Определение № 83 от 06.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 704/2020 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК. Образувано е по постъпила молба от процесуалния пълномощник на „Многопрофилна болница за активно лечение – ТРИМОНЦИУМ“ ООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], за допълване на определение № 65 от 16.02.2021 г. по т.д. № 704/2020 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., в частта за разноските, чрез присъждане в полза на молителя на сумата 1 900 лв. – адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Насрещната страна – Национална здравноосигурителна каса, чрез процесуалния й пълномощник, представя в срока по чл. 248, ал. 2 ГПК писмен отговор, с който оспорва основателността на молбата. Счита, че представеният от ответника по касация договор за правна защита и съдействие не е издаден на бланка от „адвокатски кочан“ – прономерован, с индигирани копия, със серия и пореден номер, поради което същият може да има значение само в отношенията между доверителя и адвоката, но не и да обвързва преценката на съда за законосъобразно и действително осъществяване на плащането. В условията на евентуалност релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника по касация с оглед разпоредбата на чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ). За да се произнесе по искането, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното: Молбата за допълнение на съдебния акт в частта относно разноските е депозирана в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, при спазване на процесуалните изисквания, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е основателна. С определение № 65 от 16.02.2021 г. по т.д. № 704/2020 г., постановено по реда на чл. 288 ГПК, не е допуснато касационно обжалване на решение № 9 от 09.01.2020 г. по в.т.д. № 616/2019 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. Поради това и съгласно чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК с това определение ВКС е следвало да се произнесе и по направените разноски по делото пред касационната инстанция. Въпреки съдържащото се още в депозирания отговор на касационната жалба от 15.05.2020 г. искане на ответника по касация за присъждане на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, настоящият състав на ВКС е пропуснал да се произнесе по разноските. При повторно извършената преценка, с оглед материалите по делото и доводите на страните в тази връзка, съдебният състав приема следното: При доказване на разноските на ответника по касация липсва противоречие с указанията на т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото в договора за правна защита и съдействие с предмет – представителство пред ВКС в производството по обжалване на решението по в.т.д. № 616/2019 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, са налице данни за уговорено възнаграждение в размер на 1 900 лв., начина на плащането му, както и е удостоверено извършеното съобразно уговорката плащане в брой. Неоснователни са доводите на насрещната страна по молбата по чл. 248 ГПК за недоказаност на разноските поради непредставяне на договор за правна помощ и съдействие от „адвокатски кочан“. Нито законът, нито дадените разяснения с цитираното по-горе тълкувателно решение поставят като изискване за валидно доказване на сторените разноски представянето на „адвокатски кочан“, респ. съобразяване на разписките с такъв кочан. Приложеният към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие притежава всички изискуеми реквизити и в т.т. III – IV на същия изрично е удостоверено, че страните договарят адвокатско възнаграждение в размер на 1 900 лв., платени в брой към момента на подписването му. Евентуалното неизпълнение на изискванията на счетоводното и данъчното законодателство при оформяне на договора е ирелевантно за преценката дали разноските са извършени от страната реално и подлежат ли на присъждане по правилата на чл. 78 ГПК. Неоснователно е и направеното от касатора възражение за прекомерност на така уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение. С оглед материалния интерес по настоящото дело, минималното възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ възлиза на 2 026.43 лв., като ѕ от него са 1 519.82 лв., по правилата на чл. 9, ал. 3 на НМРАВ за изготвянето на отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Видно е на първо място, че претендираното от ответника по касация възнаграждение от 1 900 лв. не се отклонява съществено от законовия минимум, към който препраща чл. 78, ал. 5 ГПК; на следващо място същото не се преценява като прекомерно, с оглед действителната фактическа и правна сложност на спора, а на последно – възнаграждението е уговорено за цялостно процесуално представителство по делото в касационната инстанция, а не само за изготвянето на писмения отговор. По изложените съображения, същото не подлежи на редуциране при условията на чл. 78, ал. 5 ГПК. С оглед горното следва да се приеме, че законните основания за допълване на определението в частта за разноските съобразно направеното искане на ответника по касация са налице, поради което и на основание чл. 248 ГПК съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение