Определение № 2298 от 13.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2672/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Л. Е. Л., с адрес в [населено място], чрез адв. Д. Х., против въззивно решение № 24 от 20 февруари 2023 г., постановено по в.гр.д. № 498/2022 г. по описа на Апелативен съд В., с което е потвърдено решение № 965 от 19 юли 2022 г., постановено по гр.д. № 930/2021 г. по описа на Окръжен съд Варна, за отхвърляне на предявените от Л. Е. Л. срещу Р. И. П. искове за унищожаване на основание чл. 29, ал. 1 ЗЗД (поради измама), както и на основание чл. 28, ал. 1 ЗЗД (поради грешка) на сключени между страните: 1/ договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в н.а. № 10/2019 г., том 4, рег. № 11412, н.д. № 550/2019 г. на нотариус О. С., с който Л. прехвърля на П. недвижими имоти, подробно индивидуализирани в решението, а именно: жилищна еднофамилна сграда, гараж, складово помещение, поземлен имот, в който са изградени гореописаните сгради; 2/ договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в н.а. № 11/2019 г., том 4, рег. № 11414, н.д. № 551/2019 г. на нотариус О. С., с който Л. прехвърля на П. поземлен имот, находящ се в землището на [населено място], общ. А., местност „Топръклък“, подробно индивидуализиран в решението. С решението са отхвърлени и предявените искове по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на същите договори поради неизпълнение на задължението за плащане на продажната цена. В тежест на касатора са присъдени разноски. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Заявено е, че въззивният съд неправилно приел, че не са налице твърдените пороци във волята на Л.. Според съда погрешното решение от гледна точка на мотивите за сключване на договора не водело до порок на волята, обуславящ унищожаемост на сделката. Касаторът твърди, че грешката била основание за унищожаване на една сделка, когато е свързана с фактическите обстоятелства, предмет на договора, тъй като, ако не е била несъответстващата на действителността представа, волеизявлението не би било извършено; грешката в предмета можела да се отнася и до съдържанието на някоя от престациите. При сключване на процесните сделки Л. имал представа, че прехвърля имоти срещу задължение за издръжка и гледане, както и че за поземления имот, находящ се в землището на [населено място], е уговорена продажна цена от 19500 лева; Л. нямал вина за изпадането си в грешка относно онова, за което е било постигнато съгласие. Насрещната страна пък се възползвала от тази невярна представа. За да приеме, че Л. бил наясно с вида на сделките, съдът се позовал на показанията на св. П., според когото ищецът искал да прехвърли имотите на племенника си, за да не останат за децата му; в действителност обаче свидетелят не твърдял такова нещо. Съдът приел, че това бил допълнителен мотив за прехвърлителните сделки и така дописал факти и обстоятелства, върху които изградил неправилни правни изводи. В същото време съдът не съобразил изявлението на свидетеля, че Л. многократно заявявал нуждата си от помощ, което било доказателство за необходимостта от гледане и издръжка. Показанията на другия свидетел идентично представяли, че действителната воля на прехвърлителя била да прехвърли имотите срещу задължение за издръжка и гледане. Съдът обаче приел, че свидетелите нямали непосредствени впечатления относно водените между страните преговори. По време на всички разговори П. извършвал измамливи действия и въвел в заблуждение прехвърлителя. Единствената причина Л. да се съгласи да продаде поземления имот в [населено място], била, че имало уговорка другите имоти да се прехвърлят срещу задължение за издръжка и гледане. Ако знаел действителното положение, касаторът не би сключил нито една от двете сделки. Поддържа се, че неправилно съдът основавал изводите на показанията на св. Я., които били в противоречие с нотариално заверената декларация; тази декларация не била предадена на свидетелката с готов текст и не била подписана от Л. в кантората й; този документ не бил заверен в [населено място], а в [населено място], следователно бил подписан пред нотариуса, а не пред други лица. Това водело до съмнения в истинността на показанията на свидетелката, която освен това била и заинтересована страна по смисъла на чл. 172 ГПК, тъй като би носила дисциплинарна отговорност заради показанията си. Тези обстоятелства не били изследвани от въззивния съд. Освен това заявеното от св. Я., че не си спомня при изповядване на сделките Л. да е индикирал, че не разбира какво се чете, не трябвало да се приравнява на категоричност, както неправилно е приел съдът. Относно приетата по делото експертиза съдът изложил неправилни изводи. Според вещото лице при определени условия Л. можел да възприема говор до 1 м разстояние, на разстояние 1,50 м би могъл да не чува изобщо ясно думите, а при наличие на странични шумове можел да не възприема нищо дори и при по-голяма сила на звука. Св. С. заявил, че в кантората му страните са били на над 2 м разстояние от него, а св. Я. нямала спомен Л. да е дал индикация че не разбира какво се чете. Тази липса на спомен съдът приравнявал на категоричност и така изопачавал показанията. Освен това въззивният съд не разгледал възражението за допуснато процесуално нарушение от първата инстанция, която оставила без уважение доказателственото искане на ищеца П. да представи брачния договор, сключен със съпругата му малко преди изповядване на процесните сделки. За да сключи брачен договор, който изключва съпружеската имуществена общност непосредствено преди придобиване собствеността на процесните имоти, П. изобщо нямал намерение да поема задължение за издръжка и гледане. Освен това съдът в нарушение на закона не изследвал какво е било семейното положение на П.. Във връзка с исковете за разваляне на договорите се твърди, че продажната цена не била платена от П.. Той се възползвал от притесненията на ищеца, породени от обявяване на извънредното положение на 13.03.2020 г., и го уговорил да му върне сумата, която му е дал в общ размер на 20000 лева, включваща именно сумите от двете сделки. Така Л. останал без имоти, без паричните средства и без издръжка и гледане. В изложението към касационната жалба се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Ответникът по касационната жалба Р. И. П., чрез адв. Десислава Г., в писмен отговор изразява становище за липсата на основание за допускане на касационното обжалване. Между страните не е спорно, че след прекратяването на съпружеска имуществена общност относно процесните имоти, Л. е станал едноличен собственик на същите. Впоследствие, на 05.11.2019 г., той се е разпоредил с тях в полза на Р. П. – негов племенник, като продал поземления имот в [населено място], ведно с построените в него жилищна сграда, гараж и стопанска постройка, за 19500 лева, заплатени и получени от продавача по банков път преди подписване на договора, а земеделския имот в землището на [населено място] продал за 348,50 лева, която сума била получена от продавача напълно и в брой преди подписване на договора. Превеждането на сумата от 19500 лева от П. по банкова сметка на Л. се установява от приетото по делото извлечение от банковата сметка на ищеца. Не е спорно и обстоятелството, че на 17.03.2020 г. Л. е превел на П. сумата от 20000 лева, с посочено основание в платежното нареждане „връщане“. С покана за доброволно изпълнение, получена от П. на 04.03.2021 г., Л. е отправил искане за прехвърляне обратно на процесните недвижими имоти поради въвеждането му в заблуждение и несъответствие на постигнатите предварителни договорки със сключените сделки. За установяване твърденията на страните относно обстоятелствата по сключването на процесните две сделки са представени писмени и гласни доказателства и заключение на медицинска експертиза. От съвкупния им анализ съдът приема за доказано, че към датата на сключване на двата договора Л. е страдал от редица хронични заболявания, измежду които и нарушения в слуха с прогресивен ход, а с решение на ТЕЛК от 07.11.2017 г. му била призната пожизнена инвалидизация, със степен на увреждане 52 %. От неоспореното заключение на експертизата относно проблемите със слуха се установява, че е налице двустранна невросензорна загуба на слуха, което се дължи на увреда на нервните клетки, отговорни за слуховото възприятие; това състояние възниквало с процеса на стареене, било необратимо, характеризирало се с прогресиращо намаление на слуха, неясно разбиране на речта, невъзможност за възприемане на ясни звуци, невъзможност за възприемане и интерпретация на речта при фонов шум; при извършено изследване към 12.06.2020 г. била определена загуба на слуха за двете уши в диапазона на т.нар. практическа глухота; според вещото лице при тази степен на намаление за слуха пациентът не би могъл да възприема адекватно нормален разговор от разстояние 2-3 м. При изслушването си от съда експертът пояснява, че шумове от различни странични източници влошават многократно възприятието, докато при тиха среда и силно говорене само от един човек Л. може правилно да възприеме казаното му при разстояние до 1,5 м; няма данни в каква степен е бил нарушен слухът към датата на сключване на процесните договори, но според експерта тези проблеми са били налице и към този момент, тъй като липсвали индиции за внезапното им настъпване в периода м. 11.2019 г.-м. 06.2020 г.; Л. имал развити компесаторни механизми като следене на устните на събеседника, навеждане напред към говорещия, повтаряне, които спомагали за възприемане на казаното му. За това, че ищецът е имал затруднения със слуха, но е можел да възприема говора на събеседника си при разговор на по-висок глас и от по-близко разстояние, сочат в показанията си св. П. и Я.. Според св. С. – нотариусът, пред когото са сключени процесните сделки, в помещението, в което изповядвал сделките, разстоянието между него и страните е около 2 м; свидетелят няма конкретен спомен за въпросните две сделки, но посочва, че винаги се старае да чете актовете ясно и да е убеден, че го чуват; когато имало глухи или неграмотни лица, спазвал правилата на ГПК, а ако някои лица посочели, че не чуват добре, ги настанявал по-близо до него; сделката се коментирала и преди официалното четене на акта, а освен това винаги питал страните дали са съгласни и дали разбират какво подписват. Св. Я., ангажирана като адвокат от Л. за подготовка на проектите за нотариалните актове и присъствала на нотариалното изповядване на сделките, сочи, че Л. не е показал инидикации, че не разбира какво чете нотариусът; последният изрично го попитал дали е чул и разбрал за какво ще се подписва; тя счита, че Л. бил категоричен, че желае да продаде имотите си на своя племенник, тъй като бил обиден на децата си; не бил казвал, че иска да е срещу издръжка и гледане; знаел, че сделката за имота с данъчна оценка от около 100000 лева ще се продаде за сумата от 20000 лева, която била преведена в деня на подписване на нотариалния акт; бил запознат предварително със съдържанието на изповяданите пред нотариуса сделки. Подписаната впоследствие декларация, съгласно която племенникът му декларирал, че ще полага грижи за него, е изготвена от свидетелката по предоставен й от Л. текст, което се направило, за да бъде последният спокоен. Извод, че влошените отношения между ищеца и неговите деца е водещият мотив за предприетите от него действия по разпореждане с притежаваното имущество в полза на своя племенник, съдът основава и на показанията на останалите свидетели. Св. Х. сочи, че Л. му е споделял, че иска да прехвърли имотите си на племенника, защото не иска да ги остави на бившата си съпруга, а св. Хр. П. потвърждава, че Л. не поддържа контакти с бившата си съпруга и двете си дъщери, както и че е в лоши взаимоотношения с тях. Св. П. сочи, че Л. заявил желанието си да прехвърли имотите именно на съпруга й, защото не искал нито съпругата му, нито децата му да го наследят; това била и причината впоследствие да преведе обратно изплатените му по продажбата 20000 лева; подписаната впоследствие декларация от съпруга й само манифестирала желанието им да изпълнят моралното си задължение да се грижат за своя родственик като негови най-близки роднини, но не и поети с договор задължения за това. От правна страна съдът приема, че и в двете хипотези – на измама по чл. 29 ЗЗД и на грешка в предмета по см. на чл. 28, ал. 1, изр. първо ЗЗД, сделката е унищожаема, като волята на измамената, съответно заблудената страна за осъществяването на сделката, е опорочена. Това е така винаги, когато при сключването на договора страната е имала погрешна представа за съдържанието на насрещните престации (предмета на договора) или за страните по съглашението. Погрешното решение от гл. т. на мотивите за сключване на договора обаче не води до порок на волята, обуславящ унищожаемостта на сделката. Невярната представа, че насрещната страна ще има определено поведение след сключване на договора, което не е част от неговото съдържание, също не съставлява грешка по см. на чл. 28 и чл. 29 ЗЗД. Съдът разяснява, че когато невярната представа е предизвикана умишлено от насрещната страна или от трето лице, но насрещната страна е знаела или не е могла да не знае за съществуването й (възползвала се е), е налице измама. Грешка имало, когато насрещната страна или трето лице е предизвикало невярната представа без умисъл, при непредпазливост или дори неволно, както и когато страната сама е изпаднала в заблуждение, преценявайки погрешно фактите и обстоятелствата. Съдът не приема тезата, че при сключването на процесните два договора Л. е бил умишлено въведен в заблуждение от страна на купувача относно поетата по сключения с н.а. № 10/2019 г. договор насрещна престация (че същата е следвало да бъде задължение за издръжка и гледане, а не цена), респ. че получената сума от 19500 лева съставлява договорената цена по втората сделка, обективирана в н.а. № 11/2019 г., вместо вписаната. Не е прието и че продавачът е имал погрешна представа за съдържанието на насрещните престации по двата договора предвид постигнати други преддоговорни уговорки и невъзможността да чуе съдържанието на нотариалните актове при прочитането им от нотариуса. Л. е бил наясно с вида на разпоредителната сделка и е желаел договорите да бъдат оформени именно като покупко-продажби, аргумент за което е било нежеланието децата му, с които е бил във влошени взаимоотношения, да получат нещо или да могат да имат претенции като евентуални негови наследници след смъртта му. Свидетелите Д. П. и Хр. П. нямали непосредствени впечатления относно водените между страните преговори във връзка със сключването на процесните договори, а соченото от тях в тази насока възпроизвеждало споделеното им от ищеца, поради което, предвид липсата на други преки доказателства, не се установявало твърдението за създадено у Л. убеждение от страна на купувача за постигнато съгласие, че ще се разпореди с имота си в [населено място] срещу поета насрещна престация за издръжка и гледане. При обсъждане показанията на св. П. е отчетена евентуалната нейна заинтересованост, а съдът е кредитирал показанията й, като е приел, че те кореспондират на показанията на св. Я. относно заявеното от ищеца желание и намерение да продаде на съпруга й процесните имоти за сумата от 20000 лева, а не срещу задължение за издръжка и гледане. Доводите за заинтересованост на последната свидетелка, предвид евентуалната угроза от реализиране на дисциплинарна отговорност спрямо нея, съдът приема за неоснователни. Съдебният състав стига до заключение, че Л. е бил запознат предварително с изготвените проекти на нотариалните актове от св. Я., чиято правна помощ е ползвал в качеството й на адвокат и която му е разяснила различните възможни варианти за разпореждане с имуществото му. Не се установява първоначално изготвените проекти да са имали за предмет договор за издръжка и гледане, респ. покупко-продажба на нивата за сумата от 19500 лева, и след изразено несъгласие от страна на продавача в хода на нотариалното производство да са правени корекции. Не е споделено виждането и за хипотеза на грешка относно съдържанието на договорите, обусловена от здравословното състояние на ищеца. Вещото лице не отрекло въобще способността на Л. да чува, като изрично посочило, че при висок глас и липса на странични шумове той можел да чува и възприема говор от разстояние до около 1,5 м. В подкрепа на този извод съдът се позовава и на описаното от св. С. помещение и разположение на страните при изповядване на сделките, процедурата, която следвал, както и посоченото от св. Я., че при прочитането на нотариалните актове от нотариуса Л. не е индикирал, че не го чува и разбира. Поради изложеното искът с правно основание чл. 29 ЗЗД и евентуалният иск с правно основание чл. 28 ЗЗД са приети за неоснователни. За неоснователни са счетени и исковете по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, предявени в евентуалност спрямо предходните два. Не е налице неизпълнение, изразяващо се в неплащане на уговорените продажни цени по сделките. И в двата нотариални акта били удостоверени волеизявления на страните, че уговорената продажна цена е платена към момента на подписване на съответния договор. Цената по н.а. № 10, т. IV, д. № 550/2019 г., в размер на 19500 лева, е платена по банков път, за което е налице писмено доказателство – извлечение по сметка; последващият банков превод от Л. в полза на П. на сумата 20000 лева, извършен на 17.03.2020 г., с посочено основание „връщане“, не дерогира вече изпълненото задължение, а и в самата искова молба е посочено, че причината за връщането е друга. По отношение на втория договор за покупко-продажба на поземления имот в землището на [населено място], съгласно съдържанието на н.а. № 11, т. IV, д. № 551/2019 г., цената по него в размер на 348,50 лева е платена в брой; липсват доказателства, опровергаващи това удостоверяване, респ. за симулативност на волеизявленията на страните, поради което не може да се приеме, че цената не е платена, респ. че е налице неизпълнение. Касационният съд приема, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване. Първата група въпроси, поставени от касатора, обобщено се отнася до това кога е налице грешка като основание за унищожаване на една сделка и за кои обстоятелства може да се отнася грешката. Тези въпроси не представляват правен въпрос, формулиран по критериите, определени задължително от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК – материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда. В случая питанията имат изцяло теоретичен характер и не са относими към конкретните решаващи изводи на съда. За пълнота следва да се посочи, че в решението си съдът се е съобразил с трайната практика на ВКС (решение № 238 по гр. д. № 4277/2018 г., IV г.о., и решение № 396 по гр.д. № 472/2010 г., IV г.о.), според която, когато несъответствието между волята и нейното обективиране относно предмета на сделката е неосъзнато и не е въздействано върху волята чрез измама, се касае за грешка в предмета, щом волеизявлението е направено именно под въздействието на такава грешка. При тази хипотеза у автора на волеизявлението има формирана определена представа за сделката, която сключва, само че тя е невярна – или представата за това, което смята да договаря, не отговаря на онова, което действително съществува, или страната погрешно смята, че такава сделка съществува. При заблудата лицето, при наличието на други представи, не би сключило сделката. Тази практика, която не се нуждае от преосмисляне, е изцяло съобразена от въззивния съд. Поради изложеното, дори да се приеме, че е налице правен въпрос, то липсва допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване. На следващо място касаторът пита кога е налице измама като основание за унищожаване на една сделка, каква е разликата между грешка и измама като основания за унищожаване на една сделка и дали заблуждението се отнася до неверни представи по предмета и съдържанието на договора или до фактическия състав на сделката. И тези въпроси не представляват правни въпроси поради общотеоретичния им характер и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Само за изчерпателност следва да се посочи и че допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също не е налице. Съдебната практика е ясна в разбирането си, че волята е опорочена от измама, когато невярната представа е предизвикана умишлено от насрещната страна или от трето лице, но в последния случай насрещната страна е знаела или не е могла да не знае за съществуването й (възползвала се е). Умишлено изопачените обстоятелства понякога могат да са елементи от фактическия състав на сделката, поради което въвеждането в заблуждение може да е относно нейното съдържание, респ. относно вида и характера й. Тъй като измамената страна е дееспособно лице, което разбира свойството и значението на своите действия и може да ги ръководи, то обикновено е наясно какви са видът, характерът и съдържанието на сделката, но е въведено в заблуждение относно правните последици, които ще настъпят след сключването й. Действалата при измама страна е сключила сделката именно в резултат на умишлено създадените у нея неверни представи, с очаквания за други правни последици и не би я сключила, ако не е била въведена в заблуждение Във всички останали случаи е налице грешка, чиято същност беше разяснена по-горе (в този смисъл са напр. решение № 100 по гр.д. № 1737/2017 г., IV г.о., и решение № 193 по гр.д. № 1025/2012 г., IV г.о. – и двете на ВКС). В случая съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и въз основа на тях е достигнал до правни изводи, съответстващи на цитираната съдебна практика. Поставя се въпросът наличието на заболяване на слуховия апарат, т.нар. практическа глухота, води ли до ограничаване възможността на лицето да преценява правилно фактите и това да доведе до възникването на невярна представа. Този въпрос е фактически – относим е към възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и преценката на събраните по делото доказателства, което е извън предмета на проверката, правена от ВКС в процедурата по чл. 288 ГПК. Касаторът пита може ли даването на нотариално заверена декларация, съдържаща изявление на едната страна, че поема задължение за полагане на грижи на другата след прехвърлянето на имотите, да се приеме за поддържане на заблуждението. И този въпрос не е правен въпрос, тъй като не е обосновал решаващите изводи на съда за липсата на грешка или измама при сключване на процесните сделки. Освен това в противоречие с житейската и правната логика би било документ, създаден след сключването на сделките, тоест в момент, следващ изразяването на волята на прехвърлителя, да се цени като оказващ въздействие върху тази воля, която вече е писмено обективирана. Следващата група въпроси се отнася до задължението на съда да направи всестранна преценка на всички доказателства по делото и доводи на страните, да изясни фактическата обстановка и да съобрази решението си със събраните доказателства. Касаторът пита и каква преценка извършва съдът при наличие на противоречия между показанията на различни групи свидетели и показанията и други доказателства по делото. В съдебната практика е утвърдено разбирането, че съдът е длъжен да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, да обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност и да изгради изводите си на база на установените по делото факти. При противоречие между събраните писмени доказателства или свидетелски показания съдът следва да обоснове на кои от тях дава вяра и защо. Въззивният съд е спазил тези задължения. Обсъдил е доводите на страните и е направил своите изводи за тяхната основателност или неоснователност. Подробно е анализирал свидетелските показания и на двете групи свидетели – на ищцовата и на ответната страна, обосновал е кои показания в коя част кредитира и защо, като е взел предвид за кои обстоятелства разпитаните свидетели имат непосредствени впечатления. Направена е и съпоставка между гласните и писмените доказателства, като при съвкупния анализ съдът е стигнал до еднозначни правни изводи. Затова по поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване. Въпросите незнанието на определен факт от свидетел води ли до съмнение относно знанието му за други факти и каква следва да е преценката на съда, както и може ли предоставена от свидетел информация, несъответстваща на действителността, на закона и в противоречие с приет нотариално заверен писмен документ по делото да доведе до основателно съмнение за цялостните показания на свидетеля, съдържат оценъчни твърдения и налагат обсъждане на събраните по делото свидетелски показания. Доколкото това не е предмет на производството по чл. 288 ГПК, тези въпроси не са правни въпроси, представляващи основание за допускане на касационно обжалване. Същото се отнася и до въпроса при какви условия съдът може да кредитира показания на свидетели относно факти, на които не са били преки свидетели, но които са узнали от ищеца, споделял им ги многократно през продължителен период от време. Въпросът субективните възприятия на ищеца във връзка с реализирането на сделки може ли да се доказват чрез показания на свидетели, на които са споделяни тези субективни възприятия, е неясно зададен. Дори да се приеме, че въпросът касае обстоятелства относно намерението на страната да сключи даден вид сделка и формираното волеизявление в тази насока, той не би могъл да обоснове допускане на касационно обжалване на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Няма съмнения в съдебната практика, че в този случай могат да се изслушват свидетели и такива са изслушани и по конкретния спор. Дали изложеното от свидетелите действително установява твърденията на ищцовата страна обаче е въпрос, който не подлежи на обсъждане в настоящата фаза от касационното производство. На последно място се пита дали връщането на получената парична сума от продавача на купувача води до разваляне на договора. На първо място, чл. 87, ал. 3 ЗЗД регламентира с императивно правило, че договори, с които се прехвърлят вещни права върху недвижими имоти, се развалят по съдебен ред. Връщането на продажната цена от продавача на купувача не би могло да породи насрещно задължение за връщане на имота и да е индикация, че договорът е развален, независимо от субективните представи на някоя от страните за това. В допълнение следва да се отбележи и че е налице противоречие между така поставения въпрос и изложеното от Л.. От една страна, в исковата молба и уточнителните молби той твърди, че е получил сумата от 19500 лева по единия договор, както и че не е получил сумата от 348 лева по другия договор. От друга страна сочи, че ответникът го убедил да му върне сумата, която му е дал, в общ размер на 20000 лева, включваща продажните цени и по двете сделки. Тези обстоятелства не могат да се ценят от съда като доказателство за изявена воля за разваляне на договора, а още по-малко като действително осъществено разваляне. Неоснователно е твърдението на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение. Поддържаната квалифицирана форма на неправилността предполага законът да е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. При проверка на обжалвания акт не се откриват изброените пороци. При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторените за касационното производство разноски, които са в размер на 3500 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,