Определение № 3717 от 17.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3197/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. М. А. А-У., против решение № 340 от 10.06.2024 г. по гр. дело № 150/2024 г. по описа на Врачански окръжен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение е уважен предявен от Е. И. К. иск по чл. 23, ал. 1 СК за признаването й като собственик въз основа на пълна трансформация на лични средства на недвижим имот – апартамент, с идентификатор ***** по КККР на [населено място]. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели и до необоснованост на направените с него изводи. Аргументира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с необсъждане на релевантни за спора обстоятелства, от които се извежда ясно изразена воля на съпрузите за придобиване на имота в режим на съпружеска имуществена общност в споразумението за развода, в която част същото има характер на спогодба по чл. 365 ЗЗД и ги обвързва, нищожността на декларацията му като предхождаща придобивната сделка, представляваща бъдещо несигурно събитие, обсъждане на нерелевирани твърдения и получаване на сумата по лихвоточките след сделката, цената по която е заплатена при сключването й. Иска отмяна на решението. Няма претенция за разноски. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба с допълнителното основание, регламентирано в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по въпроса налице ли е ясно изразена воля от съпрузите в споразумението по бр. дело № 327/2023 г. на Врачански районен съд, че процесният имот е съпружеска имуществена общност, и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с очевидна неправилност на извода на въззивния съд относно липсата на ясна воля на страните за придобиване на имота в съпружеска имуществена общност (СИО), респ. за възникване на съсобственост с прекратяване на брака с развод въз основа на постигнатото помежду им споразумение. Ответникът по касационната жалба Е. И. К. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подала отговор, в който са наведени съображения за липсата на основания за допускането му до касационно обжалване и за неоснователност на наведените касационния основания. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и със съответстващо на изискванията на чл. 284 ГПК съдържание. За да постанови обжалваното решение за уважаване на предявения иск по чл. 23, ал. 1 СК, въззивният съд, е приел от фактическа страна, че сключеният между страните Е. К. и Д. М. А. А-У. на 15.05.1999 г. граждански брак е прекратен по взаимно съгласие на съпрузите на 29.05.2023 г. въз основа на решение № 332 от 29.05.2023 г. по гр. дело № 327/2023 г. на Врачански районен съд. Със същото са утвърдени условия по споразумение семейното жилище, находящо се в [населено място], [улица], вх. А, ап. 21, ет. 6, да се предостави за ползване на съпругата Е. К., а тя от 01.06.2023 г. да заплаща на Д. М. А. А-У. месечен наем за ползването му от 200 лева месечно, платим за текущия месец до 10-то число по банкова сметка, съпрузите да не си дължат издръжка, имуществените отношения да уредят в отделен процес и съпругата да продължава да носи предбрачното си фамилно име К.. Взето е предвид, че с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот по реда на ЗУЖВГМЖСВ № 3 от 01.12.2000 г. И. К. К. и Н. В. Ц. са продали на ищеца Е. К. собствения си недвижим жилищен имот, представляващ апартамент № 21, с адрес: [населено място], [улица], вх. А, ет. 6, за сумата 8159 лева, платена напълно. Прието е за установено по представената декларация от 29.11.2000 г., с нотариална заверка на подписа на ответника Д. М. А. А-У., че същият е декларирал, че му е известно, че средствата, с които съпругата му - ищецът Е. К., ще закупи процесния недвижим имот от своите родители И. К. К. и Н. В. Ц., са изцяло нейни лични средства отпреди сключването на брака им. Прието е за установено от представените по преписката на Комисията по чл. 8, ал. 2 Закона за уреждане на жилищните въпроси на граждани с многогодишни жилищно-спестовни влогове (ЗУЖВГМЖВ) при Община Враца документи за правата на ищеца Е. К. по този закон, че същите са й прехвърлени по спестовна книжка с лихвочисла от баща й И. К., по която е влогоспеститела 81247 лихвочисла при времепрестояване на влога от 12 години и се е отказала с молби от 29.02.2000 г. и 07.08.2000 г. от възможността за преобразуване на лихвочислата от жилищно-спестовния й влог в жилищни компенсаторни записи. Обсъдено е и приетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-счетоводната експертиза, от което е прието за установено в обжалваното решение, че към 30.07.2001 г. ищецът Е. К. е притежавала по жилищно-спестовния си влог 81247 лихвоточки, левовата компенсация на които е възлизала на 2437.41 лева и която е получила на 30.07.2001 г. по жилищно-спестовния й влог, изплатена й на 30.07.2001 г. в поделение на Банка ДСК и сметката й е закрита. Обсъдил е и събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Н. К., Н. Ц. и Г. Н., ангажирани от ищеца Е. К.. От показанията на първите двама свидетели, съответно майка и сестра на ищеца Е. К., които въззивният съд е преценил по реда на чл. 172 ГПК с другите данни по делото, е прието за установено, че част от цената по договора за продажба за процесния имот, сключен от ищеца Е. К. с родителите й, които по това време живеели в него, представлявала сумата по лихвоточките от жилищно-спестовния влог, условието за получаването на която е било и сключването на същия (показанията на св. Н. Ц.). Средства по договора за продажба на имота се осигурили и от открития на ищеца Е. К. от нейните баба и дядо (родители на св. Н. К.) детски спестовен влог за 1000 лева и предоставените от тях на родителите й 5000 лева като продавачи по така сключения договор, които е трябвало да им послужат и за придобиване от тях на друго жилище. Свидетелките познавали ответника Д. М. А. А-У. отпреди брака на страните, когато двамата живеели в [населено място]. Там той останал да живее и работи и след раждането през 2001 г. на техния син, отглеждан тогава от своята майка (ищеца Е. К.) в жилището в [населено място]. От познанството им ответникът Д. М. А. А-У. говорил български език и можел да чете и пише, работел на различни места, но нямал постоянна работа. Когато той отишъл при семейството си в [населено място], синът им бил на година и половина, две (св. Г. Н., която живеела в същия блок). Започнал да работи като барман, а след това на други места, като се занимавал и с продажба на дюнери. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд от правна страна е изложил съображения, че за да бъде призната пълна трансформация на лични средства в придобиването на вещни права по време на брака и да се уважи иск по чл. 23, ал. 1 СК, в тежест на ищеца е да докаже придобиването им изцяло с негови лични средства, респ. да обори презупцията за съвместен принос по чл. 21, ал. 3 СК, каквото в случая е проведено. Прието е за установено от преценката на събраните доказателствени средства (свидетелски показания, писмени доказателства и експертно заключение), че за закупуването на процесния имот са вложени само лични парични средства на ищеца Е. К.. Част от тези средства, представлявали дарени й от нейните баба и дядо - детски влог, в размер на 1000 лева, и сумата 5000 лева, платена от тях направо на нейните родители и продавачи по договора за продажба на процесния жилищен имот по нотариален акт № 3 от 01.12.2000 г. За друга част от тези средства са посочени получените от ищеца Е. К. срещу лихвоточките по жилищно-спестовния й влог, придобит от нея преди брака й с ответника, парични средства в размер, установен от експертното заключение, от 2437.41 лева. Прието е също, че тези лични средства в общ размер на 8437.41 лева са достатъчни за заплащане на продажната цена, посочена в нотариалния акт за придобиване на процесния имот - 8159 лева. Изложени са и съображения, че получаването на паричните средства по жилищно-спестовния влог въз основа на така сключения от ищеца Е. К. договор за продажба на процесния имот, представляващ жилище, макар и след сключването му, представлява несъмнено влагане на нейни лични средства при придобиването на имота, каквото разрешение по този въпрос е дадено и в решение № 132 от 18.12.2015 г. по гр. дело № 2560/2015 г. на ВКС, II г. о. Прието е, че изводът за влагане на лични средства следва и от представената декларация от 29.11.2000 г. на ответника Д. М. А. А-У. за използването на лични средства от съпругата му при закупуване на процесното жилище от нейните родители, която като признание при преценката му по реда на чл. 175 ГПК е намерено за достоверно, а възражението му за порок на нотариалното удостоверяване за неоснователно поради доказването, че при подписването на същата той е знаел български език. За неоснователно е прието и възражението на ответника за придобиване на имота в съпружеска имуществена общност, респ. за възникване на съсобственост помежду им, при постигнатите в споразумението по бракоразводното дело условия за ползването му като семейно жилище от съпругата Е. К. и плащане на наем, посочвайки че такава ясно изразена воля от съпрузите в споразумението липсва и изложеното от него е само предположение, което не кореспондира с другите събрани доказателства по делото, включително и с декларацията му с признание на факта на влагането на лични средства на неговата съпруга в придобиването на имота. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване не са налице. Касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. при формулиран от него материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК; актовете на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен въпрос да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Въпрос от обуславящо значение за изхода на делото, по който въззивният съд се е произнесъл и по отношение на който да се прецени допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, липсва в изложението за допускане на касационното обжалване към касационната жалба. Така поставеният от касатора въпрос за преценка на волята на страните в споразумението по бракоразводното делото помежду им не е правен въпрос съобразно разясненията на посоченото тълкувателно решение. Той е относим към обосноваността на изводите на въззивния съд от извършената преценка и обсъждане на събраните по делото доказателства, респ. на споразумението по бракоразводното дело между страните по условията за ползване на семейното жилище, и в този смисъл същият има отношение към преценката за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК във фазата на разглеждане на касационната жалба, но не и в настоящото производство във фазата на съобразяване на основанията за допускане на касационното обжалване, което е предпоставено от формулиране на общ и принципен правен въпрос, отговарящ на уредените в чл. 280, ал. 1 ГПК алтернативни предпоставки за ангажиране компетентността на ВКС по спора. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че при постановяване на решението си въззивният съд изцяло се е съобразил с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, формирана при разглеждането на спорове за трансформация на лично имущество, придобито по време на брак, както и за начина, по който следва да бъде извършвана преценка на събраните доказателства. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно. Очевидната неправилност на решението, като особено тежка степен на неправилност, може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба и е обусловена от значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила, тежко нарушение на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довело до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, или явна необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. В случая не е налице нито една от посочените хипотези на очевидно неправилно решение, която да следва при неговия прочит. Същото е постановено при точното приложение на разпоредбите на СК, относими към производството и при съобразяване на даваното от ВКС тълкуване на тези разпоредби, както и на разпоредбите на процесуалния закон, установяващи правилата за преценка на събраните по делото доказателства. За да обоснове извод за основателност на иска по чл. 23, ал. 1 СК, въззивният съд е извършил преценка и анализ на всички събрани по делото доказателства - писмени и гласни доказателства и експертно заключение, включително и посоченото за обосноваване на неправилността като необсъдено споразумение по чл. 51, ал. 1 СК по бракоразводното дело, включващо условия за ползване на семейното жилище и определяне на наем, но не и условия за имуществените отношения между съпрузите, от които да се изведе придобиването му в съпружеска имуществена общност. Преценката на доказателствата е осъществена поотделно и в тяхната съвкупност, при съблюдаване на връзките помежду им и следващите се от тях изводи и при обсъждане на доводите и възражения на страните по правилата на процесуалните разпоредби на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Въз основа на така извършените преценка и анализ, въззивният съд е изложил съображения за установяване на личния характер на средствата по смисъла на чл. 22, ал. 1 СК, получени от ищеца Е. К. по дарение от нейните баба и дядо и за левова компенсация от притежавания от нея отпреди брака жилищно-спестовен влог, предвидена изрично като възможност в специалния закон при придобиване на жилище на свободния пазар, и влагането на тези средства в придобиването на процесния жилищен имот от нейните родители със сключения договор за продажба, за което е направено и изрично признание от ответника (сега касатор) с декларация за знание за техния произход, еквивалентни на придобивната му стойност, респ. за оборване на презумпцията за съвместен принос по чл. 21, ал. 3 СК. При извеждане на тези изводи, обуслови формирането на решаващата воля по предмета на спора, въззивният съд е обсъдил и представеното споразумение по развода между страните, при тълкуването на което е прието, че същото не ги променя с постигнатите в него условия само относно ползването на семейното жилище, и при събраните доказателства за установяване на личния произход на средствата в придобиването на процесното жилище, признание за който е и направено от ответника. А и несъгласието с тази преценка и анализ, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Затова и от мотивите на обжалваното решение не може да се изведе поддържаната от касатора очевидна неправилност. При извършване на служебната проверка по чл. 280, ал. 2 ГПК не се установи вероятност обжалваният съдебен акт да е нищожен или недопустим. В заключение, касационното обжалване на атакуваното въззивното решение не следва да се допуска. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касационната жалба направените от последния разноски в настоящото производство, а именно сумата от 2500 лева за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.