Определение № 60374 от 22.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2086/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Т. П. ЕГН: [ЕГН], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 782 от 15.04.2020 г. по т.д. №5967/2019 г. на Апелативен съд – София, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение№ 134/15.10.2019г. по т.д. 117/2018г. по описа на Софийски окръжен съд, частта, с която са уважени предявените от Юробанк България АД ЕИК[ЕИК], срещу И. Т. П. ЕГН: [ЕГН], искове по чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 79 ЗЗД за сумата 8927,32 швейцарски франка – главница по договор за банков кредит HL29540/31.10.2007г. и допълнителните споразумения към същия, дължима за периода 14.06.2013г. до 14.06.2018г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 14.06.2018г. до окончателното и изплащане, за сумата 1 827,25 швейцарски франка – възнаградителна лихва по договора за кредит за периода 14.06.2015г. до 14.05.2018г., сумата 170,13 швейцарски франка – неустойка/наказателни лихви за периода 15.05.2018 до 13.06.2018г., включително, сумата 157,51 швейцарски франка – заемни такси за периода 14.06.2015г. до 14.06.2018г., и сумата 344,95 швейцарски франка – дължими по договора за кредит разходи за застраховки, както и в съответстващата част от присъдените разноски. Касаторът се позовава на материална незаконосъобразност. По изложени в жалбата подробни съображения, касаторът моли за отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на нов, с който да се отхвърлят исковете в съответната част. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, и ал.2 ГПК. По реда на чл.287, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от ответника по КЖ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност. При постановяване на обжалваното решение, в обжалваната част, въззивният съд се е позовал на следното: От представения по делото договор за потребителски кредит HL 29540/31.10.2007г. се установява на 31.01.2007г., че между ищеца Юробанк България АД ], от една страна, и ответника И. Т. П.– като кредитополучател, от друга, е сключен договор за банков кредит, уреден в чл. 430 ТЗ. Страните по договора за кредит се съгласяват банката да отпусне на кредитополучателя в кредит за текущи нужди равностойността в швейцарски франкове на 8 500 евро по търговски курс купува за швейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита. Страните са договорили договореният кредит в швейцарски франкове да се усвоява по блокирана сметка на кредитополучателя, като банката служебно превалутира предоставената в швейцарски франкове сума в евро по курс на банката за деня, като превежда сумата в евро по сметка на кредитополучателя. С чл. 6, ал. 2 от договора е предвидено погасяването на кредита да се извършва в швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главница и/или лихва кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си, но има средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването да се извършва от банката след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс продава на банката, за което кредитополучателят дава своето съгласие. Уговореният срок за връщане на кредита е 300 месеца – чл. 5 от договора. С чл. 21 от договора за кредит е предвидено правото на кредитополучателя да поиска превалутиране на кредита, предоставен му в швейцарски франкове, съответно в евро,за което се задължава да заплати комисионна, съобразно тарифата на банката. С чл. 23 от договора за банков кредит е разписано кредитополучателят да декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната в обявения от банката курс купува или продава на швейцарски франк към български лев или евро, както и превалутирането по чл. 21 от договора, може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2 повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като в тази връзка напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поема всички вреди, включително пропуснати ползи, произтичащи от промяна на погасителните вноски и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Кредитополучателят с ал.2 на същата разпоредба от договора декларира да е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6, ал. 2 и чл. 21-23 от договора. С чл. 3 от договора е уговорена дължимата по договора възнаградителна лихва, равняваща се сбора от базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата и надбавка от 5,65 пункта. Към датата на сключване на кредита БЛП за жилищни кредити в швейцарски франкове е определен на 4,5 %. В ал. 5 на чл. 3 от договора е предвидено базовия лихвен процент да не подлежи на договаряне, а промените в него да стават веднага задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия лихвен процент чрез обявяването му на видно място в банковите салони. С чл. 6, ал. 3 е предвидено при промяна от страна на банката на БЛП автоматично да се променя размерът на дължимите по договора погасителни вноски. С чл. 12 е изрично предвидено правото на банката да променя тарифата за таксите, събирани от банката, както и приложимите лихви по договора. С чл. 3, ал. 3 от договора е предвидено при забава в плащанията и предсрочна изискуемост на кредита да се дължи обезщетение /лихва/ в размер на редовната лихва по кредита и надбавка от 10 пункта. В чл. 18 е предвидено правото на банката при всяко неизпълнение на договора от страна на кредитополучателя да обяви кредита за предсрочно изискуем. Видно от приложеното по делото доказателство – приложение 1 към договора, и заключението по изслушаната основна ССчЕ, кредитът е усвоен на 08.11.2007г., на която дата по блокираната сметка на кредитополучателя е преведена сумата от 14 412 швейцарски франка, равняващи се на уговорения кредитен лимит по чл. 1 от договора от сумата 8 500 евро, при приложим курс на банката за купува за швейцарски франк към евро от 1,6955092. Към договора за кредит са сключени три допълнителни споразумения от 12.05.2019г., от 20.07.2010г. и от 26.07.2011г., с които страните по договора са констатирали дължимите по договора главница, лихви и такси. Постигнали са съгласие просрочените лихви и такси да бъдат трансформирани като дължима главница по договора, договаряли са период на облекчено погасяване на кредита, както и са предоговаряли размера на дължимата възнаградителна лихва. От заключението по изслушаната основна ССчЕ съдът е приел, че ответникът като кредитополучател по договора не е изпълнявал в срок задължението за внасяне на уговорените погасителни вноски, като последното плащане по кредита, отнесено за погасяване на договорни лихви, е извършено на 10.02.2012г. Общо извършените плащания са в размер на 207,56 швейцарски франка за главница и 5 742,32 швейцарски франка за лихви. Размерът на непогасената главница по договора, при отчитане на сключените допълнителни споразумения е 16 362,62 швейцарски франка, като при изваждане на тази част от главницата, падежът за плащането на която е преди 14.06.2013г., респ. е погасена по давност, дължимата непогасена главница, съобразно договореното е 16 136,50 шв. франка – т. 3 от заключението по доп. ССчЕ. При така възприетата за установена по делото фактическа обстановка, съдът разгледал възраженията на ответника за наличието на нищожни клаузи по договора, предвид тяхната неравноправност, като се позовал на това, че доколкото уредбата на неравноправните клаузи е императивна дължи проверка за правилното и приложение и без конкретен релевиран от жалбоподателя довод за последното – т. 1 от ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. При извършване на преценка за валидността на клаузите на процесния договор за кредит съдът се е позовал на това, че предмет на процесния договор за банков кредит е паричен кредит на физическо лице, който не е предназначен или сключен във връзка с търговската или професионална дейност на същото, и приел, че физическото лице кредитополучател притежава качеството потребител по параграф 13, т. 1 от ДР на Закон за защита на потребителите/ЗЗП/ се ползва от защита на потребителите на услуги по последния материален закон, вкл. в частта за неравноправнте клаузи по потребителските договори, като в последната му част ЗЗП. Предвид нормата на чл. 143 ЗЗП неравноправни са тези клаузи от договор, сключен с потребител, които са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност, и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Въззивният състав е приел клаузите на чл. 3, ал. 1 в частта му за валиден БЛП на банката за съответния период, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3, и чл. 12, ал. 1 от договора за неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 11 и т. 13 от ЗЗП, както и клаузата на чл. 23 от процесния договор за кредит, с която е разписано кредитополучателят да декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната в обявения от банката курс купува или продава на швейцарски франк към български лев или евро, както и превалутирането по чл. 21 от договора, може да има за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2 повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като в тази връзка напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поема всички вреди, включително пропуснати ползи, произтичащи от промяна на погасителните вноски и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Позовал се е на цитираняата в решението практика на ВКС по чл.290 ГПК и практиката на Съда на Европейския съюз по дела С-119/17 и С -186/16г., по тълкуването на имплементираната в ЗЗП Директива 93/13/ЕИО на Съвета. Въз основа на изложеното, въззивният състав, е уважил частично жалбата на ответницата, като е отменил първоинстанционното решение частично в осъдителната му част и е отхвърлил исковете на кредитополучателя за разликата над сумата 8 927,32 швейцарски франка-главница и над 1997,38 шв.франка-договорни и наказателни лихви. В тази му част въззивното решение не е обжалвано от страна на банката и е влязло в сила. За да счете за основателни, в останалата част, исковете на банката срещу ответника И. Т. П., съдът е приел, че дължимият като получен и незаплатен от кредитополучателя по договора паричен ресурс в евро, към която валута е налице фиксиран курс на националната валута, при съобразяване на курс купува на банката към датата на усвояване на кредита е в размер на 16 136,50 шв.франка /1,6955092=9517,20 евро. Погасяването на кредита е дължимо от кредитополучателя в уговорената в договора валута от швейцарски франкове – чл. 6, ал. 2 от договора, при съобразяване на практиката на СЕС по дела С-119/17 и С-186/16, както и на задължителното тълкуване по ТР 4/2014г. на ОСГТК на ВКС. Равностойността на получения паричен ресурс от 9 517,20 евро в дължимата валута от швейцарски франка следва да бъде определена по курса на банката към датата на устните състезания пред въззивния съд на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, като към последната дата се формира и СПН по спора. Или главницата, която следва да бъде присъдена по предявения иск по чл. 430, ал. 1 ТЗ е 9517,20х0,9380194(курс купува безкасово на банката към датата на устните състезания, установим и общоизвестен предвид публикацията му на сайта на банката) = 8927,32 швейцарски франка. По отношение на дължимите по договора лихви по вече изложените от съда доводи за неравноправност на клаузите на процесния договор за кредит за едностранна промяна в дължимите по договора лихви, при определяне на дължимата възнаградителна лихва по договора следва да бъде съобразен последния индивидуално договорен между страните лихвен процент, който съобразно заключението по ССчЕ към датата на последното подписано от страните споразумение от 26.07.2011г. е 12,87 % годишна лихва. Лихвата следва да бъде начислена върху дължимата главница по кредита за периода по обжалваната част на първоинстанционното решение – от 14.06.2015г. до 14.05.2018г., когато договорът е обявен за предсрочно изискуем, и след която дата не е налице основание за начисляване на възнаградителна лихва – т. 2 от ТР 3/2017г. на ОСГТК на ВКС. Изчисленият размер на дължимата възнаградителна лихва при горния лихвен процент и върху главницата, която е дължима по кредита по горните мотиви на съда при съобразяване неравноправността на чл. 23 от договора- 8927,32 швейцарски франка, при използване на лихвен калкулатор от съда в хипотезата на чл. 162 ГПК е 1 827,25 швейцарски франка. За периода 15.05.2018г. до 13.06.2018г., вкл., се дължи уговорената в чл. 3, ал. 3 от договора неустойка, в договорения размер от 12,87 +10=13,87 % годишно, или в изчисления от съда размер от 170,13 швейцарски франка. За основателни са счетени и предявените искове за такси по договора и застрахователни премии, като въззивният съд е приел, изчислен в заключението по приетата ССчЕ: съответно сумата 157,51 швейцарски франка - такси по договора, и сумата 344,95 швейцарски франка – разходи по кредита за застраховки. Като неоснователно е прието поддържаното от ответницата възражение, че не са налице условията за упражняване от банката на уреденото в чл. 18 от договора право да обяви кредита за предсрочно изискуем при забава в плащанията на която и да е вноска по кредита. Според съда, ответникът като кредитополучател е извършил последното плащане по договора на 10.01.2012г. Не са извършвани след последната дата плащания за погасяване на дължимите по договора погасителни вноски, предвид на което и за банката е възникнало уреденото в договора и чл. 60, ал. 2 ЗКИ право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Съобразно даденото задължително тълкуване по т. 18 от ТР 4/2013г. на ОСГТК на ВКС когато, както е и в процесния случай, в договора е уговорено обявяване на предсрочна изискуемост при настъпването на определени обстоятелства по реда на чл. 60, ал. 2 от Закон за кредитните институции, кредиторът следва да е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем като уведоми длъжника за предсрочната изискуемост на кредита. В конкретния случай банката-кредитор е изпратила писмено изявление до кредитополучателя И. П. с нотариална покана рег.номер 335, том І, акт 13 на нотариус М., като ясно е изразил волята си, че е упражнява правата си по чл. 18 от договора, по която причина и е поканила длъжника да заплати пълната дължима по договора предвид обявената предсрочна изискуемост главница, лихви и такси, определени от банката на сумата 30 130,06 швейцарски франка. Нотариалната покана е връчена при условията на чл. 50 ЗННД от служител в нотариалната кантора при спазване на правилата на ГПК. Видно от приложената по делото разписка за връчване на нотариалната покана регистрираният адрес на П. е посетен три пъти по различно часово време за период повече от един месец като получателят не е открит. При съблюдаване на разпоредбата на чл. 47 ГПК законосъобразно на входната врата на адреса е залепено уведомление, както и при приложение на последната норма с оглед непотърсване на книжата в кантората на нотариуса през следващите две седмици, нотариалната покана е оформена като връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК от нотариуса на дата 14.05.2018г. Предвид това, съдът е приел, че на тази дата банката заявител надлежно е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем по отношение на длъжника и по делото се установява да е настъпила изискуемостта на претендираното вземане на заявеното основание. За неоснователно е преценено и оплакването по въззивната жалба на ответника, че по отношение на процесния договор е пряко приложимо представеното по делото споразумение от 18.11.2016 г., сключено между Комисия за защита на потребителите и банката-кредитор. Видно от съдържанието на последния документ споразумението е сключено извънсъдебно, не е одобрена от съда спогодба, и на последното основание разпоредбата на чл. 386, ал. 1 ГПК е неприложима и споразумението не обвързва ответника. Отделно от горното, видно и от изразената воля по споразумението същото предвижда задължение за банката да предложи на клиентите си предоговаряне на сключените договори за кредит в швейцарски франкове, но самата промяна в договорните отношения е предпоставена от сключването на индивидуални допълнителни споразумения по всеки кредит, каквото не е сключено с ответника. Санкцията за неизпълнение на поетото задължение по споразумението от банката е изрично предвидена в същото, а именно предявяване на нов колективен иск от КЗП, но не е предвидено и не може да има за последица автоматична промяна в отношенията с кредитополучателите по последния вид договори. Настоящият съдебен състав на ВКС, Второ намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт по следните съображения: Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В случая в изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК към КЖ липсва формулировка,на какъвто и да е било въпрос по отношение на който да се твърди и обосновава от касатора наличие и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. Относно наведеното основание за очевидна неправилност със съдържание същите оплаквания, каквито са изложени и самата КЖ, акцентирайки и оспорвайки правилното приложение на правилото на чл.47 ал.5 ГПК, относно връчването на уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, следва да има в предвид следното: Според константната практика на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т.е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е „очевиден“ подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. В случая наличието на такъв недостатък не се обосновава от цитираното по-горе оплакване в КЖ. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение