Определение № 135 от 05.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 441/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. К. и Т. Д. К. срещу въззивно решение № 254 от 06.11.2020 г. по въззивно гр.д. № 411 /2020 г. на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 104 от 29.07.2020 г. по гр.д. № 260 /2020 г. на Златоградския районен съд, с което са уважени искове на М. А. В. срещу М. Г. К. и Т. Д. К. 1) с правно основание чл.108 ЗС за установяване на правото на собственост и предаване на владението върху реална част с площ от 35 кв.м., индивидуализирана по скица по прието по делото заключение на съдебно-техническа експертиза, от поземлен имот с идентификатор ..... по КК на [населено място], целият с площ 235 кв.м. и 2) с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят действията, с които ответниците препятстват упражняването на правото на собственост върху имот с идентификатор ..... по КК на град. З., като премахнат складираните на площ около 14 кв.м. от имота стари железа, стари керемиди и дървен материал. Насрещната страна М. А. В. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено по искове за защита на право на собственост за недвижим имот, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел от правна страна, че имотите на страните по делото са съседни, ищецът е придобил процесната реална част от имота на ответниците в резултат на отчуждаване по З. (отм.) по силата на одобрения през 1982 г. регулационен план на [населено място] и заплащане без осъществяване на владение. Мотивите са следните: С вносна бележка от 17.01.1996 г. ищецът М. В. е внесъл в Д. на името на ответника М. Г. К. определената парична сума 1 750 лева. Д. е удостоверила в писмо внасянето на сумата по открита сметка на името на М. Г. К., както и че поради липсата на движение по сметката повече от пет години на минимален остатък от 1.75 лева деноминирани, на 23.10.2013 г. сметката е обездвижена и закрита служебно. Въззивният съд е приел, че ответникът М. К. възразява за първи път във въззивната инстанция, че не му е съобщено за внесеното обезщетение по смисъла на чл.273,ал.2 ППЗТСУ (отм.). В отговора на исковата молба М. К. твърди единствено, че не му е съобщено нито от ищеца, нито от Д.. В отговора на исковата молба ответницата Т. К. твърди единствено, че ищецът не е заплатил стойността на придаваемото място. За първи път във въззивната жалба от ответната страна се твърди, че не е изпълнено изискването на техническата служба за незабавно предаване на сумата за обезщетение на правоимащите, както и изискването на чл.273,ал.3 от ППЗТСУ (отм.). Въззивният съд е приел, че в случая разпоредбата на чл.273,ал.2 ППЗТСУ (отм.), която предвижда уведомяване по реда на ГПК, не е приложима. Като се е позовал на приетото с определение № 399 /27.06.2016 г. по гр.д. № 2013 /2016 г., на ВКС, I г.о., въззивният съд е приел, че изискването за съобщаване на правоимащите по реда на ГПК е предвидено по препращане от чл.282,ал.3 ППЗТСУ (отм.) в чл.273,ал.2 ППЗТСУ (отм.) при отчуждаване на недвижими имоти за мероприятия на държавата и общините. Като се е позовал на разпоредбата на чл.110,ал.1 на З. (отм.) въззивният съд е приел, че при действието на З. (отм.) регулационният план има пряко отчуждително действие и че собственикът на парцела, към който се придават части на съседни имоти, става собственик на придаваемите части от деня, когато планът влезе в сила, но преминаването на собствеността има условен характер, който (условен характер) отпада след прилагане на регулацията – когато придаваемите имоти са заети законоустановения ред или дължимото за тях обезщетение е изплатено на правоимащия собственик. Въззивният съд е приел, че в случая се установява приложен регулация и ищецът е придобил удостовереното в к.н.а. от 1996 г. право на собственост с оглед практиката на ВКС и ТР № 3 /1993 г. на ОСГК на ВС. Неоснователно е възражението на ответниците за придобиването на спорните 35 кв.м. по давност поради забраната на чл.59 З. (отм.) и тъй като не са налице условията на чл.200 ЗУТ. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Жалбоподателите извеждат процесуалноправния въпрос: длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички доводи и възражения на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите на които се основават и доказателствата за тях, с оглед нормите на чл.235,ал.2 и чл.12 ГПК? Въпросът е основан на твърдение, че въззивният съд е приел, че едва във въззивната жалба ответниците по исковете са въвели възражение, че не е изпълнено изискването на техническата служба за незабавно предаване на сумата за обезщетение на правоимащите и изискването на чл.273,ал.2 ППЗТСУ (отм.). Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, тъй като въззивният съд е изложил мотиви и по тези доводи (възражения срещу основателността на исковете), за които е приел, че са наведени за първи път с въззивната жалба, но ги е намерил за неоснователни. Жалбоподателите извеждат материалноправния въпрос: от кой момент следва да се счита приложен регулационен план по З. (отм.) – получаването /приемането на обезщетение от собственика на придадения имот необходимо условие ли за прилагане на регулацията? По този въпрос се твърди противоречие с приетото в ТР № 3 /1993 г. на ОСГК, че собствеността на придаваемите части преминава по силата на самата регулация, но тя получава значение на безусловно придобивно основание от деня, когато е приложена; стабилизирането на отчуждителното действие на плана настъпва при наличието на няколко алтернативни хипотези, една от които е заплащането на парично обезщетение на придаваемите части. По този въпрос се твърди противоречие и с посочени решения на ВКС. Въпросът е обуславящ в частта дали заплащането на парично обезщетение стабилизира отчуждителното действие на регулационния план, но видно от мотивите на въззивния съд, не е разрешен в противоречие, а в съответствие с приетото в посоченото ТР и съответстващите му последващи решения, тъй като въззивният съд е приел за установено, че ищецът е заплатил парично обезщетение по сметка на ответника. Жалбоподателите извеждат и материалноправните въпроси: при действието на З. (отм.) получаването на обезщетение от собствениците на придадения по регулация имот необходимо условие ли е за преминаване на правото на собственост в полза на собственика на придадения имот съгласно чл.114,ал.1 от З. (отм.) като предпоставка за прилагане на регулацията? При действието на З. (отм.) длъжен ли е нотариусът при издаване на нотариален акт по реда на чл.134,ал.2 З. (отм.) да извърши преценка дали собственикът на придаващ се по регулация имот е обезщетен и дали са изпълнение условията за заемане на такъв имот? Жалбоподателите извеждат, че тези въпроси не са разрешени от съдебната практика, поради което имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросите са обуславящи, но не са разрешени както се твърди, тъй като както беше посочено въззивният съд е изложил мотиви за извода си, че собственикът на придаваната по регулация част от имота е обезщетен, тъй като ищецът е заплатил парично обезщетение по сметка на ответника. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски, а искането на насрещната страна жалбоподателите да бъдат осъдени да и заплатят разноски за процесуално представителство е основателно и доказано за сумата 600 лева, чието уговаряне и доказване е доказано с представения договор за процесуално представителство (л.110). Воден от изложеното настоящият състав