Определение № 102 от 16.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2741/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Сол България” ЕАД, [населено място] против решение № 58 от 07.07.2022 г. по в. т. д. № 46/2022 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 323 от 07.12.2021г. по т. д. № 456/2020 г. на Бургаски окръжен съд. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от дружеството-касатор срещу С. И. Д. от [населено място] иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено съществуването на вземане в размер на сумата 114 365.25 лв., произтичащо от запис на заповед от 17.04.2009 г., издаден от „Балкан груп 1“ ЕООД. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изразява несъгласие с основното съображение на предходните инстанции за неоснователност на предявения иск, а именно – поради погасяването му по давност. Според него, в резултат от неправилно възприемане на разясненията в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2005 г. на ОСТК на ВКС, въззивният съд е приел, че падежът на записа на заповед и съответно началото на давностния срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ настъпва с изтичането на срока по чл. 487, ал. 1 ТЗ за предявяването му за плащане, като в случая същият е изтекъл преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. В касационната жалба са развити подробни съображения и срещу извода, че отговорността на ответницата, в качеството й на авалист по процесния запис на заповед, не следва да бъде ангажирана поради проявена от страна на приносителя на същия недобросъвестност. В тази връзка са релевирани оплаквания за допуснати процесуални нарушения – за непълнота на изготвения от първата инстанция доклад по делото, касаеща разпределението на доказателствената тежест между страните; липса на изрично произнасяне по откритото производство по оспорване на представено от ответницата доказателство (споразумителен протокол за прихващане); за неправилна преценка на събраните по делото доказателства и за липса на произнасяне по всички заявени във въззивната жалба доводи. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са поставени въпросите: „ 1. След като по записа на заповед с падеж „на предявяване“ издателят-платец се счита в забава след предявяване на записа на заповед за плащане, допустимо ли е да се приеме, че падежът настъпва без да е предявен ефектът, а с изтичане на срока по чл. 487, ал. 1, пр. 2 ТЗ; 2. Следва ли въззивният съд да се произнесе по наведени от въззивника пороци на първоинстанционното производство, свързани с изготвения доклад по делото и ако установи такива нарушения, да ги отстрани с нарочен акт; Неправилното разпределяне на доказателствената тежест (чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК) и непосочването на обстоятелствата, за които не се сочат доказателства (чл. 146, ал. 2 ГПК), представляват ли пороци на първоинстанционното производство, по които въззивният съд следва задължително да се произнесе; Счита ли се за произнасяне по наведените с въззивната жалба пороци на съдопроизводството възприемането от въззивния съд изцяло на мотивите на първоинстанционния (чл. 272 ГПК); 3. Задължен ли е въззивният съд с нарочен акт в хода на производството (с определение) или с окончателния си акт да се произнесе по наведени с въззивната жалба оплаквания за нарушения от първоинстанционния съд в открито производство по оспорване на доказателства; Следва ли да обоснове неприлагането на нормата на чл. 194 ГПК с неотносимост на доказателствата, без да е посочил това в определението за допускането им и в определението за откриване на производството по чл. 193 ГПК“. Като практика, подкрепяща заявеното основание, касаторът посочва съответно: Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС (за първия въпрос); решение № 417 от 12.07.2010 г. по гр. д. № 788/2009г. на ВКС, IV г. о., решение № 255 от 11.07.2011 г. по гр. д. № 587/2010г. на ВКС, IV г. о., решение № 307 от 20.02.2012 г. по гр. д. № 284/2011г. на ВКС, II г. о. и решение № 108 от 120.07.2013 г. по гр. д. № 814/2012г. на ВКС, I г. о. (за въпросите по т. 2); ППВС № 6/68 г., решение № 74 от 25.07.2019 г. по гр. д. № 2999/2018г. на ВКС, IV г. о., решение № 225 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 567/2018г. на ВКС, III г. о. и решение № 57 от 26.04.2013 г. по гр. д. № 871/2012г. на ВКС, III г. о. (за въпросите по т. 3). Ответницата по касация – С. И. Д. от [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предвидените в чл. 280 ГПК предпоставки, респ. за неоснователност на касационната жалба, по съображения, изложени в писмен отговор от 05.12.2022 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалвания акт въззивният съд е приел за установено, че: На 17.04.2009 г. “Балкан груп 1” ЕООД е издал запис на заповед в полза на ищеца по настоящото дело „Сол България” ЕАД за сумата 114 365.25 лв. с падеж „на предявяване“; Към посочената дата между издателя на записа на заповед и „Сол България” ЕАД е действал договор за дистрибуторство, складиране и предаване на технически газове от 15.11.2006 г.; Едноличен собственик на капитала и управител на дружеството-издател на записа на заповед е била ответницата С. И. Д., която е авалирала записа на заповед на датата на издаването му; На 04.11.2019 г. процесният запис на заповед е предявен едновременно на издателя и на авалиста; По заявление на „Сол България” ЕАД по реда на чл. 417 ГПК е образувано ч. гр. д. № 10494/2019 г. по описа на Бургаски районен съд, по което в полза на същия е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение срещу авалиста по записа на заповед за посочената в него сума. Решаващият състав е споделил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения от „Сол България” ЕАД срещу С. И. Д. иск с правно основание чл. 422 ГПК, препращайки изцяло към мотивите на постановеното от него решение съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК. По отношение оплакванията във въззивната жалба въззивният съд е преценил същите за неоснователни. На първо място, като неоснователно е приел оплакването за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с правната квалификация на иска, изготвянето на доклада, даването на указания за фактите и обстоятелствата, за които страните не сочат доказателства и преценката на всички събрани по делото доказателства. Според решаващия състав, посочването от първоинстанционния съд на разпоредбата на чл. 430 ТЗ е „очевидно погрешно“, тъй като спорните отношения нямат никаква връзка с договор за банков кредит, но тази неточна правна квалификация се дължи единствено на техническа грешка и не е довела до нарушаване на процесуалните права на страните, до даване на неточни указания за правнорелевантните факти и обстоятелства и до неправилно разпределяне на тежестта на доказване, тъй като в нито един момент от процеса за страните не е било неясно или спорно кои са фактите и обстоятелствата от значение за спора. Въззивният съд е приел, че фактическите твърдения на страните и направените от тях искания и възражения са докладвани коректно, с оглед на което са дадени указания и е разпределена доказателствената тежест. Като неоснователно е преценено и оплакването на въззивника по отношение извода на първоинстанционния съд, че вземането против ответницата-авалист по записа на заповед е погасено по давност. Според съдебния състав, твърдението на въззивника, че в случая тригодишният давностен срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ започва да тече от датата на предявяване на записа на заповед, не намира опора в закона. С оглед уговорения падеж на процесния запис на заповед – „на предявяване“, въззивният съд е счел, че съгласно разпоредбата на чл. 487, ал. 1 ТЗ същият е следвало да бъде предявен за плащане в срок до една година от издаването му, доколкото издателят не е определил по-къс или по-дълъг срок. Затова е направил извод, че тригодишната давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ за погасяване на иска срещу платеца, респ. срещу поръчителя, който отговаря както издателят, е започнал да тече на 17.04.2010 г. и е изтекъл на 17.04.2013 г., т. е. далеч преди датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 12.12.2019 г. Изразил е несъгласие със становището на въззивника, че с подаването на заявлението давността е прекъсната, като е посочил, че може да бъде прекъсната давност, която не е изтекла. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Макар и непрецизно формулиран, първият поставен от касатора въпрос отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на този въпрос обаче не е доказано твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС. Неоснователно е позоваването в случая на разясненията в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. на ОСТК на ВКС, тъй като те касаят въпроса за записа на заповед като несъдебно изпълнително основание, когато същият не е бил предявен за плащане, а не въпроса за определяне началото на давностния срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ в хипотезата на запис на заповед с падеж „на предявяване“, по който всъщност се е произнесъл въззивният съд. Релевантна за този въпрос е формираната по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС (решение № 162 от 26.10.2015г. по т. д. № 2514/2014 г. на I т. о.; решение № 69 от 05.07.2016 г. по т. д. № 81/2015 г. на I т. о.; решение № 113 от 12.07.2017г. по т. д. № 640/2016 г. на I т. о.; решение № 11 от 14.05.2019 г. по т. д. № 1574/2018 г. на I т. о. и др.). Съобразно тази практика, записът на заповед с падеж „на предявяване“ следва да бъде предявен за плащане в срока по чл. 487, ал. 1, пр. 2 ТЗ и при непредставяне на доказателства за предявяването му в този срок, специалната тригодишна давност по чл. 531, ал. 1 ГПК започва да тече от момента на изтичане на едногодишния срок по чл. 487, ал. 1 ТЗ. Доколкото въззивното решение е изцяло съобразено с цитираната практика (споделяна и от настоящия състав), следва да се приеме, че не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Останалите въпроси не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като за тях не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Всички те са базирани на твърдението на касатора за допуснати процесуални нарушения, касаещи изготвянето на доклада по делото, разпределението на доказателствената тежест и преценката на доказателствата във връзка с каузалните отношения между страните, обезпечени с процесния запис на заповед. Съображенията на съда обаче, относими към каузалните отношения, по-конкретно – че от представените доказателства не се установява наличието на задължения на издателя на записа на заповед към ищеца, произтичащи от сключените между тях два договора (възприети от въззивната инстанция чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК), представляват само допълнителен аргумент за неоснователност на претенцията. Главният мотив за неоснователността й е, че същата е погасена по давност съгласно чл. 531, ал. 1 ТЗ. С оглед на това и предвид недопускането на касационното обжалване по въпроса, поставен във връзка с давността, произнасянето по въпросите по т. 2 и т. 3 от изложението е без значение за изхода на делото. Приемането на нещо различно по отношение на каузалните отношения не би могло да промени правния резултат, т. е. да доведе до уважаване на предявения иск, предвид формирания извод за погасяването му по давност. На второ място, отсъствието на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на въпросите по т. 2 и т. 3 произтича и от обстоятелството, че същите касаят правилността на обжалвания акт, тъй като преценката за това, дали са допуснати твърдяните от касатора процесуални нарушения, може да бъде направена само при вече допуснат касационен контрол. С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 5 000 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой се установява от представения договор за правна защита и съдействие № 19625 от 29.11.2022 г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК