъл определение № 2712/18.10.2024 г. по т. д. № 1164/2024 г. на ВКС, I т.о. Не може да намери приложение в случая и правилото на чл. 113, изр. 2 ГПК, според което образуваните по искове на и срещу потребители дела се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. Ответната община няма качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), което да определи воденото дело като такова с предмет иск срещу потребител и да обосновава неговия характер на гражданско дело по смисъла на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Дадената с предходно цитираната разпоредба на ЗЗП обща легална дефиниция визира физически лица, които придобиват стоки или ползват услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, както и физически лица, които като страна по договор по този закон действат извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Преценката за това, дали се касае за иск на или срещу потребител, следва да се извърши при зачитане и на други легални определения на същото понятие в действащото законодателство, когато са приложими по съответния правен спор - напр., § 1, т. 20 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, в чл. 9, ал. 3 от Закона за потребителския кредит и др. Посоченото определение на понятието „потребител“ отразява основните характеристики, дадени в транспонирано със ЗЗП вторично законодателство на Европейския съюз, установяващо правила за защита правата на потребителите в различни сфери на обществения и икономическия живот. Релевантната във всички тези случаи характеристика на правоотношението е, че потребителят като страна по договор с търговец, е винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой личен, а не търговски или професионален интерес – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по ТР № 3/23.02.2022 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно чл. 14 ЗМСМА общината е юридическо лице и има право на собственост и самостоятелен общински бюджет, поради което не е потребител съгласно § 13, т. 1 от ДР на ЗПП. Признаването на юридическо лице – когато е собственик или ползвател на съответните имоти, за които се предоставят В и К услуги, за потребител по смисъла на § 1, ал. 1, т. 2 от ДР на специалния Закон за регулиране на водоснабдителните и канализационни услуги - § 1, ал. 1, т. 2. ДР на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационни услуги, не може да обоснове приложението на чл. 113 ГПК и обуслови разглеждане на делото като гражданско. В случая не се касае за потребителска защита по смисъла на чл. 113 ГПК и по съображения, основани на буквалното тълкуване на разпоредбата. Тя регламентира местната подсъдност по споровете, по които е приложима и определя като компетентен съда по настоящия адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес - по постоянния. Съгласно чл. 90, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР) обаче, на вписване с постоянен или настоящ адрес подлежи всяко лице, подлежащо на гражданска регистрация в България, а това са само физическите лица съгласно чл. 1, ал. 1 ЗГР. В обобщение, според настоящия състав на ВКС правилото на чл. 113, изр. 2 ГПК не намира приложение в случая. Делото не е гражданско и достъпа до касационен контрол е изключен предвид цената на главния иск, който е определящ за и допустимостта на касационното обжалване по обусловения иск за обезщетение за забава. Не може да обуслови процесуална допустимост на жалбата и обстоятелството, че в диспозитива на въззивното решение е посочено, че подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд. Това е така, защото за допустимостта на касационната жалба съдът следи служебно – процесуалните норми, уреждащи инстанционната проверка на съдебните актове са императивни. Процесуалната недопустимост на жалбата налага да бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея дело – прекратено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,