Определение № 224 от 15.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 2097/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. З. А. и Гюндюс М. Биджиев, чрез процесуалния им представител адв.П. К., против решение №692/23.06.2021г. по в.гр.д.№3023/20г. на Софийски апелативен съд,с което, след частична отмяна на решение №1931/11.03.2020г. по гр.д.№9617/17г. по описа на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от тях срещу ЗАД“ДаллБогг живот и здраве“АД искове с правно основание чл.432 КЗ и чл.86 ЗЗД – за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени им от смъртта на А. А. З., настъпила в резултат на ПТП на 25.10.2016г. за сумите над 70 000 лв. за всеки от тях, а в останалата му отхвърлителна част /до размер на по 170 000 лв. – частично от по 220 000 лв./ решението е потвърдено. В касационната си жалба ищците излагат доводи за неправилност,поради процесуални нарушения и материална незаконосъобразност, както и за необоснованост на изводите на апелативния съд при определяне на справедливия размер на обезщетението и степента на съпричиняване. Претендира се отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване на исковете до размер на 170 000 лв. /частично предявени от 220 000 лв./ за всеки от ищците с присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА. В депозираното с касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите излагат доводи за неправилно приложение от въззивния съд на разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД, касаеща съпричиняването, във връзка с което формулират като обуславящи крайния изход на спора, но разрешени, според тях, от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, въпросите: 1. Несъответствието на фактическите и правни изводи на съда относно конкретните обстоятелства, от които се извежда извод за съпричиняване и причинна връзка на задължението на съда да приеме съпричиняване при доказана причинна връзка и доказано конкретно поведение, довело до настъпване на вредоносните последици, установено по реда на задължителната съдебна практика, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата? /противоречие с ТР №1/2001г. т.12/; 2. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото? /противоречие с т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК, т.19 на ТР №1/2001г. на ОСГК, решение по гр.д.№5488/2013г. на четвърто г.о., определение по гр.д.№619/2010г. на трето г.о., решени по гр.д.№55/1988г. на ОСГК, решение по адм.д.№4900/1993г. на трето г.о./; 3. Може ли да се приеме съпричиняване без да е доказана причинна връзка между поведение на пострадалия, в случая и на неговите родители и настъпилия вредоносен резултат? /противоречие с решение по т.д.№1117/2009г. на второ т.о./; 4. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта? /противоречие с решение по т.д.№60341/2016г. на първо т.о. и решение по т.д.№35/2009г. на второ т.о./; 5. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпването на вредоносния резултат или само това, което има доказана пряка причинна връзка с вредоносните последици? /противоречие с решение по т.д.№35/2009г. на второ т.о./; 6. Трябва ли приносът да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, в резултат на което е настъпил вредоносния резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем – може ли приносът да е хипотетично предполагаем? /противоречие с решение по т.д.№1858/2013г. на първо т.о., решение по гр.д.№53091/2015г. на трето г.о., решение по т.д.№525/2008г. на второ т.о., решение по т.д.№977/2010г. на второ т.о., решение по н.д.№1359/1967г. на трето н.о., решение по н.д.№234/1973г. на трето н.о., решение по н.д.№365/1987г. на ВС и решение по н.д.№216/1983г. на ВС/; 7. При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина /допринасяне на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на обезщетението? /противоречие с решение по т.д.№977/2010г. на второ т.о., решение по т.д.№525/2008г. на второ т.о., решение по т.д.№35/2009г. на второ т.о., решение по т.д.№1117/2009г. на второ т.о., решение по т.д.№623/2010г. на второ т.о./; 8. При съпричиняване на увреждането от няколко деликвенти застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“, сключена с един от тях как отговаря спрямо увреденото лице – съобразно приноса за увреждането на застрахования при него деликвент или за пълния размер на вредите до размера на застрахователната сума? /противоречие с решение по т.д.№416/2017г. на първо т.о. и решение по т.д.№2859/2013г. на първо т.о./. Твърди се,че решението в частта за съпричиняването е очевидно неправилно, тъй като при наличните данни не може да се приеме,че майката е могла да види и възприеме МПС като опасност за детето ѝ, а бащата изобщо не е присъствал на мястото на инцидента. С допълнителната предпоставка за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторите формулират въпроса 9. Как следва да се упражнява родителския надзор върху малолетно дете, за да се приеме упражняване на такъв достатъчно ли е да докаже, че един от родителите е заедно с детето си и изключва ли се упражняване на „непрестанен надзор над малолетно дете“ ако родителят не го държи за ръка постоянно или при настъпване на инцидент с детето, ако не е доказано,че родителят е можел да види и възприеме настъпваща опасност? При формирането на изводите на въззивния съд при определянето на справедливия размер на обезщетението, дължимо на ищците, отново се твърди отклоняване на състава,постановил решението, от съдебната практика на ВКС по въпросите: 10. Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценят и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 11. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищеца и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?; 12. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика- ППВС 4/68г.? / по трите въпроса - противоречие с решение по т.д. № 486/2012г. II т.о., решение по т.д. № 2998/2013г. на I т.о., решение по т.д. № 1948/2013г. II т.о. /; 13. Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално възпроизвеждане на част от свидетелски показания и позоваване на част от задължителните критерии, без да са преценени в тяхната съвкупност и значимост? / противоречие с решение по т.д.№486/2012г. II т.о., решение по т.д. №2998/2013г. на I т.о., решение по т.д. № 1948/2013г. II т.о. /; 14. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС №4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите? /противоречие с решение по т.д.№1015/2011г. на второ т.о./; 15. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране на загубеното“, както е направено в обжалваното решение? /решение по т.д. № 708/2009г. на II т.о., решение по т.д. № 2974/2013г. на II т.о., решение по т.д.№14/2009г. на второ т.о., решение по т.д.№1002/2017г./; 16. Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно §27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2015г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това?; 17. Общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно през 2016г. предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди този период за събития 10-15 години преди процесното ? /противоречие с решение по т.д.№1002/2017г. на първо т.о./; 18. Нарушен ли е принципът на справедливост при формалното сочене от съда за съобразяване с лимита и икономическите условия при определяне на обезщетения, но реално липсва такова съобразяване с определяне на много по-нисък размер на обезщетение от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10 пъти по-нисък от процесния при наличие единствено на положителни факти и обстоятелства и липса на каквито и да е негативни такива, обосноваващи занижен размер? /противоречие с ППВС №4/68г., решение по т.д.№2989/2011г. на второ т.о., решение по т.д.№795/2008г. на второ т.о., решение по т.д.№1154/2013г. на второ т.о., решение по т.д.№3040/2014г. на второ т.о., решение по т.д.№916/2011г. на първо т.о., решение по т.д.№486/2012г. на второ т.о./; 19. При приложение на принципа на справедливост и прилагане на съпричиняване длъжен ли е съдът да намали обезщетението с точния обем на приетото съпричиняване, който отчита или има право на преценка относно обема, с който намалява обезщетението, за да се гарантира определяне на точен паричен еквивалент на търпените морални вреди и постигане целите на паричното компенсиране?; 20. Длъжен ли е съдът при отчитане на съпричиняване винаги да намали размера на обезщетението или разпоредбата на чл.51 ЗЗД – при съпричиняване съдът „може“ да намали определено обезщетение – в закона е предвидена възможност и да не се намали размера на обезщетението при отчетено съпричиняване? /противоречие с решение по т.д.№510/2008г. на първо н.о./. Едновременно с това по отношение на въпросите 13,19 и 20 се твърди и наличие на основания за приложимост на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. В отговор на касационната жалба ЗАД“ДаллБогг живот и здраве“АД поддържа становище за липса на осъществени предпоставки за допускане на решението на въззивния съд до касационен контрол,а по –същество твърди неоснователност на оплакванията в касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: В производството пред първата инстанция ищците са претендирали да бъдат обезщетени за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на А. А. З. – дъщеря на двамата, но неприпозната от бащата Г. Б., която е настъпила при ПТП на 25.10.2016г. със суми от по 170 000 лв. /предявени частично от 220 000 лв. за всеки от тях/.Първоинстанционният съд е уважил иска на А. А. до размер на 140 000 лв., а този на Г. Б. – до размер на 90 000 лв., като ги е отхвърлил за разликата до предявените размери като неоснователни. Софийски апелативен съд е сезиран с жалби от двете страни. За да постанови акта си, съставът е приел за безспорно, че автомобилът, с който е била причинена смъртта на А. З. е бил застрахован в ответното дружество по риск „Гражданска отговорност на автомобилистите“, а противоправността и извършителството на деянието, както и вината на водача, са установени с влязла в сила присъда, с която е прието,че като последица от необезпечена сигурност при маневра движение на заден ход със загасен двигател, под натиска на бутащи хора с цел двигателят да бъде приведен в действие, било съборено и притиснато към земята детето, на 4 години към момента на произшествието. Позовавайки се на съдебно-медицинската експертиза съдът е приел,че в резултат на същото детето е получило травми, несъвместими с живота, от които е изпаднало в безсъзнание и впоследствие починало, като непосредствена причина за тях е притискането на главичката му към земята от гума на автомобила. Въз основа на изготвената и приета по делото автотехническа експертиза съдът е констатирал,че при реално установения ръст на детето – 91 см., същото не е могло да бъде забелязано от водача на автомобила през задното стъкло, тъй като видимостта е била на ниво над 130 см от земята, но при постоянно наблюдение през страничните огледала е могло да бъде забелязано при придвижването му към задната част на превозното средство. Въз основа на свидетелските показания на деликвента и съпругата му, съдът е приел за установено,че до един момент детето се е намирало на няколко метра от буса заедно с майка си, като неговата баба участвала в бутането на автомобила; в бутането се включили много хора от махалата и никой не видял кога и как детето е попаднало под задната гума, докато друго дете не сигнализирало,че има нещо под автомобила. При така установените обстоятелства съдът е приел,че вредоносните последици – телесното увреждане на А. З. с последвалата ѝ смърт са настъпили при съпричиняване от управлявалия МПС и майката А. А., която, съгласно чл.125 ал.3 СК е следвало да осъществява непрестанен надзор над малолетното си дете, което се налагало още повече в ситуация на струпване на много хора около авариралото превозно средство.Посочил е,че в описаната от свидетелите ситуация при ниския ръст на детето и невъзможността то само да контролира поведението си е била реална и възможността то да бъде стъпкано от бутащите хора, опитващи се да приведат в движение автомобила. Прието е на базата на тези разсъждения, че съпричиняването е равностойно. Въпреки че по отношение на вредите свидетелите са установили единствено, че родителите още плачат за детето си, съдът е изложил принципни разсъждения,че те са отговаряли на традиционната родителска привързаност към дете, излизащо от младенческа възраст и придобиващо комуникативните и когнитивни способности, характерни за детската възраст. Посочил е,че към момента на инцидента сумата от 140 000 лв. е справедлив паричен еквивалент на изживените от родителите страдания и като е приспаднал 50% съпричиняване е намерил,че исковете им са основателни за сумите от по 70 000 лв. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на решението до касационен контрол е обусловено от формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, от значение за изхода на спора по конкретното дело,обосновани в някоя от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора са тези въпроси,които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Не са такива въпросите, свързани с правилността на обжалваното решение, с възприемането на фактическата обстановка от страна на въззивния съд и с обсъждането на събраните по делото доказателства. Липсата на релевантен правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Първите два въпроса са от процесуално-правен характер, но не кореспондират със съответни оплаквания /каквито не се съдържат нито в касационната жалба, нито в изложението/ кои доказателства са останали необсъдени от въззивния съд при формиране на извода му за наличие на съпричиняване. Видно от мотивите на решението, релевантните такива са както заключението на автотехническата експертиза, така и свидетелските показания, които са обсъдени именно в излагането на съображенията на състава относно наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат. Поради това тези въпроси не осъществяват общата предпоставка за достъп до касация. Въпросите от 3 до 9 включително са от материално-правен характер и касаят приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД. По въпроса за съпричиняването е формирана постоянна и непротиворечива съдебна практика, приемаща, че съпричиняването е факт от обективен, безвиновен характер, който е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, без да е необходимо доказването на вина от негова страна. От съществено значение е конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който, наред с неправомерното поведение на деликвента, не би се стигнало до увреждането. Вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл.51 ал.2 ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването. В т.см. т.7 от ППВС № 17/1963г., решение по т.д. №525/2008г. на второ т.о., решение по т. д. №1117/2009г. на второ т.о., решение по т.д. №35/2009г. на второ т.о., решение по т.д. №623/2011г. на второ т. о., решение по т.д. №286/2010г. на първо т.о., решение по т. д. №971/2010г., решение по т.д. №762/2010г. на второ т.о., решение по т.д. №316/2011г. на второ т.о., решение по т. д. № 93/2010 г. на второ т.о., решение по т.д. №1139/2011 г. на второ т.о. и др. По делото въззивният съд е приел за доказано от свидетелските показания,че пострадалото дете е намерено под автомобила, което означава,че в определен момент незабелязано се е оказало в близост до него, поставяйки се в опасност от нараняване. За института на съпричиняването, съгласно посочената практика, е от значение това обективно поведение на малолетното дете и фактът,че ако не се е намирало в близост до и зад автомобила без надзор от родител, то не би пострадало, т.е. налице е пряка причинна връзка между проявлението на детето и настъпилото увреждане, наред с противоправните действия на водача на автомобила, неосигурил безопасност при предприетата от него маневра. При съобразяването на тази практика, отнесена към установените от съда обстоятелства, третият и четвъртият от въпросите се явяват фактологично неверни, доколкото съдът е приел,че причинна връзка е налице; петият и шестият нямат никакво отношение към мотивите на съда, който при формирането на извода си за наличие на съпричиняване не се е основал на нарушение на правилата за движение, нито е развил хипотетични съображения за приноса,а се е позовал на свидетелските показания и на заключението на вещото лице. Седмият въпрос е релевантен, но не е разрешен от въззивния съд в отклонение от съдебната практика, доколкото приносът за увреждането е отчетен от съда в равностойно на последиците от противоправното поведение на деликвента съотношение. Осмият въпрос нито е обуславящ, нито сочената в обосноваване на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК практика съдържа разрешение, противно на възприето такова от въззивния съд. В обжалваното решение липсват изводи за „съпричиняване … от няколко деликвенти“, в смисъл на съизвършителство от неколцина /чл.53 ЗЗД/, какъвто е вложен в съдържанието на въпроса и е обсъждан в цитираното като идентичен случай решение по т.д.№416/2017г. на първо т.о. на ВКС. Деветият въпрос е в по-голямата си част от фактологично естество и отразява собствените виждания на страната, респ. на нейния процесуален представител, за невъзможност родителят на малолетното дете да възприеме опасността от увреждането му, каквато невъзможност по делото не е приета за доказана. Напротив, установено е от свидетелските показания,че в махалата е имало голямо струпване на хора, включително около буса, които са били ангажирани с опити да го задвижат чрез бутане; майката А. се е намирала на няколко метра от буса,а починалото дете в един момент се е озовало под него, което означава,че тя е могла при елементарна загриженост да установи липсата му около нея и да възприеме не само опасността детето /на ръст по-малко от 1 м / да попадне под задвижения автомобил, но и да бъде стъпкано от събраните хора. Дори да се приеме така поставеният въпрос, след известно преформулиране, за обуславящ /с оглед мотива на съда,че майката е длъжна по закон да упражнява непрестанен надзор върху малолетното си дете/, въпросът предполага отговор, който,с оглед посочената по-горе практика на ВКС за обективния характер на приноса, не би довел до различен правен резултат. Не е обоснована и допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като нормата на чл.125 ал.3 СК, повеляваща родителят да осъществява непрестанен надзор над малолетното си дете, не е непълна или неясна и не се нуждае от тълкуване, дали е осъществен такъв надзор е предмет на преценка за всеки отделен случай според установените обстоятелства; по приложението на нормата няма създадена противоречива или неправилна съдебна практика която следва да бъде коригирана, нито се налага да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап, каквито доводи касаторите и изобщо не навеждат, с оглед обосноваване приложението на посочения допълнителен селективен критерий в съответствие с т.4 от ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Свързани със съпричиняването са и последните, 19-ти и 20-ти въпрос от изложението на касаторите.Първият от тях не е обвързан с допълнителен критерий в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК, поради което не следва да бъде съобразяван в настоящото изложение. Във втория касаторите се позовават на диспозитивния характер на нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД, но отговорът му в който и да е от двата възможни варианта не предполага целения от касаторите правен резултат /да бъде избегнато намаляването на определеното от съда по справедливост обезщетение от 140 000 лв. за всеки от тях/, доколкото предоставената от законодателя на съда възможност за преценка дали да намали обезщетението или не, зависи от конкретно установените по делото обстоятелства и това,че съдът е преценил,че институтът на съпричиняването следва да бъде приложен, не може да обуслови само по себе си извод за неправилност. Не е налице и противоречие с цитираното от касаторите решение на ВКС. Не обосновават извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване и останалите въпроси - от 10 до 18, които са по приложението на принципа за справедливост при определянето на обезщетението за неимуществени вреди,визиран в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. По въпроса за критериите, според които съдът следва да се ръководи при определянето на справедливия размер на обезщетението при непозволено увреждане, е постановена задължителна съдебна практика – Постановление №4/68г. на Пленума на ВС,както и практика на ВКС, обективирана в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 124/09.02.2010 г. по гр. д. № 3802/2008 г. на І г. о., решение № 317/01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др. С нея последователно и безпротиворечиво се приема, че понятието „справедливост” не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи и установени по делото конкретни обстоятелства, които следва да бъдат отчетени, съобразно неизчерпателно посочените в ППВС №4/68г. критерии. Подлежащите на изследване обстоятелства при причинена смърт от непозволено увреждане включват начина на извършването му, възрастта на увредения, положението му в обществото, отношенията между него и претендиращите обезщетение за неимуществени вреди, дълбочината и продължителността на търпените от тях морални страдания, икономическата конюнктура. По делото ищците, чиято е доказателствената тежест, не са ангажирали убедителни доказателства, както за конкретните отношения между ищците и починалото дете, така и за търпените от тях болки и страдания – свидетелите са установили най-общо, че детето е родено от съжителството им, че са се грижели за него и за останалите три деца, че скърбят за своята дъщеря и ходят на гробища. При тези обстоятелства, съставът е приел за справедливо в случая обезщетение от 140 000 лв. за всеки от тях, като е презумирал, че ищците, както всеки родител, отговарят на традиционната привързаност към дете на 4 години, излизащо от младенческа възраст и придобиващо комуникативните и когнитивни способности, характерни за детската възраст. Този размер на обезщетение при така установените факти е съобразен и с обществено икономическото положение в страната. Съгласно практиката на ВКС, нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” нямат самостоятелно значение, а са относими към преценката по икономическия критерий /с оглед евентуалното им нарастване, каквото от 2012г. до момента не се отбелязва/. Лимитите не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД и се съобразяват наред общите критерии според специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. В случая въззивният състав е определил размера на обезщетението за неимуществените вреди след обсъждане на релевантните за спора факти и след съобразяване с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии при преценка на конкретните за случая обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, поради което не се е отклонил от цитираната от касатора и съществуваща съдебна практика на ВКС. Различните размери на присъжданите с отделни решения на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, причинени вследствие на ПТП, са в резултат на различни обстоятелства, специфични за всеки отделен случай и установявани с конкретни доказателства по всяко отделно дело. В приложеното към касационната жалба изложение касаторите поддържат твърдение за очевидна неправилност на решението на въззивния съд, което следва да се квалифицира като сочена предпоставка за допустимост, според нормата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Това допълнително основание за извършване на селекцията също не може да бъде приложено, доколкото то се обосновава единствено с оплакване за неправилност, поради липса на доказателства за поведение на ищците, обуславящо извод за наличие на съпричиняване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, въззивното решение следва да страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му изначално, поради възможността той да бъде установен още при прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните, тъй като тази проверка е присъща само за същинската контролна дейност на касационната инстанция, извършвана в производство по допуснато касационно обжалване. Очевидна неправилност би била налице например, когато е видно,че въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; когато решаващият извод е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на формалната логика и др. под. В останалите случаи оплакванията за неправилност биха обусловили наличие на основания по чл.281 ГПК за провеждането на касацията, разглеждането на които не е предмет на настоящото производство. Касаторите не обосновават по този начин твърдяното от тях основание очевидна неправилност на въззивното решение, а излагат аналогични на оплакванията в касационната жалба твърдения за неправилност. Обективно и предпоставки за извод да е налице хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК настоящият състав не констатира. Изложеното налага да бъде постановен отказ касационната жалба да бъде допусната до разглеждане по същество. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение