Определение № 4531 от 25.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2609/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Е. Е. като пълномощник на Е. И. К., против въззивно решение № 947 от 17.02.2025 г. по в.гр.д. № 4659/2024 г. на Софийски градски съд. С него е потвърдено решение № 2124 от 06.02.2024 г. по гр.д. № 46327/2021 г. на Софийски районен съд в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявеният от Е. И. К. против Л. А. Л., И. К. Л. и Н. К. Л. - Л., конституирани като правоприемници на починалия в хода на процеса К. И. Л., иск за делба на сграда с идентификатор ***..**.*, представляваща жилищна сграда, построена като монолитна стоманобетонова триетажна сграда на три самостоятелни етажа със застроена площ 86 кв.м и едноетажна сграда с идентификатор ***..**.* със застроена площ 31 кв.м с предназначение: хангар, депо, гараж.

В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателката подържа, че от събраните по делото доказателства не се установява тези имоти да са били придобити по давност от ответниците по иска, тъй като упражняваната от тях фактическа власт не е била с характер на владение.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за значението на предварителната уговорка с наследодателите за предаване на владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота, и дали в този случай е необходимо още приживе на наследодателите тази воля да е доведена до знанието на останалите лица, които имат качеството на наследници след неговата смърт, както и дали има значение обстоятелството, че при изразяване на тази воля са присъствали свидетели, които я въпроизвеждат пред съда. По отношение на този въпрос се поддържа наличието на основания на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Л. А. Л., И. К. Л. и Н. К. Л. - Л., изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Претендират заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

По делото е установено и не е било спорно между страните, че през 1968 г. общите на страните наследодатели И. К. Л. и Н. Д. Л., които са били съпрузи, са придобили по дарение недвижим имот, представляващ дворно място, цялото с площ от 678 кв. м., образуващо парцел **-*, кв. *, м. "М. д.", по плана на С. - С., вилна зона ** част, заедно с построената в него сграда състояща се от стая, кухня, антре и клозет, при дялове 2/3 за И. Л. и 1/3 за Н. Л..

През 1975 г. И. и Н. Л. дарили на децата си Е. И. Л. и К. И. Л. първия етаж от двуетажната сграда със застроена площ от 90 кв. м., състоящ се от стая, детска стая, хол, кухня и сервизни помещения, без дворното място, в което е построена, цялото от 678 кв. м., образуващо парцел **- *, кв. *, м. "М.д.", по плана на С. – С., вилна зона ** част.

Н. Л. е починала на 25.12.2003 г., а И. Л.- на 11.11.2008 г. Техни наследници по закон са децата им Е. Л. и К. Л..

Установено е по делото и не е спорно между страните, че дворното място съставлява поземлен имот с идентификатор ***.. по КККР на [населено място], одобрени през 2012 г., както и че в него са построени следните сгради: сграда с идентификатор *..**.*, представляваща еднофамилно жилищна сграда на три етажа, със застроена площ 86 кв.м; сграда с идентификатор ***..**.*, представляваща еднофамилна жилищна сграда на два етажа, със застроена площ 118 кв.м и сграда с идентификатор ***..**.*, на един етаж, със застроена площ 31 кв.м и с предназначение гараж.

Предмет на иска за делба, предявен от Е. И. К. са дворното място и построените в него сгради.

С решение № 2124 от 06.02.2024 г. по гр.д. № 46327/2021 г. по описа на Софийски районен съд /постановено при повторно разглеждане на делото след отмяна по реда на чл. 304 ГПК на влязлото в сила решение № 51 от 10.05.2019 г. по гр.д. № 1676/2018 г. на ВКС, ІІ г.о. и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски районен съд/ е допусната съдебна делба на поземлен имот с идентификатор ***.., ведно с построената в него еднофамилна двуетажна жилищна сграда със застроена площ 118 кв.м с идентификатор *..**.* между съделителите Е. К., Л. Л., И. Л. и Н. Л.- Л. при права 1/2 ид. част за Е. К. и по 1/6 ид. част за останалите трима. В тази част първоинстанционното решение е влязло в сила.

Предмет на въззивно обжалване е било същото само в частта, с която е отхвърлен искът за делба на сградите с идентификатор ***..**.* и ***..**.*.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска за делба, въззивният съд е приел, че жилищната сграда с идентификатор ***..**.* е построена от К. Л. и съпругата му Л. Л. в периода 1996 г. - 1997 г. Г. е построен през 1987 г. – 1988 г. от К. Л. с помощта на неговия баща. И двете сгради са били построени без учредено право на строеж, но при наличието на устна уговорка със собствениците на земята да извършат строежа им със собствени средства и да придобият собствеността върху построеното. От изграждането им до момента на предявяване на иска за делба на 11.04.2011 г. тези сгради се ползват само от съпрузите К. и Л. Л.. При формиране на тези изводи въззивният съд се е позовал на събраните по делото гласни доказателства - показанията на свидетелите Н. Д., Л. М., Р. П., Л. Л. и З. И., които имат непосредствени впечатления за обстоятелствата във връзка с изграждането и ползване на сградите.

Въззивният съд е посочил, че действията по построяване на сградите, извършени с намерението за реализиране на правото на строеж, съставляват владение на ограничено вещно право на строеж, което при наличието на предвидените в чл. 79 ЗС предпоставки може да доведе до придобиване по давност на правото на собственост върху построеното. В случая правото на строеж е реализирано в периода 1996-1997 г. по отношение на жилищната сграда с кратък идентификатор 4994.1, а на гаража- в периода 1987-1988 г., като от момента на построяването на сградите К. и Л. Л. са започнали да осъществяват фактическа власт върху тези обекти.

Въз основа на така установените факти по делото и като се е позовал на практика на ВКС, обективирана в решение № 60 от 07.06.2018 г. по гр.д. № 2420/2017 г. на ВКС, I г.о; решение № 75 от 03.07.2019 г. по гр.д. № 2871/2018 г. на ІІ г.о.; решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д. № 3973/2015 г. на І г.о. и решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр.д. № 4591/2015 г. на І г.о., съдът е приел от правна страна, че в хипотеза, при която наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. Когато е налице такава предварителна уговорка с наследодателя, като едновременно с това е предадено и владението, не е необходимо приживе тази негова воля да се доведе до знанието на останалите лица, които биха могли да имат качеството наследници по закон след неговата смърт. Така установеното владение не може да се определи като скрито само по причина, че трети лица не са били уведомени за предаването му, след като по отношение на собственика на имота фактическата власт е установена явно, без насилие и дори с негово съгласие. Ако до смъртта на лицето, което е предало владението, не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок, фактът на наследяването не променя обстоятелството, че в предходен момент един от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху имота приживе на наследодателя. Когато владението е установено чрез предаването му от предишния собственик или владелец, което може да стане с конклудентни действия или да се изрази словесно или чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действат презумпциите на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС, т. е. приема се, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване.

В обобщение е направил извод, че в резултат на осъществено давностно владение в продължение на повече от 10 години, считано от 1988-1989 г. по отношение на сградата с идентификатор ***..**.*, а по отношение на сградата с идентификатор ***..**.* - от 1997 г., до предявяване на иска за делба на 11.04.2011 г., К. Л. и Л. Л. са придобили в режим на съпружеска общност правото на собственост, поради което предявеният от Е. К. иск за делба на тези сгради е неоснователен.

При тези мотиви настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения от жалбоподателката правен въпрос. Твърдението, че същият е разрешен противоречие с практиката на ВКС, не е обосновано с посочване на конкретни решения на касационната инстанция, на което въззивното решение противоречи. Такава практика не е известна и на настоящия състав. Обратно, въззивното решение е съобразено с трайно установената практика на ВКС, част от която е цитирана в мотивите му, че ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на свой родственик, който след смъртта му има качеството на негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението този наследник е установил самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността върху целия имот. Когато владението е установено по този начин, действат презумпциите на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС. Владението на този наследник е установено на основание, различно от наследяването, поради което съгласно чл. 69 ЗС следва да се счита, че и след смъртта на наследодателя той продължава да владее имота само за себе си и не е нужно да извършва действия, с които да демонстрира пред наследниците намерението си за своене.

Наличието на практика на ВКС в смисъла, в който се е произнесъл и въззивният съд, изключва необходимостта от допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото не се твърди тази практика да е неправилна и да се нуждае от промяна или осъвременяване.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

С оглед този изход на делото жалбоподателката Е. И. К. следва да бъде осъдена на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на ответниците по касация Л. А. Л., И. К. Л. и Н. К. Л.-Л. сторените от тях разноски в настоящото производство - заплатено адвокатско възнаграждение в общ размер на 2045.17 евро /равностойност на 4000 лв./.

Водим от гореизложеното съдът