Определение № 653 от 03.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1476/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба с вх. № 1517 от 19.02.2020 г. от Б. Г. Л. от [населено място], чрез пълномощника му адв. Р. М. от АК-В., срещу въззивно решение № 18 от 20.01.2020 г., постановено по в.гр.д. № 718/2019 г. на Окръжен съд - Враца, ГО, с което, като е отменено решение № 262 от 16.10.2019 г., постановено по гр.д. № 809/2019 г. по описа на Районен съд - Козлодуй, са отхвърлени предявените от Б. Г. Л. срещу „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, [населено място], представлявано от изп. директор Н. А. М., искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ за признаване за незаконно уволнението на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, извършено със Заповед № 52 от 12.06.2019 г., издадена от изпълнителния директор на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, както и за възстановяването на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност при ответника - Ръководител Сектор в Сектор „Реакторно - физични технологии“, Цех „Х.“, Управление „Експлоатация“, Дирекция „Производство“. Касаторът моли да се отмени изцяло обжалваното решение по подробно изложени в касационната жалба съображения, като вместо него бъде постановено решение по същество, с което да бъдат уважени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение. Релевира касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, по отношение на които са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първият въпрос от изложението, а именно: подлежи ли на контрол от съда правото на работодателя да избира с кой работник или служител да прекрати трудовото правоотношение в хипотезата на „ранно пенсиониране“ по чл. 69б КСО и трябва ли да се доказва в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ обективна необходимост от извършеното уволнение, съответно дали трудовите права и задължения са упражнени добросъвестно, касаторът твърди, че е разрешен в противоречие с приетото в решение № 239 от 21.05.2012 г. по гр.д. № 799/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 321 от 31.10.2011 г. по гр.д. № 13/2011 г. на ВКС, III г.о., както и други цитирани и приложени към жалбата решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Едновременно с това касаторът счита, че по така поставения въпрос са налице и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно, че разрешаването на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като цитираната практика е постановена преимуществено с оглед разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, а не приложимата в процесния случай т. 10 от същата разпоредба и произнасянето по въпроса би допринесло за осъвременяване тълкуването на закона. Вторият, поставен в изложението правен въпрос е от процесуално естество и касае разпределението на доказателствената тежест по довода за злоупотреба с право и по отношение обема на дължимото доказване на същата. По отношение на него касаторът се позовава на противоречие с трайно установената практика на ВКС, формирана с решение № 173 от 08.04.2011 г. по гр.д. № 686/2010 г., IV г.о., решение № 235 от 04.10.2017 г. по гр.д. № 4531/2016 г., IV г.о., решение № 321 от 31.10.2011 г. по гр.д. № 13/2011 г., III г.о., решение № 66 от 19.03.2013 г. по гр.д. № 13/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 71 от 24.07.2013 г. по гр.д. № 284/2012 г., IV г.о. и решение № 58 от 30.07.2015 г. по гр.д. № 2600/2014 г., IV г.о., постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Ответникът по жалбата „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, [населено място], представляван от изп. директор Н. А. М., чрез юриск. Б. Б., е изразил становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира разноски за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд - неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за неправилни изводите на районния съд за установена в конкретния случай оборена презумпцията по чл. 8, ал. 2 КТ, обосноваваща незаконосъобразност на оспорената заповед за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ и съответно отмяна на уволнението като незаконно. Приел е за безспорно от фактическа страна, че ищецът е работил при ответника по силата на безсрочен трудов договор на длъжност „Ръководител Сектор“ в Сектор „Реакторно - физични технологии“, Дирекция „Производство“, Управление „Експлоатация“, Цех „Х.“, както и факта на прекратяване на трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ с процесната заповед № 52/12.06.2019 г., при придобито правото на т. нар. „ранно пенсиониране“ по чл. 69б КСО като лице, работило при условията на първа и втора категория труд. В тази връзка е констатирал, че спорът по делото се свежда до въпроса, нарушен ли е основният принцип на добросъвестност по чл. 8, ал. 1 КТ и налице ли е дискриминация по отношение на ищеца по признаците – „лично и обществено положение“, тъй като е работник и член на синдикална организация и неравно ли е третиран като синдикален член, както и по признак „възраст“, тъй като не са прилагани еднакви критерии от работодателя при осъществяване на правото на едностранно прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, предвид обстоятелството, че в ответното дружество има работници и служители, придобили и упражнили право на ранна пенсия по чл. 69б КСО, които продължават да работят. В тази връзка е приел от правна страна, че в конкретния случай не може да бъде възприета тезата за наличие на дискриминация по признак „възраст“, тъй като основанието за прекратяване на трудовото правоотношение не е свързано с критерия „възраст“, а с настъпване на други факти - упражнено право на ранно пенсиониране, а нормата на чл. 7, т. 8 ЗЗДискр. изрично предвижда, че изискванията за възраст и определен от закона трудов или служебен стаж за целите на пенсионното осигуряване не представлява и не може да бъде възприето като проявна форма на дискриминация. От друга страна, в мотивите си въззивният съд е отразил обстоятелството, че е установено по делото прекратяване на трудовите правоотношения на същото основание и с други работници, които са членове на различните синдикални организации в дружеството - ответник, а също и с такива, които не са членове на синдикални организации. Поради тези съображения е достигнал до извод, че не може да бъде споделена тезата за проявена спрямо ищеца дискриминация по посоченият в исковата молба признак „лично и обществено положение“. В допълнение е отразил обстоятелството, че сочените от ответника група лица не могат да бъдат използвани за сравнение в настоящето производство, защото не работят на една и съща или сходна длъжност с ищеца, така че да се извърши сравнение, а такъв подход би означавало да се отнеме възможността на работодателя за свободна преценка, съобразно производствената необходимост, с кое лице да сключи или прекрати трудов договор, предвид критериите, необходими за заемането на дадена длъжност. Относно наведеното съждение за нарушение на принципа на чл. 8 КТ, въззивният съд е приел, че при наличие на твърдения за злоупотреба с право, за съда е възникнало задължение да ги изследва, като обаче по делото не са ангажирани надлежни гласни и писмени доказателства, които да оборят установената в закона презумпция за добросъвестност на работодателя. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че в случая прилагането на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ не е в противоречие с Директива 2000/78/ЕО от 27.11.2000 г., Конвенция № 111 за забрана дискриминацията в сферата на заетостта, Конвенция № 183/2000 г. относно закрила на майчинството и Конвенция № 122/64 г. за практиката по заетостта – и трите на М. и не е налице хипотезата на чл. 8 КТ, която да доведе до извод за незаконосъобразност на прекратяването на процесното трудово правоотношение на ищеца и възстановяването му на работа, поради което е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ като неоснователни и недоказани. Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК /приложима ред. Д.В., бр. 86 от 27.10.2017 г./, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изходът на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – т. 1 и/или да е рeшен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейски съюз – т. 2, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, следва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая като основания за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първият поставен в изложението правен въпрос относно естеството на съдебния контрол по отношение правото на работодателя да прекрати трудово правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ в хипотезата на „ранно пенсиониране“ по чл. 69б КСО и дали в този случай трябва да се доказва обективна необходимост от извършеното уволнение, обуславя изхода на конкретното дело, но не е разрешен в противоречие с установената съдебна практика, в това число и на цитираната от касатора – решение № 3 от 20.01.2011 г. по гр.д. № 621/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 66 от 19.03.2013 г. по гр.д. № 870/2012 г. на ВКС, III г.о., решение № 321 от 3.05.2010 г. по гр.д. № 377/2009 г. на ВКС, III г.о. и др. Съгласно приетото в нея, при произнасяне по иска за защита срещу незаконно уволнение съдът изследва единствено нормативно установените предпоставки за неговото законно извършване. Придобиването на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст през време на действието на трудовото правоотношение е основание за неговото прекратяване по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, като право на работодателя е да прецени в кой момент след възникване на основанието, да прекрати трудовото правоотношение. Без значение е дали правото на пенсия е упражнено, нито е от значение нейният вид. След изменението на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ от 2001 г., законът изоставя изискването за наличие на право на пълна пенсия за прекратяване на трудовия договор от работодателя, поради което няма основание същата да не бъде приложима и в случая на „ранно пенсиониране“ по чл. 69б КСО. Предвид изложеното, се налага изводът, че въпросът за обективната необходимост от извършеното уволнение е такъв по целесъобразност, който не подлежи на съдебен контрол и е предоставен изцяло в компетентността на работодателя. При даденото разрешение на поставения въпрос е видно, че същият е решен от въззивния съд в съответствие с установена съдебна практика на ВКС в т.ч. и тази, посочена от касатора, а оплакванията му в тази насока, на практика се свеждат до доводи за неправилност на въззивното решение изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, които представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на допустимостта на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. При така установеното тълкувание на закона, не се обосновават и релевираните от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по така поставения въпрос. След като съдебната практика по въпросите за естеството и предмета на производството по защита срещу незаконно уволнение в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ е уеднаквена и в същото време липсват аргументи да бъде изменена, или да бъде създадена нова съдебна практика по приложението на относимите правни норми, не може да се приеме, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което по този въпрос в случая не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се констатира соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението и по въпроса относно разпределението на доказателствената тежест по довода за злоупотреба с право и по отношение обема на дължимото доказване на същата. По него е налице произнасяне от страна на ВКС – например в решение № 235 от 04.10.2017 по гр.д. № 4531/2016, IV г.о., решение № 71 от 24.07.2013 г. по гр.д. № 284/2012 г., IV г.о. и решение № 58 от 30.07.2015 г. по гр.д. № 2600/2014 г., IV г.о., постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Съгласно приетото в тях, презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 КТ е оборена, само когато по делото е установено от работника или служителя при условията на пълно и главно доказване, че чрез предоставените му от закона средства, работодателят е целял единствено прекратяване на трудовото правоотношение с конкретния служител, което е в нарушение с принципа за добросъвестно упражняване на правата по трудовото правоотношение. В случая въззивният съд е приел, че не са представени доказателства, от които да се установява наличието на злоупотреба с право от страна на работодателя в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ. С оглед на това не се обосновава соченото противоречие с цитираната практика на ВКС и касационното обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато на това основание. Както беше посочено по-горе, въпросът дали е налице или не твърдяната злоупотреба е фактически и предполага изследване и анализ на фактите и доказателствата по делото, поради което не може да бъде проверяван в хода на настоящото производство по селекция на касационните жалби. Следователно, с обжалваното решение по поставените правни въпроси въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с установената съдебна практика, а в съответствие с нея, същата не се нуждае от промяна, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. При този изход на делото, в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК и чл. 23 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Съобразно фактическата и правна сложност на делото и осъществената защита, изразяваща се в изготвен писмен отговор на касационната жалба по чл. 287, ал. 1 ГПК, настоящият състав определя дължимия размер на юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция на сумата от 150 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,