Определение № 2221 от 09.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 545/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Р. М. Б. и И. Б. Б. чрез адв. С. обжалват решение № 198 от 16.11.2022 г. по т.д. 254/22 г., по описа на АС-Бургас, в частта, с която след отмяна на решението на първоинстанционния съд е отхвърлен иска на касаторите срещу „Уникредит Булбанк“ АД за разликата между 8 061 лв до 28 214,50 лв.

Твърдят, че решението на въззивния съд е недопустимо, като подадено след изтичане на срока за обжалване.

Сочат наличие на основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК. Допуснато било съществено процесуално нарушение поради допусната съдебно-техническа експертиза, както и тя е послужила за обосноваване на решението на въззивния съд, както и не били обсъдени доказателствата в тяхната съвкупност. Конкретно при посочване на текстове от общи бизнес условия, въззивният съд не бил обсъдил тяхната обвързваща сила между страните, с оглед разпоредбите на чл. 16 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 143 от ЗЗП.

Позовават се на допуснато нарушение, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК. Решението не било обосновано, защото съдът неправилно бил приел, че има променлив размер на месечните вноски за връщане на кредита, бил приел, че банката има право едностранно да промени лихвения процент. Неправилно бил възприет договорния текст. Неправилно били възприети заключенията на вещите лица. Не било вярно възприето, че размерът на кредита бил 40 212 лв, след приключване на предходен спор между страните за съществуване на задълженията. Заключението на вещите лица не било съобразено с влязлото в сила решение между страните.

Допуснато било нарушение на закона, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр.1 от ГПК. Не била приложена императивна правна норма. Неправилно бил тълкуван договора между страните, като това представлявало допуснато нарушение на материална правна норма, чл. 20 от ЗЗД. Молят да се отмени решението в обжалваната част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси: Решението било недопустимо. Поставят въпрос допустимо ли е въззивно решение, постановено по въззивна жалба, депозирана съдебно деловодство след изтичане на 14 дневен срок от датата на получаване на първоинстанционното решение и предхождаща го дата на подписване на договор между страна и нейният процесуален представител за обжалване на решението?

1. Разпоредбите на чл. 196 и чл. 197, ал. 1 от ГПК, следва ли да се тълкуват като допускащи възлагане от въззивен съд на изготвянето на експертиза по счетоводни документи на страните, след като в първоинстанционното производство била оспорена редовността на водене на тези регистри и без да са проверени основания за отвод на вещото лице?

2. Разпоредбата на чл. 298, ал. 4 от ГПК следва ли да се тълкува като придаваща сила на пресъдено нещо на съдебно решение относно размер на действително дължим размер на главница по договор за кредит за исков период и длъжен ли е съдът при разглеждането на иск за следващ исков период да се съобрази с този размер на главницата?

По посочените два въпроса касаторът обосновава противоречие със задължителната и трайната практика на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК – Тълкувателно решение 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д. 7/14 г., на ОСГТК на ВКС, т. 5, решение № 107 от 27.07.2015 г. по т.д. 4680/13 г., решение № 174 от 13.01.2016 г. по т.д. 3122/14 г., решение №21 от 15.05.2013 г. по гр.д. 741/12 г., решение № 314/15.01.2018 г. по гр.д. 4301/14 г., IV ГО на ВКС, решение № 131 от 25.07.2019 г. 3 ГО на ВКС.

3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и приложи в свое решение императивни правни норми при обсъждането в него на обстоятелства, регламентирани в хипотезите на тези норми? Твърди противоречие със задължителната и трайна практика на ВКС – Тълкувателно решение 1/27.04.2022 г. по тълк.д. 1/20 г., решение № 23 от 07.07.2016 г. по т.д. 3686/14 г., решение № 155/24.01.2020 г. по т.д. 2561/18 г. Освен това обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК – противоречие с тълкуването на СЕС – решение от 26.01.2017 г. по дело С- 421/14 г., и решение от 16.07.2020 г. по дело С-224/19 г и С-259/19.

4. При определянето на размер на главница по банков кредит, въззивният съд длъжен ли е да обсъди всички приети по делото доказателства да не кредитира достоверност на данни от счетоводни регистри поради тяхното оспорване и непредприето оборване и да зачете със сила на пресъдено нещо на размер на главница по кредита, приета с влязло в сила решение между същите страни, по същото правоотношение за предхождащ исков период. Твърдят наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК – решение № 107 от 27.07.2015 г. по т.д. 4680/13 г., ВКС, решение № 174 от 13.01.2016 г. по т.д. 3122/14 г., ВКС, ТК, решение № 72 от 18.07.2017 г. по т.д. 3310/15 г.

Ответникът по касационната жалба „Уникредит Булбанк“ АД оспорва искането за допускане на касационно обжалване. Оспорва довода за недопустимост на въззивната жалба. Сочи, че е подал чрез пощенски оператор въззивната жалба и следва да се приеме, че е в срок.

Нямало допуснато съществено процесуално нарушение, защото съдът нямал задължение да указва на страните, че могат да направят отвод на вещото лице. Не било допуснато съществено процесуално нарушение. По отношение на втори и трети въпрос счита, че не са разрешени. Въпрос 4 бил свързан с правилността на съдебното решение. По отношение на 5 въпрос, нямало решаващи мотиви в противоречие с императивни правни норми. По отношение на последния въпрос не било налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Претендира разноски за производството пред ВКС.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е в срок, допустима, подадена срещу акт, подлежащ на касационно обжалване от страни във въззивното производство, които имат интерес от обжалване.

За да отмени решението на първоинстанционния съд и да отхвърли иска за разликата над 8 061 лв до 28 214,50 лв въззивният е приел, че сумата, която се претендира е на неосъществено основание, неправилно събрано възнаграждение от банката от внесените от ищците суми за погасяване на договор за банков кредит, неправомерно начислени от банката. Приел е, че страните са били обвързани от договор за ипотечен кредит № 86 от 29.09.2006 г. за отпускане на банков кредит от 100 000 лв, за лично и семейно ползване. В чл. 4, ал. 1 от договора било предвидено, че погасяването на кредита се извършва по разплащателна сметка на кредитополучателя при банката със 192 месечни вноски, дължими на 15 число от всеки месец от срока на действие на договора. Първите 12 погасителни вноски от 15.01.2006 г. до 15.09.2007 г. представлявали сбор от главница и лихва, определена на база фиксиран лихвен процент, съгласно чл. 9, ал. 1 от договора и били определени като равни по размер. Останалите погасителни вноски, считано от 15.10.2007 г. до 15.08.2022 г били се формирали от сбора от главница и лихва, определена на база плаващ лихвен процент, съгласно чл. 9, ал. 2 от договора и към подписване на договора били в размер на 922 лв и една последна изравняваща вноска на 15.09.2022 г. в размер на 810,71 лв. Актуализациите на базовите лихвени проценти на банката се отразявали в промяна на размер на погасителната вноска, съгласно т. 12.4а от Общите условия на банката, за което кредитополучателят и солидарният длъжник давали своето безусловно и неотменимо съгласие.

Съгласно чл. 9, ал. 1 от договора, страните са постигнали съгласие, че за ползвания кредит, кредитополучателят и солидарният длъжник заплащат на банката през първите 12 месеца, считано от 15.10.2006 г. до 15.09.2017 г, фиксирана лихва в размер на 6,9 % на годишна база. В чл. 9, ал. 2 от договора било предвидено, че за останалия период, след този посочен в ал. 1 до окончателното погасяване на кредитополучателя и солидарния длъжник заплащали на банката лихва, определена на база променлив в хода на изпълнение на договора годишен лихвен процент, образуван от разликата на БЛП на банката, намален с 0,606 %, като към момента на подписване на договора, БЛП е бил 8,606 %. В чл. 7, ал.1 от договора било предвидено, че солидарният длъжник и кредитополучателят имали право да погасяват предсрочно част или цялата сума по отпуснатия кредит, за което дължат такса в размер на 2 % върху предсрочно погасената сума. С чл. 24 от договора страните били уговорили, че между тях били валидни Общите бизнес условия на Тарифата за такси и комисиони за граждани на банката, които кредитополучателят и солидарният длъжник декларирали, че са получили и приемат изцяло.

Прието е, че съгласно Общите условия в сила от 01.09.2006 г, били надлежно връчени на кредитополучателя и солидарния длъжник. След като е посочена как се формира базовия лихвен процент, както и как се променя е посочено, че въззивникът е правоприемник на кредитодателя, на основание вливане, като с оглед настъпилото универсално правоприемство е установено, че кредитор е „Уникредит Булбанк“ АД. Констатирано е, че договорът за кредит не е изменян, не включва подписан погасителен план. Погасителните вноски били уговорени като месечни, но не равни, поради правото на банката едностранно да променя лихвата върху кредита.

В периода 07.08.2013г. – 16.06.2017г. въззивникът бил уговорил право на възнаграждение в размер на разликата между базов лихвен процент и 0.606 %. Начинът на изчисляване е бил потвърден в писмо от ответника с дата 19.09.2012г., според което е било извършвано завишение на лихвения процент по едностранна преценка на банката, станало въз основа на 4 представени решения на Управителния съвет на „Уникредит Булбанк“ АД. Твърди се, че за посочения период от получените като погасителни вноски суми, ответникът е разпределил за себе си общо сумата от 28 214 лв. като „премия“. Сумата е изчислена от ищците, като от внесените от тях общо 58 160.97 лв. през периода, са извадени дължимите според договора главница от 24 081.15 лв. и лихви в общ размер на 2 616 лв. С Решение № 3318/03.06.2020г. по в.г.д.№ 3719/2019г. по описа на СГС, са прогласени за нищожни на основание чл.26 ал.1, пр.1 ЗЗД, във вр. с чл.146 ал.1 ЗЗП, във вр. с чл.143 ЗЗД клаузите на сключения между страните в настоящия процес Договор за ипотечен кредит № 86/ 20.09.2006г. по чл.4, ал.1, абзац 3, чл.9, ал.2, както и клаузите на т.3.09 (8)“а“, изр.1; т.3.09 (8)“б“ и т.3.09 (8)“в“ от Общите бизнес условия на банката, в сила от 01.09.2006г. Съгласно констатациите на въззивния съд това са клаузите предвиденото ,че надбавките/отстъпките към базовите лихвени проценти по кредитни продукти се определят съобразно риска по конкретния вид кредитен продукт и изискванията за конкурентоспособността на банката. Дължимата от кредитополучателя годишна лихва по ползвания кредит се формира от сбора на БЛП за съответния вид валута на кредита и определената надбавка в процентни пункта – т. 3.09.08. б. „а“. В т. 3.09.8 б. „б“ било предвидено, че в случай, че разходите по ликвидността при 10 годишно финансиране се увеличават в сравнение с размера им към датата на сключване на договора за кредит, банката има право едностранно да увеличава първоначално определената над базовия лихвен процент надбавка с размера на увеличените разходи. Всяка последваща промяна в надбавката се извършва на основание последното извършено по реда на настоящата разпоредба изменение. В т. 3.09.8 б. „в“ било посочено, че правилото на подточка т. 3.09.8. б. „б.“ от Общите условия се прилага за всички видове кредити, при условие ,че договореният срок за окончателното изплащане на съответния кредит, не е по-кратък от 10 години. С оглед посоченото решение на СГС, въззивният съд е направил заключение, че между страните е установена нищожността на посочените клаузи.

Въззивният съд е изходил, от заключението на вещите лица К. и Д., като е приел, че за исковия период въззиваемите са внесли месечни погасителни вноски, с които банката е погасявала главница, която към началото на исковия период е била в размер на 40 212 лв, т.нар. непогасен остатък на главницата и била погасена изцяло в края на исковия период предсрочно. По отношение на вземанията на банката за лихви, премия, такси и други разходи, въззивният съд е възприел заключение на вещото лице Д., което било изготвено по първична документация по движение по средствата по кредита, относима към исковия период. Вещото лице е изследвало формиране на променливия лихвен процент, така както е сторила това банката при месечните погашения на дължимите вноски, при съобразяване на решението на СГС относно обявените за нищожни клаузи като въз основа на своите изчисления и е достигнал до извода, че са надвзети 7 613,25 лв, като разликата между платените и дължимите съобразно признатите за нищожни клаузи. Прието е, че неоснователно са изтеглени суми от банковите сметки на длъжниците, които представляват разлика между дължимо и изтеглено от разплащателната сметка на въззиваемия, като е посочен методът на определяне на базовия лихвен процент от страна на банката. Сумата от 411,04 лв била събрана неоснователно, в резултат на миграция на данни при сливане на трите банки през 2007 г. Освен това въпреки уговореното такса управление на кредита да се изчислява в размер на 0,25 % от непогасения остатък, банката била надвзела 37,01 лв. Общо взетата неоснователно сума била 8 061 лв.

С оглед обсъдените обстоятелства, въззивният съд е приел, че искът е основателен за сумата от 8 061 лв, но не и за по-голям размер. Този извод е основан както на посоченото влязло в сила съдебно решение, така и конкретните изчисления. Прието е, че искът за разликата е неоснователен, като недоказан.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Съгласно предвиденото в тази норма, касационната инстанция извършва служебна проверка на основанията, предвидени в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. В случая не се установиха основания, които да обосновават извод за вероятност съдебното решение на въззивния съд да е нищожно. По отношение на недопустимостта на въззивното съдебно решение, също не можаха да се установят основания, обосноваващи извод за недопустимост на въззивното решение. По отношение на посоченото оплакване за недопустимост на съдебното решение, поради неподаване на въззивната жалба в срока, предвиден в чл. 259, ал. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че решението на първоинстанционния съд по т.д. 42/18 г. на ОС – Бургас, е обжалвано от „Уникредит Булбанк“ АД с въззивна жалба. Съобщение с препис от решението е връчено на 01.04.2022 г. на банката. Срокът за обжалване е двуседмичен. Започва да тече на 01.04.2022 г. и изтича на 15.04.2022 г. Последният ден на срока. Видно от отбелязванията върху въззивната жалба и приложената разписка за подаване на писмовна пратка чрез пощенски оператор „Еконт“ е видно, че въззивната жалба е подадена на 15.04.2022 г. чрез посочения пощенски оператор. Съгласно чл. 62, ал. 2 от ГПК, срокът се счита за спазен, когато изпращането на молбата е станало по пощата. За подаване по пощата следва да се приеме и подаването чрез лицензиран пощенски оператор, на основание чл. 19 вр. чл. 18 от Закона за пощенските услуги, какъвто е и „Еконт“. Следователно подаването по пощата на въззивната жалба, удостоверено от пощенския оператор като подадено на 15.04.2022 г., на основание чл. 62, ал. 2 от ГПК е подаване на възивната жалба в срока ,предвиден в чл. 259, ал. 1 от ГПК.

Не са налице основания, обосноваващи извод за вероятност съдебното решение вероятно да е недопустимо.

По отношение на първия поставен правен въпрос в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК от касаторите. Предмет на селекция на касационните жалби е само въззивното съдебно решение, което предполага с оглед предмета на въззивното обжалване, очертан с въззивната жалба съгласно чл. 260 от ГПК и отговора на въззивната жалба, съгласно чл. 263 от ГПК. В случая, няма данни за основания за отвод, съгласно чл. 196, ал. 1 вр. чл. 22 от ГПК, поради което съдът не може да се произнесе хипотетично. В този смисъл тази част от въпроса не представлява разрешен от въззивния съд правен въпрос. По отношение на втората част от въпроса следва да се посочи, че по искане на въззивника-ответник по иска, въззивният съд е допуснал съдебно-счетоводна експертиза, приемайки, че е необходима, на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК. Въззивният съд е разгледал претенцията за исковия период от 07.08.2013 до 16.06.2017 г., като е изхождал, че с влязло в сила съдебно решение е разгледана претенцията за период от 15.07.2008 г. до 15.07.2013 г. Именно като отражение на предмета на иска, ограничен и като период, е допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, доколкото при разглеждането на делото в първата инстанция, съгласно допълнителното заключение на вещото лице, са обобщени сумите за двата процесни периода – съгласно влязлото в сила между страните съдебно решение, с което на ищците е присъдена недължимо платена сума, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД в размер на 16 706,05 лв за периода 15.07.2008 г. до 15.07.2013 г., както и разглежданата в настоящия период претенция, на основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД за периода от 07.08.2013 г. до 16.06.2017 г. Това е обусловило и допускането на съдебно-счетоводна експертиза пред въззивния съд, чието произнасяне е относно недължимо платените суми само за периода от 2013 г до 2017 г. Допуснатото смесване на периодите от първоинстанционния съд е обусловило и допускане на поисканата експертиза. Работата на вещото лице е основано на водените счетоводни записвания като частни свидетелстващи документи, като заключението на вещото лице е преценено от съда с оглед всички обстоятелства по делото. Въззивният съд е преценил заключението на вещото лице и счетоводните записвания на банката с оглед всички доказателства по делото. С оглед осъществените вноски за връщане на кредита от въззиваемите-кредитополучатели, въззивният съд е приел, че са записани от банката в размера, необходим за погасяване на месечните вноски за връщане на кредита на погасителни вноски, като е преценена разликата с оглед олихвяването на сумите, което не е съобразено с действителното правно положение, така както е установено между страните с оглед нищожността на част от клаузите именно за промяна на лихвения процент, установена с влязло в сила съдебно решение. Така възззивният съд не се е произнесъл в отклонение от трайната практика на ВКС, израз на коята са например решение № 2 от 26.01.2011 г. по гр.д. № 478/2010 г. на ВКС, III ГО, решение по гр.д. 2525/18 г., IV ГО на ВКС, решение 169 от 31.1.2013 г. по т.д. 664/11 г. II ТО на ВКС.

По отношение на поставения в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК втори правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е разрешил поставения правен въпрос в съответствие със задължителното тълкуване на ВКС, както и трайната практика на ВКС, израз на която са поставените решения. Въззивният съд е зачел силата на пресъдено нещо, което е изразено изрично в решението между страните, както и размерът на главницата, установен между страните. По изложените съображения не е налице допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Не може да се приеме, че практиката по т.д. 4680/13 г., I ТО на ВКС, е приложима в случая, доколкото както вече бе посочено, в случая няма противоречиви заключения на вещи лица, а невярно възприемане на заключението в първата инстанция поради обобщаване на данните за предходен период, предмет на влязло в сила съдебно решение и процесния период.

По отношение на третия формулиран изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК правен въпрос, следва да се приеме, че въззивният съд, зачитайки наличието на сила на пресъдено нещо по отношение на нищожността на клаузите в Общите условия на сключения между страните договор, като съдържащи неравноправни клаузи спрямо кредитополучателите-потребители, не е нарушил задължението си да приложи императивни правни норми, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение 1/27.04.2022 г. по тълк.д. 1/20 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това не може да се приеме, че е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. По същите причини, че неравноправния характер на едностранното изменение от банката на клаузите за възнаградителна лихва, са неравноправни клаузи като такива не провеждат правно действие спрямо потребителите, е прогласена с предходното решение между страните, не може да се приеме, че е налице и допълнителното основание съгласно т. 2 на чл. 280, ал.1 от ГПК. Решенията на СЕС, на които касаторите са се позовали, са свързани с приложение на директива 93/13 и необходимостта от възстановяване на равновесието между страните. С оглед отстраняване на неравноправните клаузи, с оглед прогласяването им за нищожни, ищците са формулирали исковата си претенция относно връщане на недължимо събрани суми. Въззивният съд е разрешил спора, определяйки размера на вземането като разликата между действително събраните суми за лихви и дължимите първоначално уговорени между страните клаузи за възнаградителна лихва. Поради това не може да се приеме, че произнасянето е в противоречие с решенията на СЕС.

По отношение на поставения четвърти правен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, не е разрешен по посочения начин от въззивния съд и съответно с поставения правен въпрос, касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е зачел размера на кредита, както е установен, като решението му се основава само на недължимо платените суми, представляващи разликата между дължимата и неоснователно начислена в по-голям размер лихва върху главницата, така както е била дължима в процесния период и върху която са начислени лихвите, преди предсрочното погасяване на задължението от кредитополучателите.

С оглед изхода на спора и съобразно искането на ответника по касационната жалба, на същия следва да се присъдят направените разноски в настоящето производство. Видно от представения договор за правни услуги, банката е възложила на адвокатско дружество „Я.-В.“ осъществяване на процесуално представителство, като уговореното възнаграждение е 2 213 лв, без ДДС. Видно от платежно нареждане сумата от 2 655,60 лв е платена на адвокатското дружество. Процесуалното представителство е осъществено от адвокат М. Я., която е представител и на адвокатското дружество. Следователно разноските са направени за осъщественото представителство в процеса, доказани са по основание и размер и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да се присъдят на ответника.

Върховният касационен съд, Второ търговско отделение