Определение № 5224 от 14.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2291/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 2676/29.04.2025г. на С. Б. К. и касационна жалба вх. № 2677/29.04.2025г. на Г. А. К., чрез процесуалния им представител адвокат Г. М. от АК-С., срещу решение № 61/21.03.2025г. по в. гр. д. № 78/2025г. на Сливенския окръжен съд, с което като е отменено първоинстанционното решение № 1216/19.12.2024г. по гр.д. № 1908/2024г. на Сливенския районен съд, е уважен предявеният от Д. И. И. срещу касаторите ревандикационен иск, с правна квалификация чл. 108 ЗС- за признаване за установено по отношение на Г. А. К. и С. Б. К., че ищцата е собственик по наследство и земеделска реституция на 1/8 ид.ч. от поземлен имот - с идентификатор [№] находящ се в землището на [населено място], местност „Г.“, с площ 28 386 кв.м., земеделска земя, нива и осъждането на ответниците да й предадат владението върху спорната 1/8 ид.ч. от процесния имот като са присъдени сторените по делото разноски. В касационните жалби се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално - неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли за неговото обезсилване, респ. отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции бъдат отхвърлени със законните последици. Оплакването за недопустимост на обжалваното въззивно решение произтича от твърдението на касаторите, че исковата молба, по която е образувано производството по делото, е останала нередовна, доколкото процесният имот не е индивидуализиран и не е описан по действащата кадастрална карта, както и че съдът се произнесъл свръх петитум по иск, с който не е бил сезиран и извън очертания от страните по спора предмет на делото. Наред с това в подадената от С. Б. К. касационна жалба се посочва, че в исковата молба не са посочени квотите от правото на собственост върху имота на всеки един от ответниците и се иска предаване на владението върху целия имот без ищцата да е собственик и да претендира за правото на собственост върху целия имот, но въпреки това съдът се произнесъл за предаване владението върху 1/8 идеална част без да е сезиран с такова искане. В изложението към касационната жалба на С. Б. К. се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпросите: 1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения, както и да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства? По въпроса се поддържа, че приетото от въззивния съд в обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №26/11.02.2019г. по г.д. №1467/2018г. IV г.о.; решение №315/20.12.2013г. по г.д.№1460/2012г. III г.о. Навежда довод, че въззивният съд не е разпоредил на ищеца да индивидуализира имота по характеристиките на кадастралната карта, нито удостоверение за идентичност на имот 089004 по плана за земеразделяне с имот с идентификатор [№] по кадастралната карта на [населено място]. 2.Достатъчно ли е при приета кадастрална карта, в иск за собственост на земеделски имот, в петитума на исковата молба, да се изпишат данните за имота от плана за земеразделяне с грешни граници, при наличие на кадастрална карта, а със съдебния акт да се посочи процесния имот с идентификатора и то без описани граници; По въпроса се поддържа наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора. В изложението към касационната жалба на Г. А. К. се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивното решение противоречи на задължителната и казуалната практика на ВКС, а именно ТР №11/21.03.2013г. по тълк. дело №11/2012г. на ОСГК на ВКС; ТР №10/05.12.2012г. по тълк. дело №11/2012г. на ОСГК на ВКС; ППВС № 6 от 27.12.1974г. по гр. д. № 9/1974г.; ТР № 4/17.12.2012г. на ОСГТК на ВКС; решение № 177/09.11.2017г. по гр. д. № 5295/2016г. на ВКС,III гр.о.; решение № 60/05.07.2016г. по гр. д. № 5519/20165г. на ВКС, II гр.о., без да се формулират конкретни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК. Навеждат се доводи, че по делото е установено, че ответниците са владели имота повече от 5 години след като са придобили правото на собственост на основание давност на 11.06.2018г., но въпреки възражението им, това обстоятелство не е коментирано в обжалвания съдебен акт. Поддържа се, че с оглед приетото от въззивния съд, че ищцата е собственик по наследство и земеделска реституция на 1/8 идеална част от ПИ с идентификатор [№], е налице допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: „Достатъчен ли е самият факт на наследяване, за да се признае иска за признаване правото на собственост на наследниците, като се приложи института на давността на основание чл. 79, ал. 1 ЗС“. Отново се поддържа становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касация Д. И. И., чрез процесуалния си представител адвокат М. Х. от АК-С., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по иска по чл. 108 ЗС. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани лица, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК и са процесуално допустими. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: Производството пред първата инстанция е образувано по предявен от Д. И. И. срещу Г. А. К. и С. Б. К. иск по чл. 108 ЗС - за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищцата е собственик по наследство и земеделска реституция на 1/8 ид.ч. от нива с площ от 28 391 кв.м. в м.“Г.“, представляващ имот [№] по плана за земеразделяне на [населено място], [община] и за осъждането им да й предадат владението върху спорната 1/8 идеална част, с твърдението, че страните по делото са наследници на К. М. П., починала на 19.06.1969г., като с решение №399 от 15.12.1998г. на наследниците на К. М. П. е възстановено правото на собственост върху описания в исковата молба имот. Посочва се, че на 11.08.2018г. прекият наследодател на ответниците Е. Д. А., се е снабдила с нотариален акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка за целия имот. Поддържа се, че ищцата е собственик по силата на наследяване на 1/8 идеална част от имота, както и че за намерението да придобие по давност целия имот Е. Д. А. не е уведомила ищцата, не е показала намерението си да превърне държането на идеалната й част във владение. При постановяване на решението си въззивният съд по реда на чл. 272 ГПК е препратил към установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, както следва: Прието е, че страните са наследници на К. М. П., като пряк наследодател на ответниците е Е. Д. А.. Ищцата Д. И. И. е пряк наследник на И. И. Т., който е неин баща, а К. М. П. е нейна баба. На наследниците на К. М. П. през 1998г. е възстановено правото на собственост върху земеделски имот, който към настоящия момент представлява ПИ с идентификатор [№] в землището на [населено място], местност Г., с площ 28 386 кв.м. Съобразено е, че с н.а.№118 по дело №90/2018г. наследодателката на ответниците е призната за собственик на имота по силата на давностно владение. Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел от правна страна, че като наследник по закон на И. И. Т. ищцата е собственик по наследство на 1/8 идеална част от процесния имот, като тази нейна претенция не е била оборена от ответната страна, поради което следва да бъде уважена. Посочено е, че при разрешаването на правния спор следва да бъде съобразена практиката на ВКС, обективирана в ТР №11/21.03.2013г. по тълк.д.№11/2011г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС и решение №67 от 30.06.2022г. на ІІ г.о. на ВКС. Изложени са съображения, че според разясненията, съдържащи се в ТР №11/21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС, тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то актът по чл. 587 ГПК може да бъде оспорен от всяко лице с правен интерес, което твърди, че титулярът на акта не е собственик, като в хипотеза, при която всяка от страните има акт за собственост, всяка от тях следва да докаже своето право. Посочено е, че когато претенциите на страните произтичат от наследствени правоотношения, страната в чиято полза е издаден констативният акт за собственост, следва да докаже от кой момент е променила своя анимус от държане на наследствената вещ от името на всички наследници във владение само за себе си. Съобразено е, че в случая правата на страните произтичат от възстановяване правото на собственост на процесния имот на техен общ наследодател и в тежест на ответника по иска е било да докаже, че към момента на съставяне на констативния нотариален акт в негова полза е изтекла придобивната давност, изискуема от закона, респ. че от момента на съставяне на констативния нотариален акт са изминали 10 години (доколкото самият факт на съставяне на констативния нотариален акт в полза на ответника е свидетелство за смяна на анимуса му). Посочено е, че констативният нотариален акт е съставен на 11.06.2018г., а исковата молба е депозирана на 19.04.2024г., т.е. 10-годишната давност не е изтекла, а и ответникът не е представил доказателства за текла в негова полза придобивна давност преди съставянето на констативния нотариален акт, поради което е прието, че и до съставянето на нотариалния акт в негова полза придобивна давност не е изтекла. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Независимо от наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК ВКС следва да прецени и доводите за допускане на касационното обжалване с цел проверка на допустимостта на въззивното решение (което е длъжен да прецени и служебно), както и дали същото не е очевидно неправилно. Така посочените предпоставки в случая не са налице. Действително, както последователно приема ВКС в своята практика, при спор за собственост имотът следва да бъде надлежно индивидуализиран в исковата молба в съответствие с действащата кадастрална карта на населеното място. Неспазването на това изискване обаче би могло да има за последица постановяване на недопустимо решение само когато липсата на индивидуализация на имота според действащата кадастрална карта е имало за последица неяснота в спорния предмет, затруднило е защитата на ответника по иска, при което съществува съмнение дали съдът се е произнесъл в рамките на спора, с който е сезиран. В настоящия случай по предмета на правния спор не е съществувала неяснота, доколкото още в доклада по делото, изготвен от първоинстанционния съд, е съобразено, че за имот №089004 по плана за земеразделяне на [населено място], правото на собственост върху който е възстановено с решение №399 от 15.12.1998г. на наследниците на К. М. П. по реда на ЗСПЗЗ, на 11.06.2018г. наследодателят на ответниците Е. Д. А. се е снабдила с нотариален акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка (н.а.№118, том І, рег.№960, издаден по н.д.№90/2018г.), както и че според твърденията на ответниците процесният имот представлява ПИ с идентификатор [№] по действащата кадастрална карта на града. Наред с това в доклада на първоинстанционния съд е посочено, че според ответниците описаният в исковата молба имот не съществува в правния мир, след като КВС е отменена и на нейно място е приета кадастрална карта, но наред с това същите поддържат, че техният наследодател е придобил по давност правото на собственост именно върху този имот, който по действащата кадастрална карта представлява ПИ с идентификатор [№], но в съставения на 11.06.2018г. нотариален акт е описан като имот [№] по плана за земеразделяне. По така направения доклад страните не са направили възражения. Постановявайки обжалваното решение въззивният съд е съобразил така очертания спорен предмет, както и обстоятелството, че първоинстанционният съд се е произнесъл по спор, касаещ собствеността върху ПИ с идентификатор [№]. Предвид изразеното от ответниците по иска (сега касатори) становище в подадените отговори на исковата молба, вкл. позоваване на съставения преди одобряването на кадастралната карта нотариален акт по обстоятелствена проверка, настоящият състав приема, че предпоставки за допускане на касационното обжалване с цел преценка дали въззивното решение не е постановено по нередовна искова молба, не са налице. Не може да бъде споделена и тезата на касатора С. Б. К., че касационното обжалване следва да бъде допуснато предвид непосочването в исковата молба на квотите на всеки един от ответниците, тъй като производството по делото е образувано по предявен ревандикационен иск, в предмета на който се включва установяване правата на предявилото иска лице, които са посочени в исковата молба. Надхвърлящите този обем права не са предмет на правния спор. Както е прието в ТР №3/2020 от 05.01.2022г. по тълк.д.№3/2020г. на ОСГК на ВКС, при иск по чл. 108 ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за идеална част от съсобствен недвижим имот, съдът може да уважи искането за предаване владението върху претендираната идеална част, когато ответникът е установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е нарушил владението на ищеца. Именно такава хипотеза е налице в настоящия случай предвид снабдяването на прекия наследодател на ответниците с нотариален акт за признаване правото на собственост върху целия имот. По същите съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора С. Б. К. основание за допускане на касационното обжалване по поставените в изложението към касационната му жалба правни въпроси – обстоятелството, че процесният имот не е бил индивидуализиран в исковата молба според индивидуализиращите го белези по действащата кадастрална карта не обосновава допускането на касационното обжалване, доколкото в производството пред въззивния съд между страните вече не е съществувал спор досежно обстоятелството кой е спорния недвижим имот. Не са налице и поддържаните от касатора Г. А. К. основания за допускане на касационното обжалване. При постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил както със задължителната, така и с трайно установената практика на ВКС по въпросите, относими към осъществяването на фактическия състав на придобивната давност в отношения между съсобственици, според която когато съсобствеността произтича от наследяване и един от съсобствениците е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията, установена в чл. 69 ЗС се счита за оборена (ТР №1/2012 от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС). В подобна хипотеза, за да се приеме, че този съсобственик упражнява фактическа власт върху целия имот с намерението да придобие по давност идеалните части на останалите съсобственици, той следва да демонстрира спрямо тях намерението си да владее цялата вещ за себе си, т.е. с намерението да придобие собствеността. Съобразена е и задължителната, както и трайно установената практика на ВКС по въпроса за разпределяне на доказателствената тежест в хипотеза, при която и двете спорещи страни разполагат с документи, удостоверяващи придобиване правото на собственост върху спорния имот - когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота, било констативни, било за правна сделка, оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154, ал.1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на удостовереното от нотариуса придобивно основание (решение №140 от 12.10.2017г. по гр.д.№4536/2016г. на І г.о. на ВКС). Същото разрешение се прилага и в хипотеза, при която едната от спорещите страни се легитимира с решение за възстановяване на правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ - Когато една от страните в правния спор представя констативен нотариален акт за установяване на своето качество на собственик на имота, а насрещната страна представя влязло в сила решение за възстановяване на правото на собственост, придружено със скица, на което законът признава силата на констативен нотариален акт за собственост върху същия имот (чл. 14, ал. 1, т. 1 или чл. 17, ал. 1,, изр. 5 ЗСПЗЗ), пред съда е отнесен за решаване спор относно титулярството на абсолютното вещно право. Разпределението на доказателствената тежест се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК. В тежест на страната, представила констативния нотариален акт, е да докаже предпоставките на придобивния способ (на правното основание), установено с издаването на нотариалния акт (решение №42/11.05.2016г. по гр.д.№4643/2015г., І г.о. на ВКС). Съобразявайки задължителната и трайно установената практика на ВКС, въззивният съд е отчел и обстоятелството, че ответниците по предявения иск (сега касатори) не са ангажирали доказателства за установяване на твърденията си за изтекла в полза на техния пряк наследодател, респ. в тяхна полза придобивна давност. Наведеният в изложението към касационната жалба на Г. А. К. довод за упражняване на владение от момента на съставяне на констативния нотариален акт не обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване, доколкото ответниците имат качеството универсални правоприемници на лицето, в полза на което през 2018г. е съставен нотариалния акт и по делото не се установява осъществяване на тяхно самостоятелно владение върху имота приживе на техния пряк наследодател. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по изрично формулирания в изложението към подадената от Г. А. К. касационна жалба въпрос, доколкото този въпрос е поставен от касатора във връзка с изводите на въззивния съд, че ищцата е собственик по наследство и земеделска реституция на 1/8 идеална част от процесния недвижим имот. Изводът на въззивния съд изцяло съответства на трайно установената практика на ВКС, според която всяко от призованите към наследяване лица придобива по наследство идеалната част от имуществото на наследодателя, определена по реда на чл. 5-10 ЗН. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил предвид данните в представеното по делото удостоверение за наследници и предвид обстоятелството, че ответниците по иска (сега касатори) не са посочили техният пряк наследодател Е. Д. А. да е установила самостоятелна фактическа власт върху имота на основание, различно от наследяването, доколкото същата има качеството наследник на общия наследодател К. М. П.. Не може да бъде споделена и тезата на касаторите, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно. При постановяването му въззивният съд е съобразил всички данни, установени от посочените в мотивите към решението доказателства и е подвел установените факти към приложимата правна норма. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение