Определение № 2780 от 06.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1966/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. В. В. С., чрез адвокат М. Д., обжалва решение № 511 от 29.04.2024 г. по в.гр.д. № 3017/2023 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 състав, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 260750 от 25.05.2023 г. по гр.д. № 6470/2020 г. на Софийски градски съд, I-3 състав са отхвърлени като неоснователни предявените от настоящия жалбоподател против „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за следните суми: сумата над 20 170 лв. до 64 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 28.07.2017 г.; сумата 9 358,80 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, представляващи разходи за лечение; сумата над 640,64 лв. до 1 026 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи, изразяващи се в загуба на доход за период от една година след настъпване на катастрофата – м. август 2017 г. – м. юли 2018 г., както и в частта за разноските. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваните части. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Въпросът относно правилното приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при произнасянето по възражение за съпричиняване, респективно относно задължението на съда да извърши конкретна преценка доколко действията на пострадалия са в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат, след като съпостави поведението на участниците в ПТП и установи действителния обем на приноса на всеки от тях за настъпването му – противоречие с: решение № 117 от 08.07.2014 г. по т.д. № 3540/2013 г. на ВКС; решение № 118 от 27.06.2024 г. по т.д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 130 от 26.10.2023 г. по гр.д. № 255/2023 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 195 от 29.11.2023 г. по гр.д. № 348/2023 г. на ВКС, I гр.о. 2.Относно правилното приложение на чл. 52 ЗЗД и критериите при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ и по конкретно: 2.1.Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултата на деликт телесни повреди? 2.2.Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки на пострадалия и настъпили последици, и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? 2.3.Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г.? 2.4.Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката му и да съобрази значението на всяко увреждане и характера, продължителността и значението на последиците? 2.5.За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията? По поставените въпроси се твърди противоречие на постановеното въззивно решение с: ППВС № 4/68 г. на ВС; решение № 215 от 03.02.2017 г. по т.д. № 2908/2015 г. на ВКС, I т.о.; решение № 50073 от 13.03.2023 г. по т.д. № 329/2021 г. на ВКС; I т.о.; решение № 186 от 14.02.2017 г. по т.д. № 1501/2015 г. на ВКС, II т.о.; решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о.; решение № 104 от 25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о. 3.Относно задължението на съда да обсъди всички оплаквания и доводи на страните, както и да обсъди съвкупно всички събрани доказателства като поясни значението им за изхода на спора и въз основа на тях преценява изводите на КСМАТЕ, както и относно задължението на съда да прецени обосноваността на изводите на съдебната експертиза като изложи и мотиви за това с оглед изискването на чл.202 ГПК – противоречие с: решение № 151 от 30.07.2019 г. по гр.д. № 3044/2018 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 548 от 06.12.2010 г. по гр.д. № 1119/2009 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на ВКС, I гр.о.; решение № 34 от 22.02.2012 г. по гр.д. № 652/2011 г. на ВКС, II гр.о.; решение № 163 от 03.02.2021 г. по гр.д. № 123/2020 г. на ВКС, III гр.о. 4.Допустимо ли е съдът с решението да приема за безспорни факти и обстоятелства, които са заявени едва с въззивната жалба на едната страна и надлежно оспорени от другата с отговора и съответно не са отделени от съда като безспорни по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, нито за доказването им е разпределена тежест? – противоречие с: решение № 35 от 24.04.2020 г. по гр.д. № 1939/2019 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 37 от 19.09.2022 г. по гр.д. № 2417/2021 г. на ВКС, II гр.о.; Ответникът по касационната жалба „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт И. Ц. оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да постанови решението в обжалваната част, въззивният съд е бил сезиран с въззивни жалби и от ответника в частта, с която са уважени исковете на ищеца В. С. за сумата от 40 000 лв, ведно с лихва за забава от 28.07.2017 г., сумата от 634,20 лв, обезщетение за имуществени вреди, разходи за лечение, 9358,50 лв, обезщетение за имуществени вреди, пропуснати ползи, загуба на доход за период от една година след датата на ПТП, 28.07.2018 г., както и насрещна въззивна жалба от ищеца В. В. С., в частта, с която исковете са отхвърлени за разликата над 40 000 лв до 80 000 лв, за сумата над 634,20 лв до 986 лв, както и за разликата над 9358,50 лв до 18 716,95 лв. Пред въззивния съд не са били спорни и са приети за установени фактите, че се е състояло пътнотранспортно произшествие, както и че „Застрахователно акционерно дружество Далл:Богг:Живот и здраве“ АД е бил застраховател към момента на пътно-транспортното произшествие. Въззивният съд е приел, че механизмът на пътно-транспортното произшествие е бил следният: на 28.07.2017 г. ищецът като мотоциклетист се е движел в средната лента на видимост, интензивен трафик. Мотоциклетистът се е движел в средната лента на [улица], на границата с дясната лента за движение направо, като на булеварда има четири ленти, разделени с маркировка М1 „Единична непрекъсната линия“. Дясната лента (ширина 5 м) е предназначение за движение на дясно за ППС и направо за ППС на градския транспорт. Останалите три ленти, по 3,5 м, са предназначени само за движение направо. Установен е знак Б3 „Път с предимство“. [улица], по която се е движел автомобилът се състояла от три ленти, дясна лента за движение направо и надясно, втора лента за движение наляво и трета лента за обратната посока на движение, като има знак Б 1 „Пропусни движещите се по път с предимство“. Установено е, че мотоциклетът се е движел с 26 км/ч при навлизане в кръстовището – 17,6 км/ч, като при тази скорост опасната зона за спиране е 8 м. Инициалният удар бил настъпил в предната лява част на лекия автомобил, в областта на предната броня вляво. Няма данни за следи от техническа възможност да предотврати удара от момента, в който лекият автомобил е навлязъл в кръстовището. Посочено е, че лекият автомобил е навлязъл в кръстовището на червен сигнал, като в това време за мотоциклета е светел едновременно жълт и червен сигнал. Ударът бил настъпил на червен сигнал на светофарната уредба за лекия автомобил и началото на светене на зелен сигнал за мотоциклета. Според записа на 28.07.2017 г. от видеокамерата в 20 ч, 21 мин и 39 сек, бил светнал жълт сигнал за посоката на движение на лекия автомобил, 3 сек по-късно светнал червен сигнал. Лекият автомобил навлязъл в кръстовището в 20 ч, 21 м и 44 сек. Направен е извод, че лекият автомобил е навлязъл в кръстовището на червен сигнал, 2 сек след неговото начало. Ударът настъпва в 20 ч, 21 мин и 45 сек. Посочено било, че записът на видеокамерата била приложена по делото циклограма, че в момента, в който мотоциклетът бил навлязъл в кръстовището, за него е светела едновременно жълта и червена светлина, което според експертите забранява преминаването. Експертите приемат, че нито един от двамата водачи не е бил с предимство при навлизане в кръстовището, но смятат, че ако мотоциклетистът бил изчакал и навлязъл в кръстовището на зелен сигнал, двете превозни средства биха се разминали и удар не бил настъпил. Прието е, че в резултат на описания механизъм на пътнотранспортно произшествие, ищецът е получил счупване на пет ребра в дясно, счупване на дясна ключица, счупване на дистална (крайна) фаланга на 2 пръст на дясното стъпало. Лечението на ребрата и счупения пръст изисквал само покой и обезболяване, на ключицата – имобилизация с ортеза за до 35 дни, последваща рехабилитация от 10 дни, която била проведена. Установено е ползване на отпуск по болест от 68 дни, като след това е констатирано при преглед добро състояние, с малка деформация от зараснало счупване на ключицата, но с пълен обем на движения. Установено е, че е имал за периода 1.1.2010 – 28.02.2021 дегенеративни заболявания, свързани с увреждания на междупрешленните дискове. Прието е, че липсва пречка за упражняване на дейността му като икономически директор или търговски помощник, макар и да са повод за временна нетрудоспособност. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид начина на настъпване на увреждането, моментът на настъпването, 2017 г., настъпилите увреждания, времето за възстановяване, болките и страданията, претърпени от пострадалия, възрастта, активностите на лицето. Необходимостта от чужда помощ след събитието и по време на лечение, притеснението, срама, неудобството от това, че ищецът е бил дълго време със значително затруднение при ежедневното си движение и обслужване. Периодът на лечение и актуалното относително възстановено състояние. Тези факти са взети предвид, за да се определи размер на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. По отношение на искането за имуществени вреди, съставляващи разходи по лечение и консумативи, въззивният съд е намерил, че същите били доказани в размер на 493 лв. с оглед представените писмени документи. По отношение на пропуснатите ползи, въззивният състав, с оглед данните и изчисленията на двете ССЕ е приел, че на ищеца се дължала обезвреда за пропуснат доход само от 1281,28 лв., която сума била разликата между сумата, която той би получил, ако не беше претърпял ПТП и тази, която е получил за времето когато е ползвал отпуск по болест. Въззивният съд е приел, че споразумение от 19.12.2017 г. била включена клауза, че спрямо ищеца се прекратявала възможността да получава премия за постигнати добри резултати, като е направил извод, че прекратяването на споразумението не било само поради настъпилото ПТП, и не била единствената причина ищецът да е бил лишен от допълнителни премиални. Счетоводният анализ сочил, че лицето е получило еднократно такава премия за целия си стаж при този работодател. Освен това премиите в дружеството са били начислявани по субективно мнение на работодателя и не са били регулярно и обичайно включвани, нито отнапред определяни по размер за всеки служител. Било установено, че при изключването на тази възможност (за допълнително заплащане) ищецът бил получил увеличение на дохода си от работна заплата от 800 лв. на 2000 лв. месечно, което годишно съставлявало сума от 19 200 лв., а тя кореспондирала с размер от премия за 2016 г. в размер а 25 000 лв. Поради липса на пряка причинна връзка между произшествието и физическите травми от една страна, и неполучаването на премия за 2017 г. (от друга страна), въззивният състав е достигнал до извод, че искът за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи следвало да се отхвърли досежно това перо. Дължима била само посочената по-горе сума от 1281,28 лв. Въззивният съд е приел, че с оглед въведеното възражение на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за съпричиняване, спорен бил въпросът между страните какъв е процентът на принос за настъпилия инцидент от всяко превозно средство, участвало в него. Прието е, че лекият автомобил е навлязъл в кръстовището на червен сигнал, а мотоциклетистът - на едновременно подаден жълт и червен сигнал. Съдът е приел, че в процесния случай принос за настъпилия сблъсък имали и двамата водачи в равна степен, тъй като всеки от тях бил нарушил правилото на чл. 31, ал. 7,т. 1 и т. 2 от ППЗДвП. Посочил е, че нормата предвижда еднаква забрана за преминаване през кръстовище както при червена светлина, така и при едновременно подаване на жълта и червена светлина. Поради това е намерил, че в този случай не можело да се приеме, че някой от водачите е имал предимство пред другия - автомобилът е следвало да спре преди кръстовището, а мотоциклетът - да не предприеме навлизане в кръстовището. Всеки от водачите имал принос за настъпване на произшествието, поради виновното си противоправно поведение. Така е определено, че следва да се намали размерът на следващите се обезщетения с ½. По отношение на иска за неимуществени вреди е прието, че след намалението, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД дължимото обезщетение било 25 000 лв. Прието е, че извънсъдебно е платено 4 830 лв, дължимата сума била 20 170 лв. По отношение на иска за имуществени вреди е прието, че следва да се намали сумата, представляваща разходи за лечение и консумативи от 493 лв, на 246,50 лв. С оглед представените доказателства за извършено плащане, половината 246,50 лв. вече била платена от застрахователя преди процеса. Това е обусловило извод за неоснователност на иска за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лечение. По отношение на обезщетението за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, разлика между полученото възнаграждение за труд и свързано с труд, е прието, че искът е основателен за 1281,28 лв, намален с ½, следващото се обезщетение е в размер на 640,64 лв. Като е прието, че искът е основателен до този размер. Въззивният състав е посочил, че лихвата върху посочената сума по-горе не следвало да се начислява от датата на ПТП, следвало да се начислява от момента на поканата на застрахователя. С оглед данните - л. 45, че заявлението до застрахователя е подадено на 11.09.2019 г., то лихва следвало да се начисли от тази дата. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. По отношение на първия правен въпрос формулиран в изложението, съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че с оглед правомощието на касационната инстанция да уточни поставения от касатора правен въпрос, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК, този правен въпрос следва да бъде формулиран по следния начин: относно приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и задължението на въззивния съд да извърши конкретна преценка за поведението на пострадалия и наличието на установяване на причинна връзка при настъпване на вредоносния резултат. По отношение на този правен въпрос касаторът е обосновал основание за допускане на касационно обжалване, тъй като правният въпрос е включен в предмета да делото и разрешен от въззивния съд, като конкретният размер на обезщетението е намален и това е обусловило отхвърлянето на иска. Разрешението на поставения правен въпрос не е в отклонение от задължителната практика на ВС, изразена в т. VII от ППВС 17/63 г., както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, включително цитираните от касатора. В случая въззивният съд е разгледал изцяло механизма на пътно-транспортното произшествие, приел е действията на всеки от водачите, както и действията на всеки от тях в причинния комплекс, довел до увреждането.Въззивният съд е съпоставил действията на пострадалия, допринесли увреждането, с действията на деликвента и е преценил, че са равностойни, доколкото и двамата са извършили нарушения и това е довело до сблъсък, като е прието, че пострадалият не е следвало да навлиза в кръстовището. Преценката е, че действията и на двамата участници са противоправни и по презумпция на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, виновно извършени. Обстоятелствата, че са противоправни и виновни действията на двамата участници в произшествието, не изключва наличието на съпричиняване. Съдебната практика приема, че действията на пострадалия е достатъчно обективно да представляват съпричиняващи вредоносния резултат. Съпричиняването не се изключва когато действията са противоправни, в този смисъл доводите на касатора са несъстоятелни. По отношение на въпроси в група 2, касаторът макар и да е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване, липсва отклонение от задължителната практика на ВС, обективирана в ППВС 4/68 г., както и в трайната практика на ВКС по приложение на чл. 52 от ЗЗД, приложим и при предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ. Въззивният съд е разкрил специфичните обективни факти, които са се проявили, за да приеме какъв е справедливият паричен еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди. Обезщетението е определено на основание изискването на закона за справедливост, като са съобразени специфичните факти и обстоятелства в случая: отчетена е икономическата обстановка към момента на увреждането, съобразени са болките и страданията на пострадалия, времето на възстановяване, посочени са конкретните факти, които са обосновали изводите на въззивния съд за размерите на следващите се обезщетения за неимуществени вреди. Поради това не е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не е налице отклонение от трайната практика на ВКС, израз на която са и решенията, сочени от касатора. Във всички тези решения ВКС е посочил, че стойността на обезщетението за неимуществени вреди, на основание чл. 52 от ЗЗД, следва да се определи с оглед обективните обстоятелства, характеризиращо всяко едно увреждане, субективните преживявания на пострадалия и конкретния икономически момент. Конкретният размер на обезщетението за неимуществени вреди, във всеки един случай, отчита определени специфики. Сочените от касатора решения са израз на разрешаване на конкретни спорове и не може да се приеме, че с посочването им касаторът е обосновал допълнително основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение на формулирания трети правен въпрос от касатора, настоящият съдебен състав намира, че съгласно задължителната практика на ВКС, по отношение на тълкуването на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, въззивният съд е длъжен при постановяване на решението си да изложи самостоятелни фактически и правни изводи при разрешаване на спора по същество, като на основание чл. 269 от ГПК разгледа сочените от страните във въззивната жалба и отговора на въззивни жалба основания, и се произнесе по всички доводи и възражения. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти по приложимата материалноправна норма. С оглед трайната практика на ВКС, на която и касаторът се позовава, възивният съд, в рамките на изложените основания във въззивната жалба, дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Изцяло решаващата дейност на въззивната инстанция следва да бъде отразена в мотивите на решението. Ясните и убедителни мотиви, основани на установените факти по делото са гаранция за законосъобразност на съдебното решение. Липсва отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС при разрешаване на спора между страните. Въззивният съд, за да определи точния размер на обезщетението за неимуществени вреди е обсъдил всички релеванти факти и обстоятелства, включително съвкупността от всички увреждания на телесната цялост на пострадалия ищец и комплексните болки и страдания, негативното засягане на психиката, които са били в един продължителен период. Едновременно с това е отчел и възстановяването му и липсата на трайни последици в засягане на здравето и телесната цялост. Това е обусловило извод за конкретния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди. Именно поради съвкупния анализ на доказателствата, изложените мотиви за конкретно възприетите факти, не може да се приеме, че при разрешаването на посочения правен въпрос съдът се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВКС. По отношение на правния въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди заключението на вещото лице, наред с всички доказателства по делото, с оглед предвиденото в чл. 202 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е изложил съображения относно обсъждане на доказателствата, установил е точното местоположение на всеки от участниците в произшествието, както и е взел предвид иницииращия удар, с оглед установените увреждания по автомобила. По изложените съображения следва да се приеме,че не е налице соченото допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По отношение на четвъртия формулиран правен въпрос, касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е приел за безспорен факта на плащане, по смисъла на чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съдът е приел за доказан факта на плащане с оглед представените от ищеца с исковата молба писмени доказателства. Въпреки че съдът е използвал израза, че „няма спор“, по същество е реферирал към плащането на сумата от 5 076,50 лв, представляваща плащане на част от обезщетението за неимуществени вреди от 4 830 лв и сумата 246,50 лв – плащане на обезщетението за имуществени вреди то 246,50 лв. Именно тези суми е приспаднал от определените от съда обезщетения, както бе посочено. Поради това с поставения правен въпрос касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на въззивния съд в обжалваната част. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски, определени, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 78, ал. 8, вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от НЗПП в размер на 150 лв. Така мотивиран ВКС