Определение № 2441 от 10.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4492/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 301 363/31.08.2022 година, подадена от М. М. Ат., срещу част от решение № 262 482/25.07.2022 година на Софийски градски съд, ІV Б състав, постановено по гр. д. № 1258/2021 година. С касационното жалба въззивното решение на Софийски градски съд се обжалва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 77 058/27.04.2020 година на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 90-ти състав, постановено по гр. д. № 16 251/2019 година в частта, с която М. М. Ат. е осъдена да заплати на Ц. С. В. на основание на чл. 285, във връзка с чл. 292, ал. 2 от ЗЗД сумите, както следва: по договор от 22.03.2007 година за банков кредит, сключен с „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място] от името на В. за сметка на Ат.. сумата от общо 9115.31 лева от които: 1148.82 лева, представляващи платени от В. суми по този договор; непогасени задължения по договора, за които е образувано изпълнително дело № 20118610400404 по описа на ЧСИ Д. В. и които към 08.05.2018 година не са събрани, както следва: 5417.87 лева представляваща главница, сумата от 1834.14 лева, представляваща законна лихва за периода до 08.05.2018 година; сумата от 715.17 лева, представляваща начислени такси по изпълнително дело; по договор за издаване на национална кредитна карта Райкарт № 0703230125335140/23.03.2007 година сключен с „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място] от името на В. за сметка на Ат., сумата от общо 2294.59 лева, представляващи платени от Ц. С. В. суми по този договор; по договор за потребителски кредит № 702-24/20.12.2008 година, сключен от името на Ц. С. В. за сметка на М. М. Ат. сумата от общо 24 925.00 лева, представляващи платени суми по този договор. В подадената от М. М. Ат. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Ц. С. В. срещу М. М. Ат. искове да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. М. Ат. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба Ц. С. В. е подала отговор с вх. № 310 644/10.11.2022 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 262 482/25.07.2022 година на Софийски градски съд, ІV Б състав, постановено по гр. д. № 1258/2021 година в обжалваната му част и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено в обжалваната му част. М. М. Ат. е била уведомена за обжалваното решение на 15.08.2022 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 301 363/31.08.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийски градски съд е приел, че предявените искове са с правно основание чл. 285, във връзка с чл. 292, ал. 2 от ЗЗД. Прието е за установено съществуването на валидно правоотношение между страните по договор за поръчка, по който М. М. Ат. била възложила на Ц. С. В. и тя се била съгласила от свое име но за сметка на Атанасова да сключи договори за банкови кредит за сумата от около 15 000.00 лева за финансиране на детски клуб на Ат.. В изпълнение на тази поръчка Ц. С. В. била сключил договор за банков кредит с „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място] от 22.03.2.0007 година за сумата от 13 195.00 лева, при лихва от 8,5 %, от която 12 875.00 лева предала на Атанасова. На 23.03.2007 година В. сключила договор за кредитна карта Райкарт с кредитен лимит от 1000.00 лева при лихва от 18 %, карта с пин-код по която предала на Атанасова и сумата по нея е усвоена от същата. В. сключила и договор от 20.12.2008 година с „Алфа банк“ клон България за 15 400.00 лева, сума по който била усвоена от Ат.. Тези обстоятелства се установявали от приети по делото писмени доказателства, неоспорени от страните, заключение по съдебно-счетоводната експертиза, както и признание на М. М. Ат., дадено от нея като подсъдим по н. о. х. д. № 4921/2015 година по описа на Софийския районен съд, 100 състав, събрани по делото гласни доказателства, които въззивният съд кредитирал като логични и последователни, резултат от личните впечатления на свидетеля, неопровергани от останалите доказателства поделото. Неоснователни били оплакванията на Ат. за недопустимост на свидетелските показания. Свидетелят бил допуснат от СРС за обстоятелства по договора за кредитна карта Райкарт, който бил с кредитен лимит от 1000.00 лева, а отделно допустимостта на свидетелските показания се определяла с оглед на цената на договора за поръчка, а не на договорите за кредит, защото правоотношението между страните било по договора за поръчка, а не по договора за кредит. С обясненията си по н. о. х. д. № 4921/2015 година по описа на Софийския районен съд, 100 състав М. М. Ат. била признала, че страните са се били съгласили Ц. С. В. да сключи договорите за кредит, но сумите да се ползват от М. М. Ат. и тя да погасява задълженията, че била получила сумите по договорите за кредит, банковата карта и била изтеглила сумите по тях,. Това признание на фактите направено от Ат. макар и по друго дело следвало да се цени като извънсъдебното признание, събраните по делото доказателства не го опровергавали, поради което и въззивният съд ги приемал тези фактиза установени. При така установените факти съставът на Софийски градски съд приемал, че В. била изпълнил задълженията си по договора с Ат., като била сключил договорите за кредит, предала била на ответника сумите по договорите за кредит и така съобразно чл. 292, ал. 2 от ЗЗД в отношенията между страните задълженията по договорите за кредит били възникнали за Ат.. Установявало се, че по договора „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място] от 23.03.2007 година за издаване на кредитна карта Райкарт към 15.02.2010 година непогасени били задължения в размер на 995.07 лева. представляващи неплатена главница; 184.22 лева представляващи договорна лихва за периода от 15.12.2009 година до 24.01.2011 година; 39.26 лева представляващи наказателна лихва за забава за периода от 15.01.2010 година до 03.02.2011 година, а със заповедта за изпълнение била присъдена и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението-04.02.2011 година, до изплащането й както и съдебни разноски от 125.00 лева, по издадения изпълнителен лист за тези суми било образувано изпълнително дело № 20118610400392 за събирането им, като били начислени и разноски по изпълнение от 210.00 лева, делото било прекратено на 01.11.2011 година поради събиране на дължимите суми, които са в общ размер от 2294.59 лева и били платени от Ц. С. В.. Последното обстоятелство изрично било посочено в издаденото от съдебния изпълнител удостоверение от 04.05.2015 година. Не се твърдяло и не се установявало тази сума да била погасена от Ат. а, поради което и правилно е прието от първоинстанционния съд, че за В. било възникнало валидно вземане срещу Ат. за плащане на сумата от 2294.59 лева като обезщетение за претърпени имуществени вреди от неизпълнението от страна на последната на задълженията по договора за поръчка за погасяване на задълженията, разходите за същото и платените лихви по договора за кредитна карта Райкарт. Също така се установявало, че по договора за кредит от 20.12.2008 година с „Алфа банк“ клон България непогасените задължения към 13.05.2010 година били 15 251.80 лева неплатена главница; 2150.81 лева договорна лихва за периода от 20.02.2009 година до 14.03.2010 година; 128.24 лева представляващи наказателна лихва за забава за периода от 20.02.2009 година до 14.03.2010 година, а със заповедта за изпълнение била присъдена и с законната лихва от подаване на заявлението-03.05.2010 година, до изплащането й както и съдебни разноски от 470.35 лева, като за събирането на тези суми било образувано изпълнително дело № 20107860401207, по което били начислени и разноски от 1903.09 лева. и такси от 1884.74 лева, като по това изпълнително дело бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на Ц. С. В.. Събраните суми били 24 925.00 лева, като те били събрани от така наложения запор на възнаграждението на В.. Действително, приетите по делото фишове за заплати на ищеца сочели удръжки за 32 месеца по 450.00 лева и една удръжка от 400.00 лева. В прието по делото заключение по счетоводната експертиза обаче вещото лице при проверка по изпълнителното дело било посочило на последна страница от заключението, че по така наложения запор върху трудовото възнаграждение на В. събраната сума била 24 925.00 лева и въззивният съд приемал за установено това обстоятелство по делото. Също така въззивният съд кредитирал заключението като неоспорено от страните, неопровергано от останалите събрани по делото доказателства, вярно и задълбочено. Извода на вещото лице за платени чрез запор 14 800.00 лева бил направен по приети по делото фишове за заплати за направени удръжки от трудовото възнаграждение на В.. Този извод не се опровергавал от удостоверението на съдебния изпълнител, като доколкото същото сочело събиране и на други суми по това изпълнително дело, като не се твърдяло и не се установявало по това изпълнително дело да са били постъпвали суми различни от тези по запора върху трудово възнаграждение на В., то извода на вещото лице, че цялата сума от 24 925.00 лева била събрана от В. въззивният съд приемал за правилен. Не се твърдяло и не се установявало тази сума да е била погасена от Ат., поради което и било е прието от първоинстанционния съд, че за В. било възникнало валидно вземане срещу Ат. за плащане на сумата от 24 925.00 лева като обезщетение за претърпени имуществени вреди от неизпълнението от страна на последната на задълженията по договора за поръчка за погасяване на задълженията, разходите за същото и платените лихви по договора за кредит, сключен с „Алфа банк“ клон България. Доброволното плащане на суми по този договор било установено от вещото лице, че било извършвано до 10.07.2009 година, като платената доброволно сума била била 618.36 лева, от която вносни бележки сочели за вносител Ат. за сумата от общо 223.00 лева. Тези плащания били извършени директно по сметка на банката, а не били плащани по изпълнителното дело и нямали отношение към плащането на сумата от 24 925.00 лева по изпълнителното дело, за която бил уважен иска, а доводите на Ат. в обратния смисъл били неоснователни. Било установено, че по договора за кредит от 22.03.година сключен с „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място] към 04.02.2011 година задълженията са били както следва: 10 165.00 лева. представляващи неплатена главница; 1292.16 лева представляващи договорна лихва за периода от 15.12.2009 година до 24.01.2011 година; 125.03 лева представляващи наказателна лихва за забава за периода от 15.05.2010 година до 03.02.2011 година, а със заповедта била присъдена законната лихва върху главницата от подаване на заявлението-04.02.2011 година, до изплащането й както и съдебни разноски от 470.35 лева. За събирането на тези суми било образувано изпълнително дело общото задължение по което било в размер на 18 500.58 лева, като към 04.05.2015 година, събрани суми били 12 412.93 лева, неплатени оставали общо 6087.65 лева – 5417.87 лева главница; 1834.14 лева законна лихва и 715.17 лева такси. Към 22.10.2015 година Ат. платила 11 264.11 лв. по запор върху банковата й сметка, наложен по нейна молба от 09.09.2011 година Вещото лице не било съобразило последващото удостоверение от съдебният изпълнител и съдът не кредитирал извода му в частта, че тази сума е платена от Ц. С. В.. Признание от В., че Ат. била платила 11 264.11 лева било направено в изявленията й пред Софийски градски съд. Това обосновавало извод, че по изпълнителното дело платеното от В. било 1148.82 лева (общо събраната сума от 12 412.93 лева намалена с платените от Ат. 11 264.11 лева), тоест понесени от В. вреди от неизпълнението на задълженията на Атанасова по договора за поръчка били в размер на общо 1148.82 лева. Иска по този договор бил отхвърлен за суми, които били различни от тези, за които било образувано изпълнителното дело, като решението на първоинстанционният съд в тази част не било обжалвано, поради което и извън предмета на въззивното дело била сумата от 402.00 лева платена по сметка на „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място] преди образуване на изпълнителното дело. Решението на първоинстанционният съд се обжалвало само в частта, в която бил уважен иска за сумите, за които било образувано изпълнителното дело-събрани и несъбрани такива. При така възприето въззивният съд приемал за установено по делото, че за В. било възникнало валидно вземане срещу Ат. за плащане на сумата от 1148.82 лева като обезщетение за претърпени имуществени вреди от неизпълнението от страна на последната на задълженията по договора за поръчка за погасяване на задълженията, разходите за същото и платените лихви по договора за кредит от 22.03.2007 година, сключен с „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място]. Установявало се от заключението по счетоводната експертиза, че непогасените задължения по изпълнителното дело, тоест и по договора за кредит били 5417.87 лева главница; 1834.14 лева законна лихва и 715.17 лева такси. Иск за тези сума бил предявен не като обезщетение за вреди, а като иск за реално изпълнение на задължението му по договора за поръчка-сума, която Ат. дължала да предаде на В. за погасяване на задълженията по договора за кредит, задължения по който в отношенията между страните съобразно чл. 292, ал. 2 от ГПК се считали за ответника. Това основание на иска ясно проличавало от молбите на В. от 11.07.2017 година и от 17.05.2019 година в която тя сочела тези суми, като такива които не били събрани още по изпълнителното дело. За да се уважал така предявеният иск не било нужно да се докаже, че В. вече била платила тази сума. Това било така, защото доверителят дължи предоставяне на тези суми на довереника, за да изпълни задълженията по договора за кредит. При така установеното въззивният съд приемал за основателен иска за сумите, за които било образувано изпълнителното дело но към 08.05.2018 година все още не били събрани: главница от 5417.87 лева 1834.14 лева законна лихва и 715.17 лева такси по изпълнителното дело. Неправилно било решението на първоинстанционния съд в частта, в която бил уважил иска над 9115.31 лева до 12412.93 лева Неоснователни били доводите на Ат., че непредставянето на договор за кредит препятствало проверка на размера на задълженията. По делото били приети договорите за кредит с „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място] от 22.03.2007 година и анекса към него. Издадените заповеди за изпълнение, изпълнителни листове, заключения по съдебно-счетоводната експертиза, което въззивният съд кредитирал установявали съществуването на задълженията, посочени по-горе, а и оспорване на размер на задълженията не било направено от М. М. Ат. в хода на производство пред първоинстанционния съд. Задължения за реално изпълнение по договора за поръчка се погасявали с 5-годишна погасителна давност. Такава била погасителната давност и на задълженията за главница по договор за банков кредит. Задължението за заплащане на обезщетение за вреди от неизпълнение на договор и за лихви се погасявало с кратката 3-годишна погасителна давност. В случая изискуемостта на задължението бил моментът, от който започвала да тече тази погасителна давност, защото не били налице предпоставките на чл. 114, ал. 2 от ЗЗД. Въззивният съд приемал, че предявените вземания по иска за обезщетение за претърпени вреди били основани на събраните в хода на изпълнителни дела суми. Установило се, че изпълнителните дела, по които били събрани тези суми, включително и лихвите за забава били образувани през 2010 година и през 2011 година, исковата молба била подадена на 30.10.2013 година, поради което и вземанията за събраните суми по изпълнителните дела от 2011 година не били погасени по давност. По изпълнителното дело от 2010 година заповедта за изпълнение била издадена на 13.05.2010 година, запорното съобщение до работодателя на В. било съставено на 23.07.2010 година, първия по време фиш за заплати на В., приет по делото, сочещ удръжки по запор бил от 29.09.2010 година, но не бил установен превода на сумата по него да е бил направен преди 31.10.2010 година, поради което не било установено и за събраните по това изпълнително дело лихви и разноски да е била изтекла погасителната давност към подаване на исковата молба на 31.10.2013 година. По дело не било установено изискуемостта на задълженията по договорите за кредит да била настъпила в определен момент преди подаване на заявленията за издаване на заповед за изпълнение-съответно на 04.02.2011 година и на 03.05.2010 година, поради което и от този момент следвало да се счита, че била започнала да тече погасителната давност, която не била изтекла към подаване на исковата молба на 31.10.2013 година. Искът за реално изпълнение на договора за поръчка сключен през 2007 година във връзка с договора за кредит от 22.03.2007 година с „Райфайзенбанк България“ ЕАД [населено място]. Задълженията на доверителя към довереника за предоставянето на средства за плащане на вноските по договора за кредит следвали падежите на вноските по договора за кредит. В случая не било установено изискуемостта на задълженията по договорите за кредит да била настъпила в определен момент преди подаване на заявленията за издаване на заповед за изпълнение. Отделно с молбата си от 09.09.2011 година по изпълнителното производство Ат. била поискала тя да погасява задълженията по договора, като така била признала задълженията и била прекъснала погасителната давност за тези задължения и така към подаване на исковата молба тази давност не била изтекла. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. М. Ат. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това от кой момент е изискуемо вземането произтичащо от договор за банков кредит по отношение на анюитетни вноски, включително и тези с ненастъпил падеж при предсрочната изискуемост? и за това откога започва да тече погасителна давност при увеличение на иска за увеличената част? Твърди се, че първия от въпросите е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 1 от ТР № 8/02.04.2019 година, постановено по тълк. д. № 8/2017 година на ОСГТК на ВКС и т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС. По отношение на втория въпрос пък се твърди противоречие с т. 1 от ТР № 3/22.04.2019 година, постановено по тълк. д. № 3/2016 година на ОСГТК на ВКС. По отношение на първия от въпросите трябва да се има предвид, че в т. 1 от ТР № 8/02.04.2019 година, постановено по тълк. д. № 8/2017 година на ОСГТК на ВКС е посочено, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. Същевременно в т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС е посочено, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Също така е посочено, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Така посоченото съдържание на цитираната от М. М. Ат. практика на ВКС по първия от поставените в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси не се отнася до този въпрос и не съдържа отговор на същия. Поради това не е обосновано наличието на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на този въпрос, което е пречка въз основа на него да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. Вторият от поставените въпроси също не обосновава допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване. Същият се основава на твърдението, че Ц. С. В. е изменила иска си с молби от 27.05.2019 година и от 16.09.2019 година. По отношение на това във въззивното решение е посочено, че първоинстанционният съд се бил произнесъл по исковете съобразно фактите, на които били основание, търсената защита и формулиран петитум. Неоснователни били доводите на Ат., че първата инстанция се била произнесла свръхпетитум. Исковете, предявени с първоначално депозираната исковата молба били за суми, които били различни от тези по молбата от 27.05.2019 година, а и тази от 11.05.2017 година депозирана пред СГС, 2-Е състав, но основанието на исковете било останало непроменено. Нямало пречка в хода на производството пред първата инстанция исковете да бъдат уточнени и увеличени по размер, каквото било направено с молбата на ищеца от 27.05.2019 година и от 11. 05. 2017 година. Следвало да се посочи, че дори да се приемело, че с молбата от 27.05.2019 година са били предявени нови искове, доколкото същите били приети за разглеждане от първоинстанционният съд с определението му от 16.09.2019 година, като на Ат. била дадена възможност да депозира отговор и да организира защита си по тях, то не било допуснато процесуално нарушение от този съд, което да обоснове извод за недопустимост на постановеното решение. В т. 1 от ТР № 3/22.04.2019 година, постановено по тълк. д. № 3/2016 година на ОСГТК на ВКС е посочено, че предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. Видно от данните по делото, в конкретния случай не се касае до частично предявени искове, поради което не може да бъде търсено противоречие с посочената от М. М. Ат. практика на ВКС. Предвид на това не са налице предпоставки за допускане на исканото касационно обжалване на решението на Софийски градски съд и по втория от поставените въпроси. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. М. Ат. е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от М. М. Ат. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 262 482/25.07.2022 година на Софийски градски съд, ІV Б състав, постановено по гр. д. № 1258/2021 година по подадената против него от М. М. Ат., касационна жалба с вх. № 301 363/31.08.2022 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото М. М. Ат. ще трябва да заплати на адвокат С. Г. сумата от 1482.37 лева представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за представителство пред касационната инстанция, а по сметка на ВКС сумата от 30.00 лева държавна такса. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение