Определение № 198 от 05.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 664/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК, вр. чл.280 ГПК. Oбразувано е по касационна жалба на С. И. Х., чрез адв. С. Х., срещу въззивно решение /без номер/ от месец август 2020 г. по в. гр. д. № 9224/2019 г. по описа на Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, с което е потвърдено решение № 48555 от 15.10.2018 г. по гр. д. № 33954/2015 г. на Софийски районен съд, 90 състав, за отхвърляне на предявените от касатора срещу П. Г. Х., А. Г. М., Г. Г. З., Ф. Н. Т. /починала и заместена от наследниците си Т. Й. и В. И./, Т. К. Й. и В. К. И. искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищцата е собственик на основание придобивна давност чрез упражнявано владение в периода 01.06.1997 г. – 01.06.2008 г. на следния недвижим имот: жилище № 115, находящо се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] представляващо самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта, заедно с избено помещение № 29, ведно с 1,173 % ид. ч. от общите части от правото на строеж. Към подадената касационна жалба не е представено изложение. Оплакванията в самата жалба сочат на поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не са формулирани конкретни въпроси. Изведени от доводите в касационната жалба, същите могат да бъдат обобщени по следния начин: 1. следва ли да бъде съобразена нормата на чл.175 ГПК при преценка на признанието на иска; сочи се противоречие с решение № 98/21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на ВКС, четвърто г. о.; 2. как следва да се преценяват свидетелските показания с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК; 3. какво е приложеното поле на чл.115, ал.1, б. „в“ ЗЗД във вр. с чл.84 ЗС; 4. не следва ли да намери приложение презумпцията на чл.69 ЗС; поддържа се противоречие с ТР № 4/17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците А. Г. М., Г. Г. З., Т. К. Й. и В. К. И., са подали отговор на касационната жалба, като поддържат становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата по същество. Ответникът П. Г. Х. не е подал отговор на касационната жалба. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: В исковата молба са изложени твърдения, че правото на собственост върху процесния апартамент е принадлежало на общия наследодател К. В., починал през 2004 г. През месец юни 1997 г. същият е предал владението на ищцата /съпруга на първия ответник П. Х./. Ищцата и посочения ответник /син на починала сестра на общия наследодател/, чийто бракът е сключен през 1984 г., са били във фактическа раздяла. Ответникът П. Х. е признал иска. Останалите ответници са възразили, че ищцата е имала качеството на държател. Не е демонстрирала промяна в намерението си по отношение на притежаваните от тях наследствени идеални части. По делото е установено, че общият наследодател е оставил наследници по закон – съпруга Е. М.-В. и ответниците – низходящи на братя и сестри. С договор за дарение, сключен с нотариален акт № 199/2009 г., Е. В. е прехвърлила правото на собственост върху собствените си 2/3 ид. ч. от процесния имот на П. Х.. Събраните свидетелски показания по делото установяват следните факти: според Й. и Х. /син на ищцата и ответника Х./ през 1998 г. първата свидетелка е придружила ищцата до процесното жилище /тя е имала ключ/. В. е обяснил, че жилището е за нея и децата, като го е заявил и на П. Х. и неговата майка. Ищцата не живее заедно със съпруга си от 1996 г. Наследодателят е живял в апартамента до смъртта си. Вторият свидетел сочи, че В. многократно е заявявал, че „дава“ апартамента на майка му, която е имала ключ от него. Баща му е казвал на оставалите ответници, които от 2007 г.-2008 г. са започнали да предявяват претенции, че апартаментът е на С. Х.. Свидетелят З. /съпруг на ответницата Г. З./ възпроизвежда факта, че ищцата се е срещала със съпругата му. Постигнали са уговорка, че ще се „разплащат“ във връзка с имота. Ищцата и съпругът й не са били разделени. Ответникът Х. е отдавал апартамента под наем. По делото се установява, че през 2008 г. П. Х. е декларирал имота като наследствен и е посочил останалите наследници като съсобственици. При тези данни, въззивният съд е приел, че спорът е концентриран върху факта на упражнявано владение от ищцата в исковия период от време. Не е доказано, че е упражнявала несъмнено, необезпокоявано, явно и несмущавано фактическа власт с намерение за своене по отношение на ответниците. Признанието на иска от ответника Х., който на основание наследствено правоприемство и дарение, е придобил правото на собственост върху 7/9 ид. ч. от апартамента, не установява несъмнено, че съпругата му е придобила по давност собствените му идеални части. Препратил е към мотивите на първоинстанционния съд, в частта, с която е прието за установено, че ищцата не е осъществявала фактическа власт в периода 01.06.1997 г. – 19.08.2004 г. Заявяването на намерение за дарение, завещание или прехвърляне на собствеността чрез друг способ в полза на друго лице, не съставлява предаване на владението. За времето след смъртта на наследодателя са налице доказателства, че ответникът Х. заедно със съпругата си е започнал да владее собствената си 1/9 ид. ч. и да държи останалите 8/9 ид. ч. През 2009 г. е получил по дарение 6/9 ид. ч., като е продължил да владее общо 7/9 ид. ч. заедно със съпругата си и да държи останалите 2/9 ид. ч., като не са превърнали така установеното държане във владение спрямо останалите наследници на К. В.. Това е видно и от декларацията, че заедно с останалите наследници, е съсобственик на имота, поради което не се установява да е считал ищцата за собственик. Не се установява С. Х. да е упражнявала несъмнено владение при положение, че собственикът е живял в имота, нито явно такова по отношение на останалите ответници. С оглед и на разпоредбата на чл.84 ЗС във вр. с чл.115, б. „в“ ЗЗД давност между съпрузи не тече. Освен това вещните права, придобити по силата на давностно владение от един от съпрузите по време на брака, се притежават в условията на СИО, доколкото се предполага, че придобиването е в резултат на съвместен принос. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият въпрос е обоснован с преценка признанието на иска от ответника П. Х.. Същото следва да бъде преценено от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Спрямо съда, признанието на иска, подобно на признанието на факти, е доказателствено средство, което съдът преценява по свое вътрешно убеждение. Не се разкрива противоречие с цитираното решение № 98/21.03.2011 г. по гр. д. № 952/2010 г. на ВКС, четвърто г. о., в което също е прието, че е необходимо извършването на горната преценка. Вторият въпрос е свързан с преценка на свидетелските показания. Той е поставен във връзка с направено оплакване за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила при обсъждане показанията на свидетеля З., за които се твърди, че са недостоверни предвид родствената му връзка с ответницата. Сама по себе си тази връзка не обосновава недостоверност на показанията /такава връзка е налице и по отношение на свидетеля Х. с ищцата/, а изисква обсъждането им съобразно разпоредбата на чл.172 ГПК. Същото е извършено от въззивния съд. Третият въпрос е с оглед изложените мотиви на въззивния съд, че давност между съпрузи не тече, като те изцяло са съобразени с установената съдебна практика. Същите са формирани при преценката дали ищцата е могла да придобие по давност идеалната част на ответника Х., представляваща негова лична собственост. Решаващите изводи на въззивния съд са изведени въз основа на приетото, че не е установено предаване на владението от собственика на ищцата, както и от липсата на установена от нея фактическа власт, по отношение на които липсват поставени въпроси. Действително, предаването на владението не е формален акт, то може да стане с конклудентни действия или да се изрази с думи. Последица от подобно предаване е установяването на самостоятелна фактическа власт, противопоставима на предалото владението лице, при което упражняващият фактическата власт не е длъжен да демонстрира последваща промяна на намерението. В хипотеза, когато владението е установено по този начин /чрез предаване от предишния собственик или владелец/ или чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа презумпцията на чл.69 ЗС и на чл.83 ЗС – приема се, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. Настоящата хипотеза обаче не е такава, тъй като съдът е приел, че не е доказано владението да е установено по описания начин. Четвъртият въпрос също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на делото касаторът трябва да заплати на ответниците по жалба направените разноски в настоящото производство, възлизащи на сумата 800 лв. /за адвокатско възнаграждение/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение