Определение № 60265 от 11.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1760/2021 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена срещу подлежащо на обжалване въззивно решение в срока по чл.283 ГПК от адв. И. И., като пълномощник на „Униор България“ ООД, гр. София, срещу въззивното решение № 10139 от 08.02.2021 г. по в. т. д. № 285/2020 г. на Софийския апелативен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, изр.3 ГПК. Ответникът по касация „Райфайзенбанк България“ ЕАД счита, че касационно обжалване не следва да се допуска. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., взе предвид следното: С въззивното решение е обезсилено решение № 4782/26.06.2019 г. по гр. д. № 7546/2017 г. на Софийски градски съд, в частта, с която са уважени предявените от касатора срещу „Райфайзенбанк България“ ЕАД и „Киров“ АД /в несъстоятелност/ отрицателни установителни искове с правно основание чл.440, ал.1 ГПК за признаване за установено, че длъжника „Киров“ АД /в несъстоятелност/ не е собственик на движими вещи, описани в приложения № № 3 и 4 към исковата молба, върху които е насочено принудително изпълнение по изп. д. № 289/2016 г. по описа на ЧСИ М. Ц., като в тази част производството е прекратено. С решението е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено на основание чл.108 ЗС по отношение на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, че „Униор България“ ООД е собственик на описаните –по горе движими вещи, които не са продадени в изпълнителното производство и банката е осъдена да предаде владението им, като вместо него е постановено ново по същество, с което искът за ревандикация на тези вещи е отхвърлен; в частта, с която банката е осъдена да заплати на ищеца – касатор сумата 13 602,27 лв. – стойността на вещите, продадени по изпълнителното дело и описани в приложения № № 1 и 2, ведно със законната лихва от 15.06.2017 г. до окончателното й изплащане, като вместо него е постановено ново по същество, с което исковете с правно основание чл.482, ал.3 ГПК и чл.86 ЗЗД са отхвърлени; в частта, с която банката е осъдена да заплати на ищеца – касатор сумата 380 лв. – обезщетение за имуществени вреди, представляваща разликата между действителната пазарна цена на вещите и цената по публичната продан, като вместо него е постановено ново по същество, с което исковете с правно основание чл.482, ал.4 ГПК и чл.86 ЗЗД са отхвърлени. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните материалноправни въпроси: 1. идентични ли са понятията „отложено плащане на цената“ и „завеждане в счетоводството задбалансово като чужд актив“ при плащания по договор за консигнация; 2. следва ли да се прехвърлят в специална сметка за отчитане на стоки, тези дадени на консигнация; 3. изисква ли се специална форма, по силата на която консигнаторът да признае задължението си по отношение на консигнанта и да отчете получените от клиентите суми от продажба на стоките; 4. при идентичност на правилата относно комисионен договор и търговска продажба, след като комисионерът е продавал стоките на трети лица от търговските си обекти от свое име и за своя сметка, срещу търговска отстъпка, която обаче няма характер на възнаграждение по комисионен договор, а представлява търговска печалба, собственик ли е на същите; има ли право комитентът на защита по чл.108 ЗС. За обосноваване приложното поле на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК са поставени следните въпроси: 1. длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупности да изложи собствени мотиви по спора, включително и доводите на въззиваемата страна, надлежно въведени в процеса; 2. в случай че към момента на предявяване на осъдителния иск за реално изпълнение комитентът е наясно, че индивидуално определените движими вещи вече не се намират в държане на комисионера, а в трето лице, на годно изпълнително основание, може ли да предяви осъдителен иск, съединен с иск по чл.355 ТЗ, при условията на евентуалност с правно основание чл.79, ал.1, изр.2 във вр. с чл.82, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на равностойността на погиналата вещ. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., като разгледа горното дело, намира следното: Касационната жалба е недопустима. На основание разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК обжалваното въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Същото е постановено по следните обективно съединени искове: отрицателни установителни искове с правно основание чл.440, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответното дружество не е собственик на движими вещи, описани в приложения № № 3 и 4 към исковата молба; иск с правно основание чл.108 ЗС по отношение на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, че „Униор България“ ООД е собственик на описаните –по горе движими вещи, които не са продадени в изпълнителното производство; искове с правно основание чл.482, ал.3 ГПК и чл.86 ЗЗД срещу „Райфайзенбанк България“ ЕАД за заплащане на сумата 13 602,27 лв. – получената цена на движимите вещи, продадени по изпълнителното дело и описани в приложения № № 1 и 2, ведно със законната лихва от 15.06.2017 г. до окончателното й изплащане, искове с правно основание чл.482, ал.4 ГПК и чл.86 ЗЗД срещу „Райфайзенбанк България“ ЕАД за заплащане на сумата 380 лв. – обезщетение за имуществени вреди, представляваща разликата между действителната пазарна цена на вещите и цената от проданта. Видно от молби на ищеца от 22.01.2018 г., 15.03.2018 г. и уточняваща молба от 15.06.2020 г. пред въззивния съд, цената на отрицателните установителни искове и на исковете за ревандикация е 14 914,64 лв. /общо на всички вещи, които не са продадени в изпълнителното производство/, съответно 13 602,27 лв. и 380 лв. на исковете по чл.482, ал.3 и ал.4 ГПК /общо на всички вещи, които са продадени в изпълнителното производство и връщането на чиято цена се претендира от взискателя/. Същите са на посочените по –горе общи стойности, но всеки един от тях е на стойност под 5 000 лв. /видно и от приложените протоколи за отговорно пазене на стоки и фактури, представени от ищеца с исковата молба с посочена пазарна цена на вещите/. Съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК /редакция съгласно ДВ, бр. 86/2017 год./ не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. Според чл.69, ал.1, т.2 ГПК по искове за собственост размерът на цената на иска е данъчната оценка, респективно пазарната цена на вещното право, а по искове за парични вземания – търсената сума /т.1 на цитираната разпоредба/. При обективно и субективно съединяване на искове меродавна за допустимостта на касационното обжалване е цената на всеки иск поотделно, а не сборът от цената на отделните искове. В случая не е налице предвиденото изключение за обжалваемост, което обхваща решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти. В настоящата хипотеза при условията на обективно съединяване са били предявени искове с цена на всеки един от тях под 5 000 лв., които не са в съотношение на обусловеност, поради което касационната жалба е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт и следва да бъде оставена без разглеждане. В обобщение, подадената касационна жалба е процесуално недопустима. Същата следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея производство - да се прекрати. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл.78, ал.4 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника по касация „Райфайзенбанк България“ ЕАД сумата 300 лв., представляваща направени по делото разноски /юрисконсултско възнаграждение/. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.