Определение № 60287 от 29.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4130/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 112/13.04.2020 г. по в. гр. д. № 460/2019 г. Великотърновският апелативен съд потвърдил решение № 344/26.07.2019 г. по гр. д. № 796/2017 г. на Плевенския окръжен съд, с което е:

• признато за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на Кооперативен съюз със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], че Централен кооперативен съюз със седалище и адрес на управление: [населено място], район „О.“, [улица], е собственик на поземлен имот с идентификатор ........... съгласно кадастралната карта на [населено място], с площ 16 691 кв. м., и на изградената в имота сграда с идентификатор ............ със застроена площ 32 кв. м., брой етажи: 1, предназначение: промишлена сграда, и Кооперативен съюз [населено място] е осъден да предаде владението на имотите на собственика им;

• на основание чл. 72, ал. 3 ЗС е постановено, че Кооперативен съюз [населено място] има право да задържи поземлен имот с идентификатор ............. до заплащане в негова полза от страна на Централен кооперативен съюз на сумата 44 328.90 лева за направени в имота подобрения, изразяващи се в направа на кабелно трасе, ограда- проектиране и изграждане, външен и вътрешен водопровод и ПУП, с която се е увеличила стойността на имота, като е оставено без уважение искането на Кооперативен съюз [населено място] в останалата част за признаване право на задържане до заплащане на стойността на подобрения в имота за разликата над 44 328.90 лева до 87 540.52 лева и необходими разноски в размер на 5 369.13 лева;

• отхвърлени са предявените от Централен кооперативен съюз гр. София срещу Кооперативен съюз [населено място] искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване на собствеността и предаване на владението на сгради с идентификатори .........., ........, .........., .........., ............, .............., ........., ......., .........., ..........., .......... и ..........., изградени в ПИ с идентификатор .............

Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени и от двете страни.

Ц. кооперативен съюз [населено място] обжалва въззивното решение в частите, с които е уважено заявеното от Кооперативния съюз [населено място] възражение за право на задържане и са отхвърлени исковете за ревандикация на сгради. Оплакванията са за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

К. съюз [населено място] обжалва въззивното решение в частите, с които Ц. кооперативен съюз [населено място] е признат за изключителен собственик на поземления имот и ответникът е осъден да предаде владението върху 1/2 ид. ч. от същия и е уважен иск за ревандикация на сграда с идентификатор .......... със застроена площ 32 кв. м.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни, насочени са срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са допустими.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

С влязло в сила решение от 27.06.1997 г. по гр. д. № 825/1994 г. по описа на Плевенския окръжен съд, ищци по което са били страните по настоящото дело, е признато за установено по отношение на „С.“ Е., че ищците са собственици на дворно място от 17 670 кв. м., съставляващо част от парцел... в стр. кв. ... по плана на [населено място], индустриална зона, както и на посочените в решението сгради, построени в различни периоди. Първоинстанционният съд посочил, че съдебното решение, с което е уважен ревандикационен иск, не е оригинерен или деривативен способ за придобиване право на собственост и няма сила на пресъдено нещо между съищците по отношение собствеността на имота, но между тях важи обвързващата сила на мотивите към решението относно общите факти, като спорът относно собствеността не е преклудиран от силата на пресъдено нещо, тъй като тези отношения не са били предмет на спора с ответника. В мотивите е прието, че ищците Ц. и Кооперативен съюз [населено място] се легитимират за собственици на земята от 17 670 кв. м. и построените в нея сгради в качеството на правоприемници на кооперативните организации „Я.“, Р. - П. и О. - П., като по отношение на построените в имота до 1964 г. сгради правото на собственост принадлежи на Кооперативния съюз [населено място] като правоприемник на Р. - П. и О. - П., а по отношение на земята и построените след 1964 г. сгради правото на собственост принадлежи на Ц. като правоприемник на „Я.“.

До други изводи обаче относно собствеността на сградите, построени до 1964 г., първоинстанционният съд е достигнал при съобразяване на представените по настоящото дело доказателства в тяхната съвкупност и относимата правна уредба.

Така, по делото е установено, че по силата на правоприемство и при приложение разпоредбите на чл. 47 ЗБНМ /отм./ и чл. 39 ЗПИНМ /отм./ Ц. е придобил собствеността върху недвижими имоти, отчуждени за предприятия „Яйцецентрала“ и „Я.“. По силата на ПМС № 35/17.02.1959 г., с което са създадени единни държавни търговски предприятия, дворните места - собственост на Ц., са предадени на ОТП „И.“, преобразувано в ОП „Плодове и зеленчуци“, чийто правоприемник е „С.“ Е. [населено място], като отчуждаването на имотите е станало с акт за държавна собственост № 9/906/К, съставен на 01.10.1964 г. Въз основа заключението на приета по делото повторна тройна техническа експертиза, която е проследила регулационните промени по плановете от 1937, 1953, 1960-1964, 2014 г. /последният действащ и понастоящем/ и е съобразила и действащата кадастрална карта, както и изготвената комбинирана скица, съдът приел за доказана в голяма степен идентичността на придобитите от ищеца имоти и спорния по делото ПИ с идентификатор.......... като произхождащ от тях, както и с имота, предмет на гр. д. № 825/1994 г. по описа на Плевенския окръжен съд.

По делото са представени договори за учредяване право на строеж в полза на Р. - П., чийто правоприемник е ответникът Кооперативен съюз [населено място]. Съобразно заключението на тройната техническа експертиза, според която не може да се направи категоричен извод за идентичност между построените към 1964 г. осем сгради и тези по договорите за суперфиция, първоинстанционният съд приел за неоснователно твърдението на ответника да е собственик на тези сгради въз основа на реализирано в срок право на строеж, поради което и не е обсъдил възраженията на ищеца, касаещи валидността на тези договори, и събраните в тази насока доказателства.

Съобразно така приетото и при приложение принципа на приращението по чл. 92 ЗС първоинстанционният съд приел, че по отношение на отчуждения от Ц. имот и построените в него преди и след 1964 г. сгради възстановяването на правото на собственост е по силата на закона - пар. 1 от ДР на ЗК от 1991 г. /отм./, при наличието на предпоставките за настъпване на реституционния ефект към датата на влизането на закона в сила, като провеждането на исковото производство по реда на чл. 1, т. 4 от ПМС № 192/1991 г. чрез предявяване на иск за собственост срещу лицето, в чието владение се е намирал имотът, има отношение само към връщането на одържавеното и иззето имущество и условията, при които това се осъществява.

В изпълнение на решението по гр. д. № 825/1994 г. на Плевенския окръжен съд на 08.06.1998 г. и на 17.03.2000 г. комисии, включващи от една страна представители на „С.“ АД, а от друга - на Ц. и на Кооперативен съюз, са извършили предаване и приемане на земя и сгради в зеленчукова борса на „С.“ АД, като е предадено дворно място с площ от 17 670 кв. м., съставляващо част от парцел ... в стр. кв. ...; постигнато е и съгласие за освобождаване на 01.07.1998 г. на конкретни помещения в сградите.

На 02.12.2002 г. между представители на страните е постигнато споразумение за разпределение на собствеността върху недвижимите имоти, присъдени с решението по гр. д. № 825/1994 г. на Плевенския окръжен съд и предадени с приемо-предавателни протоколи от 08.06.1998 г. и 17.03.2000 г., а именно дворно място от 17 670 кв. м., съставляващо парцел ... в стр. кв. .., и изградените в него сгради, в съотношение 1/5 за Ц. и 4/5 за Кооперативен съюз [населено място]. Като основание за разпределение на собствеността в това съотношение са посочени н. а. №№ .../1958 г., ../1958 г. и .../1954 г. за учредяване на суперфиция от Ц. в полза на Кооперативен съюз - П. върху собствено дворно място за построяване на процесните сгради, като правото на строеж е отстъпено безвъзмездно и строежът е осъществен в срок.

С н. а. № .../18.05.2005 г. ответникът е признат за собственик на основание чл. 63 ЗС на сгради, построени в УПИ ... в стр. кв. ....

С договор от 18.12.2014 г. с нотариална заверка на подписите на договарящите е извършена доброволна делба на ПИ с идентификатор ......., като в общ дял на Ц. и Кооперативен съюз [населено място] е поставен дял ІV-ти с проектен идентификатор .......... по кадастралната карта, съставляващ УПИ ......... с проектна площ 16 691 кв. м., при права по 8 345.50/16 691 ид. ч. Сградите в имота не са предмет на делбата.

С писмо изх. № 62-16-2/19.01.2016 г. от Ц. до Кооперативен съюз [населено място] ищецът поискал уреждане на отношенията във връзка със собствеността и ползването на ПИ с идентификатор ......... и построените в него 13 сгради чрез доброволна делба на имота и/или сградите в него, така че да се създадат два нови самостоятелни урегулирани поземлени имота, с оглед по-целесъобразното управление на имуществото. С писмо изх. № 13/12.02.2016 г. ответникът изразил несъгласието си с предложението и заявил, че сградите в имота, с изключение на две от тях - собственост на трети лица, са изключителна негова собственост.

В Дирекция „ПМДТ“ при [община] ищецът е декларирал собственост върху земя с площ 8 345.50 кв. м., представляваща УПИ .........., а ответникът е декларирал собственост върху 1/2 ид. ч. от земя с площ 16 691 кв. м., представляваща ПИ с идентификатор .........., както и върху сгради, на основание решение за възстановяване от 27.06.1997 г. /това по гр. д. № 825/1994 г./.

Обсъждайки договора за доброволна делба от 2014 г., по силата на който страните са получили в съсобственост спорния поземлен имот, първоинстанционният съд посочил, че делба, в която наред с всички съсобственици е участвало и лице, което няма права върху съсобствената вещ /а именно Кооперативен съюз [населено място]/, не е нищожна, но договорът не поражда вещнопрехвърлителен ефект върху имота, поставен в дял на несобственик, тъй като за действителността ѝ е необходимо разпоредителната сделка да е извършена чрез отразяването ѝ в нотариален акт.

Ответникът е противопоставил правопрекратяващо възражение за придобиване на собствеността върху поземления имот и част от построените в него сгради въз основа на давностно владение, което по отношение на имота е за периода от 2002 г. до датата на подаване на исковата молба, а за сградите - от датата на съставяне на констативния нотариален акт през 2005 г. до подаване на исковата молба. Първоинстанционният съд посочил, че след приключване на спора по гр. д. № 825/1994 г. страните заедно са установили фактическа власт върху поземления имот и построените в него сгради, предмет на уважения ревандикационен иск, а от 2002 г. след сключване на споразумението между страните е налице съвладение. По делото липсват твърдения и доказателства през периода 2000-2017 г. ответникът да е владеел земята, т. е. поземления имот изцяло, с намерение за своене. Съдът приел, че придобивната давност може да е основание за възникване на съсобственост в хипотеза, при която две или повече лица съвместно са владели чужда вещ или имот в предвидения от закона срок, но не и в хипотезата, на която се основава ответникът, при която съвладението е осъществявано едновременно със собственика на имота, в резултат на което е придобил собствеността върху идеална част от имота. Законът допуска владение върху реална част от имот при наличие на останалите предпоставки на чл. 79 ЗС да доведе до възникване на съсобственост между владелеца и собственика на имота, но е недопустимо владелецът да се позовава на владение върху идеални части от имот, за да обоснове възражението си по чл. 79 ЗС и за съсобственост върху имота. По тези съображения съдът приел, че ищецът е изключителен собственик и уважил иска за ревандикация на поземления имот.

С оглед основателността на иска за ревандикация на поземления имот първоинстанционният съд разгледал противопоставеното от ответника при условията на евентуалност възражение по чл. 72, ал. 3 ЗС до заплащане на сумите за извършените в имота подобрения през периода 2005-2017 г., както и за необходимите разноски за запазване на имота. Съдът посочил, че въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, установяващи, че ищецът чрез служителите си, извършили ревизии на дейността на ответника, респ. чрез получаваните ревизионни доклади, е бил запознат с извършваните от ответника ремонтни дейности в имота, а чрез сключените споразумения и допускайки участието на ответника в доброволната делба на поземления имот, е признал извънсъдебно някакви негови права върху имота. Поради това приел, че установената фактическа власт от ответника върху имота с намерение да свои идеална част от същия го приравнява на добросъвестен владелец по смисъла на чл. 72, ал. 3 ЗС, тъй като ищецът е знаел за извършваните подобрения и не им се е противопоставил. Затова в полза на ответника е възникнало правото да задържи имота до заплащане на подобренията и необходимите разноски. Съобразно заключението на вещите лица от повторната тройна техническа експертиза и икономическата част от заключението на комбинираната технико-икономическа експертиза съдът приел, че извършените подобрения в поземления имот, с които се е увеличила стойността на имота, изразяващи се в направа на кабелно трасе, ограда - проектиране и изграждане, външен и вътрешен водопровод и ПУП, възлизат на обща стойност 44 328.90 лева и до заплащането на тази сума ответникът има право да задържи имота, а за разликата до 87 540.52 лева, както и за сумата 5 369.13 лева, представляваща стойността на необходимите разноски, които намерил за недоказани, оставил искането без уважение.

Въз основа на представените по делото писмени и гласни доказателства и заключенията на вещите лица по назначените икономически експертизи и тези по единичната и тройна технически експертизи, първоинстанционният съд приел за установено, че снабдявайки се с констативен нотариален акт за собственост през 2005 г., ответникът е демонстрирал владение за себе си върху спорните сгради през периода от 2005 до 2017 г. По делото е безспорно установено, че ответникът е вписал сградите в счетоводните си регистри и инвентарните книги като дълготраен материален актив, включил ги е в счетоводния си баланс, декларирал ги е и е заплащал данъци, като през целия посочен период ги е отдавал под наем, събирал е приходите от тях, извършвал е подобрения, ремонтирал ги е и ги е преустройвал, променял е предназначението им, извършвал е необходимите разноски за тяхното запазване. Съдът приел, че освен от вписването на констативния нотариален акт в Службата по вписванията, ищецът е узнал за промяната на намерението, с което ответникът владее имота, и от извършваните периодично финансови ревизии на ответника, тъй като служители на ищеца са извършвали проверки на заведените от ответника дълготрайни материални активи, в това число спорните сгради, начина на остойностяването им и включването им в баланса на ответника, начина на стопанисването им и използване на получените средства, като ревизионните доклади са ставали достояние на ръководството на Ц., от което са били възложени. Съдът намерил, че от показанията на разпитаните по делото свидетели, посочени от ищеца, не се установява преди подаване на исковата молба ищецът да е извършвал действия, с които да е прекъсвал владението на ответника, а напротив - от показанията на свидетелите на двете страни се установява, че за първи път служители на ищеца са посетили спорния имот през м. юни 2018 г. и са били принудени да го напуснат от служители на ответника. Съдът приел за недоказано твърдението на ищеца, че през периода от 2005 до 2008 г. спорните имоти са били владени от него чрез звеното му „У. ц.“- П., което да ги е отдавало под наем и да е събирало приходите от тях за издръжката си, като по делото липсват писмени доказателства в тази насока, а от показанията на свидетелите се установява, че те нямат конкретни впечатления от сключвани договори за наем от посоченото звено. Обстоятелството, че през този период имотите са били отдавани под наем от ответника, се установява както от заключението на вещото лице В., така и от показанията на посочените от ответника свидетели. Ищецът е вписал земята, заедно със спорните сгради, задбалансово към активите си през 2009 г., но според съда това обстоятелство само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че ищецът се е противопоставил на владението на ответника. Цялостното поведение на ищеца сочи на дезинтересиране от собствеността върху спорните сгради за значителен период от време, тъй като имотите не са декларирани като собственост пред местната данъчна служба, не са заплащани данъци за тях, след получаване на ревизионните доклади през 2011 и 2016 г. ищецът не е предприел действия на противопоставяне по предвидения в закона ред на констатираните в тях владелчески действия на ответника, изразяващи се в извършвани ремонти, преустройства, отдаване под наем и др. Съдът приел, че ищецът е бил собственик на спорните сгради, построени в собствения му имот, но е загубил собствеността върху тях въз основа на установеното от ответника през периода 2005-2017 г. недобросъвестно владение, осъществявано явно и необезпокоявано. Представените от ищеца писмени доказателства във връзка със заявени от трети лица претенции за наемане на процесните сгради съдът не е обсъдил по съображения, че сами по себе си тези действия на третите лица нямат отношение към прекъсване на владението на ответника.

Въззивният съд, след като изложил подробно каква фактическа обстановка приема за установена, споделил: изводите на първоинстанционния съд за установена в голяма степен идентичност между придобитите от Ц. чрез предприятията „Я.“ и „Я.“ въз основа на отчуждаване по реда на ЗБНМ /отм./ и ЗПИНМ /отм./ недвижими имоти и процесния имот; изводите по отношение възраженията на ищеца, касаещи договорите за учредяване на суперфиция в полза на ответника по иска; за придобиване на собствеността върху поземления имот и върху част от построените сгради въз основа на давностно владение и другите възражения, поради което на основание чл. 272 ГПК препратил към тях и в крайна сметка, също както и първоинстанционният съд, приел за основателен и доказан иска за ревандикация на поземления имот и на сградата с идентификатор .......... и за неоснователен - по отношение на останалите спорни сгради. Въззивният съд споделил изводите на първоинстаницонния съд и по отношение на противопоставеното от ответника възражение за право на задържане до заплащане на стойността на извършени подобрения, като отново се позовал на чл. 272 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Централен кооперативен съюз [населено място] поставя въпросите:

1. Длъжен ли е въззивният съд, независимо от направеното препращане към чл. 272 ГПК, в мотивите към решението си да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства и правнорелевантни факти по делото и да аргументира изводите си - по този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с решения на състави на ВКС, ІV-то г. о.: решение № 310/08.01.2019 г. по гр. д. № 915/2018 г., решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., решение № 112/02.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г., решение № 195/16.07.2013 г. по гр. д. № 757/2012 г., решение № 426/05.04.2016 г. по гр. д. № 820/2015 г., решение № 97/08.04.2016 г. по гр. д. № 5363/2015 г., както и с решение № 239/1991 г. по гр. д. № 4910/2018 г. на ВКС, решение № 255/09.05.2019 г. по гр. д. № 858/2018 г. на ВКС, решение № 96/18.06.2019 г. по т. д. № 1962/2018 г. на ВКС, решение № 50/22.05.2019 г. по гр. д. № 1441/2018 г. на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК;

2. Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страните и без за извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства; задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и във връзка с доводите и възраженията на страните - поддържа се противоречие на въззивното решение с решение от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, решение № 210/08.10.2018 г. по гр. д. № 4971/2017 г. на ВКС, решение № 80/02.06.2020 г. по гр. д. № 4031/2019 г. на ВКС и решение № 5/11.05.2020 г. по гр. д. № 1241/2019 г. на ВКС, а в касационната жалба се прави позоваване и на решение № 609/15.01.2009 г. по т. д. № 323/2008 г. на ВКС и на решение № 158/02.01.2019 г. по гр. д. № 4221/2017 г. на ВКС, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; във връзка с този въпрос касаторът поддържа, че въззивният съд: не е изложил никакви мотиви по възраженията за неправилно прилагане на чл. 72, ал. 3 ЗС, в т. ч., че уважените от първоинстанционния съд основания за право на задържане не се съдържат в претендираните от ответника и в този смисъл е налице произнасяне по нещо, различно от заявеното; не се е произнесъл по възраженията за изтекла погасителна давност за част от претендираните суми, въз основа на които е уважено възражението за право на задържане; не е изложил никакви мотиви за отхвърляне на исковете за процесните сгради и не се е произнесъл по оплакванията в тази насока във въззивната жалба; не се е произнесъл по довода, че по възражението на ответника за изтекла 10-годишна придобивна давност не са събрани безспорни доказателства за началния момент на давностното владение; не се е произнесъл по възражението за удостоверителната сила на приетите ревизионни актове с оглед знание от страна на ищеца за наличие на владеене от страна на ответника; не е обсъдил възражението, че претендираното от ответника владение на имота не е противопоставено явно и непосредствено на ищеца за срок, достатъчен за придобивна давност; не се е произнесъл по възраженията във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, отнасящи се до недопускане и неприемане на доказателства и пр.

По така поставените два въпроса не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:

Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 ГПК /аналогичен на чл. 189, ал. 2 ГПК от 1952 г. - отм./ и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд /Постановления на Пленума на ВС № 1/1953 г., № 7/1965 г. и № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Постоянна е съдебната практика, че нарушаването на изискването за мотивираност, както и недостатъците на мотивите са основание за отмяна поради неправилност на постановеното решение /решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, ІІ-ро т. о./. Правилото на чл. 236, ал. 2 ГПК /чл. 189, ал. 2 ГПК - отм./ предвижда изискване за обоснованост на съдебните решения - изводите на решаващия съд за обстоятелствата, които имат значение за спора /релевантните факти/, следва да съответстват на събраните по делото доказателства /решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV-то г. о./. Постоянната и безпротиворечива практика на ВКС, включително и посочената от касатора, приема, че въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор - в рамките, очертани с въззивната жалба, следва да изложи в решението си свои собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото относими и допустими доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност, както и направените въз основа на това свои обосновани фактически констатации, като посочи кои обстоятелства приема за установени по делото, а също и своите правни изводи по съществото на спора, като обсъди и даде обоснован отговор на направените от страните възражения и доводи, и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото и върху закона.

Съдебната практика приема и това, че въззивният съд може да препрати към мотивите на обжалваното решение по реда на чл. 272 ГПК, само ако възприема фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд по всички наведени от спорещите страни доводи, относими към спора, както и за осъществяването на имащите правно значение факти и обстоятелства, правните им последици и по приложимата в конкретния случай правна норма /решение № 123/28.05.2014 г. по гр. д. № 7750/2013 г. на ВКС, I-во г. о./.

Същевременно съдебната практика приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди само онези относими факти, които разрешават спора. Разрешават го онези, които обуславят /обясняват/ крайния извод във въззивното решение дали към релевантния момент /датата на приключване на съдебното дирене/ съществува заявеното с иска спорно материално право, респ. дали съществуват насрещните права или възражения на ответника, ако предметът на въззивното решение предполага произнасяне и по тях - чл. 211 ГПК и чл. 298, ал. 4 ГПК /решение № 22/29.06.2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г. на ВКС, I-во г. о./. Необсъждането на конкретно доказателство или конкретен довод и/или възражение само по себе си не може да обоснове основание за касиране на въззивното решение, ако обсъждането му не би могло да обуслови различен извод по съществото на спора и да доведе до промяна на крайния резултат, тъй като не може да се квалифицира като съществено процесуално нарушение.

Обжалваното въззивно решение не противоречи на съдебната практика.

Така, неоснователен е доводът за неправилно прилагане на чл. 72, ал. 3 ЗС, в т. ч., че уважените от първоинстанционния съд основания за право на задържане не се съдържат в претендираните от ответника и в този смисъл е налице произнасяне по нещо, различно от заявеното. С протоколно определение от 03.04.2018 г., постановено в първото по делото съдебно заседание /л. 793 от първоинстанционното дело/, при разпределяне на доказателствената тежест, първоинстанционният съд, изхождайки от въведените от ответника фактически обстоятелства, е посочил, че възражението за право на задържане до заплащане на подобренията и разноските произтича от твърденията му за упражнявано от него недобросъвестно владение, а като се е позовал на чл. 74, ал. 2 ЗС, съдът е посочил, че в тежест на ответника е да докаже, че подобренията са направени със знанието и без противопоставянето на собственика на спорните имоти. С това правната рамка на спора по заявеното в условията на евентуалност правоотлагащо възражение е била очертана с необходимата степен на яснота, а след като претенциите са били уточнени по вид и време на извършване с молба вх. № 1980/12.02.2018 г. /л.л. 730-748 от първоинстанционното дело/, за съда е възникнало задължението да се произнесе по това редовно заявено възражение. Освен това следва да се посочи, че правната квалификация на заявеното спорно право или възражение е дейност на съда, основана не само на твърдените, но и на установените по делото факти. На последно място - с молбата от 12.02.2018 г. като част от извършените подобрения се претендират: преработка кабелно трасе - т. 1.1.1, направа на водопроводна линия през 2005 г. - т. 1.1.2, направа на водопровод през 2008 г. - т. 1.1.9, направа на водопровод през 2009 г. - т. 1.1.12, проектиране на ограда през 2008 г.- т. 1.1.7, направа на ограда през 2009 г. - т. 1.1.11, изготвяне на ПУП през 2012 г. - т. 1.1.18. Сравнявайки така заявените претенции с присъденото от първоинстанционния съд: направа на кабелно трасе, ограда - проектиране и изграждане, външен и вътрешен водопровод, изготвяне на ПУП, се установява, че съдът не се е произнесъл по нещо, различно от заявеното, поради което доводът на касатора в този смисъл не може да бъде споделен.

Прегледът на мотивите към въззивното решение действително показва, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението на ищеца /сега касатор/ за изтекла погасителна давност за част от претендираните суми, въз основа на които е уважено възражението за право на задържане; мотиви в тази насока не се съдържат и в първоинстанционното решение. Доколкото обаче задължителната съдебна практика приема, че погасителната давност за вземане на добросъвестния или недобросъвестния владелец за подобрения в чужд имот започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или от момента, когато то бъде смутено от собственика с предявяването на иск за имота /т. 13 на Постановление № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г. на Пленума на ВС/, а в случая искът за собственост на имота е предявен на 25.10.2017 г., то това обстоятелство, което се обхваща от третата хипотеза, изключва възможността за уважаване на възражението за изтекла погасителна давност.

Прегледът на мотивите към първоинстанционното решение, към които въззивният съд е препратил съгласно чл. 272 ГПК, не дава възможност да се заключи, че съдът не е изложил никакви мотиви за отхвърляне на исковете за процесните сгради. По оплакванията във въззивната жалба относно произнасянето по сградите, свързани с искането на ищеца в последното по делото заседание на първоинстанционния съд да се допусне изменение на иска относно площта и действителното им фактическо състояние съобразно установеното от техническата експертиза, следва да се посочи, че съдът не е допуснал исканото изменение, така че практически е липсвало основание въззивният съд да се произнася по твърдените във въззивната жалба различия в площите на имотите, отразени в действащата кадастрална карта и реалните площи.

Обосновавайки началния момент на давностното владение, съдът се е позовал на констативния нотариален акт, с който ответникът се е снабдил през 2005 г., и е обсъдил и други доказателства, от които е направил извод за елементите от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. Ето защо не може да се приеме доводът на касатора, че по възражението на ответника за изтекла 10-годишна придобивна давност не са събрани безспорни доказателства за началния момент на давностното владение.

Освен на периодично извършваните от ищеца финансови ревизии на дейността на ответника, съдът се е позовал и на други доказателства, въз основа на които е формирал извод за наличие на субективния елемент на придобивната давност. Ето защо доводът, че съдът не се е произнесъл по възражението за удостоверителната сила на приетите ревизионни актове с оглед знание от страна на ищеца за наличие на владеене от страна на ответника, не може да обуслови различен извод по съществото на спора, поради което и не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване.

Оплакването за необсъждане на възражението, че претендираното от ответника владение не е противопоставено явно и непосредствено на ищеца за срок, достатъчен за придобивна давност, не може да бъде споделено. В тази насока следва да се съобразят изложените от първоинстанционния съд мотиви, към които въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 ГПК.

Последното оплакване, че въззивният съд не се е произнесъл по възраженията във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, отнасящи се до недопускане и неприемане на доказателства и пр., е формулирано твърде общо, което не позволява да се вземе отношение по него.

3. Задължен ли е съдът при направено възражение за право на задържане въз основа на претенции за изтекла придобивна давност по недобросъвестно владение да проведе доказване за признаване на права на недобросъвестния владелец по чл. 72, ал. 3 вр. чл. 74, ал. 2 ЗС - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

За да постави този въпрос, касаторът твърди, че ответникът, заявявайки възражение за право на задържане, не е въвел твърдения защо смята, че като недобросъвестен владелец следва да се ползва от правата на добросъвестния владелец по чл. 72, ал. 3 вр. чл. 74, ал. 2 ЗС, доколкото недобросъвестният владелец по принцип няма право на задържане върху имота за направени разноски и подобрения; че предмет на доказване са били само размерът и видът на претендираните разноски и подобрения, но не и основанията за признаване на правата на недобросъвестния владелец да претендира тези суми като добросъвестен; че при липса на твърдения и при непроведено доказване на правата на недобросъвестния владелец по чл. 72, ал. 3 вр. чл. 74, ал. 2 ЗС съдът следвало да отхвърли претенцията за право на задържане върху поземления имот.

Мотивите, с които е обоснован този въпрос, са обсъдени при отговорите на първите два въпроса /в частта относно правото на задържане/, при което настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че не следва да излага допълнителни съображения защо приема, че касационно обжалване и по този въпрос не може да бъде допуснато. А що се отнася до твърдението, че възражението е уважено неправилно, то същото е извън предмета на производството по селекция на касационните жалби.

4. Могат ли да се отделят направени подобрения в застроен поземлен имот като такива само по отношение на този имот от тези, направени върху имота с цел обслужване на наличните постройки - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

При обосноваване на четвъртия въпрос касаторът посочва, че съдът в двете инстанции не е аргументирал становището си защо приема, че признатите подобрения принадлежат само и увеличават стойността единствено на застроения поземлен имот, а не и на построените в него сгради; че изградените водопровод, кабелно трасе и ограда сами по себе си не са свързани с опазване и увеличаване на стойността на самия поземлен имот, а са свързани с увеличаване на стойността и сигурността на застроените в имота сгради; че обслужват интересите само на сградите, но не и на самия поземлен имот; че всички допълнителни подземни комуникации по принцип намаляват стойността на поземления имот, тъй като ограничават всякакви нови строителни и монтажни работи върху същия.

Въпросът не съответства на данните по делото. Възражението за право на задържане на поземления имот е уважено за сумата 44 328.90 лева, включваща направа на кабелно трасе, ограда - проектиране и изграждане, външен и вътрешен водопровод и изготвяне на подробен устройствен план. Прегледът на заключенията на вещите лица, на които съдът се е позовал /л.л. 1413-1450 и л.л. 1722-1746 от първоинстанционното дело/, показва обаче, че присъдената сума в действителност включва само проектиране и направа на ограда на обща стойност 42 384.88 лева /формирана от: изготвяне на проект на стойност 400 лева, одобряване на проекти на стойност 276 лева, такса скица за проектиране на стойност 15 лева и направа на ограда на стойност 41 693.88 лева/ и изготвяне на подробен устройствен план на стойност 1 944.02 лева. Сумата не включва преработка на кабелно трасе и ел. мрежа, за което е представен протокол образец 19 от 19.05.2005 г. за 1 245.78 лева, и направа на водопровод през 2008 г. на стойност 12 520.72 лева, макар същите да са споменати както в мотивите, така и в диспозитива на първоинстанционното решение, а именно това са подобренията, по отношение на които може да се приеме тезата на касатора, че обслужват сградите, а не поземления имот, правото на собственост върху който е признато, че принадлежи на ищеца. Ето защо, като поставен в несъответствие с данните по делото, въпросът не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Кооперативен съюз [населено място] поставя въпроса:

Правно допустимо ли е придобиване на идеални части от право на собственост върху поземлен имот по давност от трето лице, което не е имало качество на съсобственик преди това, ако са налице предпоставките на чл. 79 ЗС - касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, както и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

При поставянето на въпроса касаторът се позовава на частта от мотивите към ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, според която: „…Върху чуждите идеални части обаче съсобственикът няма право на владение като правомощие и част от съдържанието на вещното право. Затова той може да бъде техен владелец или държател в зависимост от намерението си, тъй като може да се владее не само изцяло чужда вещ, но и чужда идеална част от нея. Ако се предполага, че който има фактическа власт върху една изцяло чужда вещ, я държи като собствена, то на още по-силно основание това се предполага и за идеалните части от нея…“. Позоваването на тези мотиви е извън контекста на тълкувателния акт в тази част, а тя разглежда отношенията между съсобствениците на един недвижим имот, каквито страните по настоящото дело не се явяват според приетото в обжалваното решение, а и според твърденията на самия ответник, който е заявил владение като несобственик, съвместно със собственика, с цел да придобие идеални части от имота. Ето защо не може да се говори за противоречие на въззивното решение с посочената задължителна съдебна практика. Касаторът се позовава и на тази част от мотивите, според която „…презумпцията на чл. 69 ЗС … е и обща гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не права на собственост върху една и съща вещ…“. Приложението на тази оборима презумпция е според конкретните данни по всяко отделно дело, ето защо не може да се говори за наличие на противоречие без проверка на тези данни, което обаче не е предмет на производството по селекция на касационните жалби. Съобразно с изложеното основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което касаторът сочи липса на съдебна практика, тъй като достъпните и прегледани решения на ВКС разглеждали специфични хипотези на придобиването на идеални части, но в отношенията между съсобственици, какъвто разглежданият случай не е. И. на придобивната давност е приложен от въззивния съд според точния смисъл на закона - чл. 79, ал. 1 ЗС, и трайно установената практика на ВКС за хипотезите на съвладение, според която съвладение е налице, когато няколко правни субекта едновременно упражняват фактическа власт върху чужд имот с намерение да придобият собствеността. Такава хипотеза по настоящото дело не се разкрива.

С оглед изхода на спора разноските за производството пред ВКС следва да останат в тежест на страните така, както са ги сторили.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.