Определение № 5117 от 11.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1964/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Повторно разглеждане на делото съгласно чл. 295 ГПК след частична отмяна на предходно въззивно решение и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане. Образувано е по касационна жалба на В. А. Л. в качеството й на частен съдебен изпълнител (ЧСИ), чрез адв. В. И. от САК, срещу въззивно решение № 1308 от 20.11.2023 г. на САС, ГК, 2-ри гр.състав, постановено по възз. гр. дело № 1802/2022 г. по описа на съда, с което е потвърдено решение № 7553 от 07.11.2019 год., постановено по гр. д. № 13675/2018 год. по описа на Софийски градски съд, I-14 състав, с което В. А. Л., действаща като ЧСИ с рег. № *** при КЧСИ, е осъдена да заплати на „О.“ ЕООД, на основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ сумата от 20 037.06 лева, представляващи имуществени вреди - пропуснати ползи от неразпределена сума по изп. дело № 20137800400479 по описа на ЧСИ Л., ведно със законната лихва от 16.10.2018 год. до окончателното изплащане. В касационната жалба се излагат съображения, че решението е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. По подробни изложени съображения жалбоподателката чрез процесуалния си представител моли касационната инстанция да отмени атакуваното съдебно решение и отхвърли предявения иск. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като изрично твърди, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, свързан с приложение на разпоредбите на чл. 456 и чл. 459 от ГПК и постановеното в тази връзка тълкувателно решение №2/26.06.2015 г. на ВКС по т. д. №2/2013 г., ОСГТК. Твърди, че до момента на постановяване на горецитираното ТР, ЧСИ няма вменено задължение по закон по висящи изпълнителни дела служебно да присъединява кредитори на длъжници, срещу които са образувани изпълнителни дела, дори и тези кредитори да са обезпечени, като са наложили запор и/или възбрана върху вещи на длъжника, предмет на същото изпълнително дело. Поставя въпросът: „Допустимо ли е при постановяване на съдебното решение съдът да се позовава на тълкувателно решение, постановено след приключване на производството по определено изпълнително дело?“. Излага съображения, че в правната теория и в съдебната практика е прието, че тълкувателните решения на Върховния съд нямат обратно действие и не се прилагат спрямо факти, възникнали преди издаване на решението. Касаторът поставя и следния въпрос: „Допустимо ли е при постановяване на съдебното решение съдът да се позовава на неприети по делото писмени доказателства?“ Въпросът се поставя във връзка с обстоятелството, че вещото лице, за да даде отговор на поставената му задача от въззивния съд, е ползвало като документ удостоверение изх.№ 5431/28.03.2019 г., издадено от ЧСИ А. З., което удостоверение не е бил прието като доказателство по делото поради настъпила преклузия. Съдебна практика по така зададения въпрос не се сочи. Ответната по касация страна не е депозирала отговор. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета на делото. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното: С атакуваното в настоящото производство въззивно съдебно решение, което е постановено след връщане на делото от състав на ВКС по гр. дело № 3992/2021 г., въззивният съд е приел, че производството е образувано по исковата молба, депозирана от „О.“ ЕООД срещу ответницата В. Л., действаща като частен съдебен изпълнител, с която е предявен осъдителен иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 100 000 лева, като се твърди, че сумата представлява размерът на вземането на дружеството към ЧСИ, която в нарушение на чл. 459 от ГПК не го е присъединила като взискател в изпълнителното производство и след извършване на публична продан на недвижим имот, не е разпределила в негова полза исковата сума, представляваща размера на вземането му към длъжницата по изпълнението Д. Н.. Впоследствие, в съдебно заседание на 07.10.2020 г., ищецът е изменил размера на иска си, намалявайки го до 33 223 лева, от които 22 446 лева главница и 10 777 лева законна лихва, начислявана върху главницата от датата на извършване на публичната продан до 16.10.2018 г. - датата на завеждане на исковата молба. Предмет на въззивно обжалване при повторното разглеждане на делото е само претенцията на ищцовото дружество за главница. В тази връзка въззивният съд е приел, че в мотивите на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., на ОСГТК на ВКС е изяснено, че държавата, кредиторите с наложени запори или възбрани върху вещта и ипотекарните кредитори се считат присъединени по право в изпълнителното производство и по отношение на тях се прилага различен правен режим в сравнение с кредиторите, присъединени в това производство по тяхна молба. По отношение на кредиторите с наложени възбрани върху имота, за разлика от ипотекарните кредитори, които се уведомяват за насрочването на описа и проданта, както и за разпределението, но не и за насочването на изпълнението, кредиторите с наложени запори и възбрани трябва да бъдат уведомени от съдебния изпълнител за насочването на изпълнението, за насрочването на описа и проданта, както и за разпределението. Когато изпълнението е насочено върху недвижим имот, присъединени по право са тези взискатели, чиято възбрана е вписана преди насочването на изпълнението от конкуриращия взискател върху имота чрез вписването на възбрана. Според въззивния съд, тълкувателните решения на ВКС изясняват съдържанието на тълкуваната разпоредба такова, каквото тя е било още към момента на приемането, респективно изменението й. Затова задължението на съдебния изпълнител, осъществяващ публична продан на възбранен имот, да уведоми взискателите с предходни наложени възбрани за насочването на изпълнението, за насрочването на описа и проданта, както и за разпределението /без да е необходимо подаване на молба от тези взискатели/ съществува от момента на влизане в сила на ГПК, независимо кога е подложена на задължително тълкуване разпоредбата на чл. 459 ГПК. От фактическа страна въззивният съд е приел, че по искане на „Ф. Т. М.“ ЕООД при ответницата Л., в качеството й на ЧСИ, било образувано изп. д. № 20137800400479 въз основа на изпълнителен лист в полза на взискателя срещу Д. С. Н. за сумите 25 000 лева - главница, 1 065.69 лева - лихва за период 05.01.2013 г. - 06.06.2013 г. и 542.30 лева - разноски. Поискано било изпълнението да бъде насочено върху недвижими имоти, съпружеска имуществена общност на Д. Н. и съпруга й Т. Г., находящи се в с. Б. и гр. П.. На 13.11.2013 г. ЧСИ съставил искане за вписване на възбрана върху имота в с. Б., а на 15.11.2013 г. описал имота. На 22.11.2013 г. по делото постъпило удостоверение от Служба по вписванията - София, в което било посочено, че върху имота има наложени предходни възбрани от други кредитори, включително от ищеца в настоящето производство „О.“ ЕООД. Съдебният изпълнител изпратил на това дружество уведомление за насрочената публична продан и датите на провеждането й. Уведомлението било получено от А., представител на ищцовото дружество, на 04.12.2013 г. Насрочената публична продан била извършена и имотът бил възложен на купувача Б. М. за сумата 52 700 лева. На 24.01.2014 г. ответницата извършила разпределение на получената при проданта сума, за което не уведомила предварително ищеца като взискател с предходно наложена възбрана върху имота. Посочила, че същият не е представил по делото изпълнителен лист или удостоверение от друг съдебен изпълнител за размера на вземането си и то не може да бъде установено по размер от ЧСИ. Получената от проданта сума за притежаваната от Д. Н. 1/2 от продадения имот била разпределена за дължими такси и разноски по изпълнението - 2 829 лева и за погасяване на вземането на взискателя „Ф. Т. М.“ ЕООД - 26 350 лева. При така установената от него фактическа обстановка въззивният съд е приел, че предявения иск е доказан по основание, тъй като е налице противоправно поведение на ответницата - в качеството си на ЧСИ тя не е изпълнила задължението си, когато е насочила принудителното изпълнение върху недвижим имот, върху който други кредитори са наложили предходна възбрана, да ги уведоми за разпределението и да ги включи в него. Неизпълнението стои в причинна връзка с търпените от ищеца вреди - невъзможност да удовлетвори вземането си, обезпечено с възбраната. За размера на вредите въззивният съд е приел заключение на съдебно-счетоводна експертиза, според което заключение припадащата се част на „О.“ ЕООД от сумата за разпределение е в размер на 22 446.97 лева. За тази сума исковата претенция е основателна и доказана. Поради липса на въззивна жалба досежно размера на вредата, то въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, в което е присъдена сумата от 20 037.06 лева, заедно със законната лихва върху нея от датата на исковата молба до окончателното плащане. По поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси настоящата касационна инстанция приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 295, ал. 1, предл. първо от ГПК, когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото. Посоченият в изложението първи въпрос е такъв, който е бил разгледан и получил отговор с постановеното при предходното разглеждане на делото решение № 140 от 17 юни 2022 г. по гр. дело № 3992/2021 г. на ВКС, IV г. о., в което изрично е записано, че „Тълкувателните решения на ВКС изясняват съдържанието на тълкуваната разпоредба такова, каквото то е било още към момента на приемането, респективно изменението й. Затова задължението на съдебния изпълнител, осъществяващ публична продан на възбранен имот, да уведоми взискателите с предходни наложени възбрани за насочването на изпълнението, за насрочването на описа и проданта, както и за разпределението /без да е необходимо подаване на молба от тези взискатели/ съществува от момента на влизане в сила на ГПК, независимо кога е подложена на задължително тълкуване разпоредбата на чл. 459 ГПК.“ Следователно, посоченият първи въпрос е изяснен с първото касационно решение, с което ясно са разграничени естеството на спора, обуславящите спора правни въпроси, релевантните за спора факти, кои от тях са спорни, кои са установени и кои не са и следва да бъдат установени при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, за да бъде разрешен спорът по същество. Въззивното решение е в съответствие с дадените от ВКС разрешения и указания. Обсъждането на изведения въпрос би означавало ново обсъждане на правилността на решението на първата касационна инстанция, което ГПК не допуска да бъде извършвано в това касационното производство по чл. 295 ГПК. Вторият поставен в изложението въпрос е некоректно зададен, тъй като съдът не е постановил решението си въз основа на неприето по делото доказателство, а въз основа на прието по делото заключение на вещо лице, в изпълнение на указанията на предходната касационна инстанция. Така зададеният въпрос не покрива изискванията за обосноваване нито на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, нито на допълнителната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпреки това, за пълнота на изложението, следва да се поясни, че основните критерии въз основа, на които съдът трябва да преценява доказателствената сила на заключението на вещото лице са посочени в чл. 201 от ГПК (уреждащ допускането на допълнително или повторно заключение) и са неговата пълнота и яснота, а също така и неговата обоснованост. Проверката на заключението се извършва чрез съпоставката му с останалите писмени и гласни доказателства по делото, а също така и с оглед на неговата документираност - дали същото се потвърждава от останалите по делото доказателства и дали почива на обективни факти, документи и други, които биха могли да бъдат проверени от съда и страните. Вещото лице обосновава заключението си не само въз основа на приетите по делото доказателства, но и чрез извършване на проверка и на други писмени източници, относими към неговата задача, какъвто източник следва да се счита въпросното удостоверение от ЧСИ А. З.. С оглед изложените по-горе съображения, настоящият съдебен състав приема, че обжалваното съдебно решение на Софийския апелативен съд не следва да се допусне на касационен контрол. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение