Определение № 121 от 20.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 761/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадената от Военно формирование 28000 Граф Игнатиево, представлявано от командира бригаден генерал П., чрез процесуалния представител главен юрисконсулт Г. касационна жалба против въззивно решение № 1339 от 18.11.2019г. по гр.д.№ 1454/2019г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено решение № 1626 от 25.04.2019г. по гр.д. № 14231/2016г. на РС Пловдив в частта, с която са отхвърлени исковете на И. И. С. за заплащане по чл.194, ал.1 ЗОВСРБ/нов/ и по чл.203, ал.3 ЗОВС на РБ /отм/, вр. чл.152, ал.6 ПКВС/отм./ и чл.154 ПКВС/отм./,вр. чл.194, ал.3 ЗОВСРБ, вр.чл.214, ал.1, т.3 ЗОВСРБ на възнаграждение за положен извънреден труд, некомпенсиран с почивка за разликата над сумата 44.33лв. до пълния предявен размер от 14 767.08лв.за периода 1.12.2001г. – 21.10.2016г., както и иска за мораторна лихва за разликата над 9.99лв.до 21 112.30лв., считано от 1.09.2001г. до 31.07.2014г., като погасен по давност и вместо това е постановил друг, с който е уважил така предявените искове, с което присъдената сума за главницата е станала 14 767.08лв., а на мораторната лихва 21 112.30лв., потвърдено е решението в уважителната му част и са присъдени разноски. Касационната жалба срещу въззивния акт е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: Въззивният съд е счел иска за основателен след като е преценил, че фактически отработеното от ищеца, като кадрови военнослужещ в различни подразделения на Българската армия за периода от 1.07.2001г. до 30.09.2014г., служебно време над нормалната му месечна продължителност следва да му бъде заплатено като извънреден труд. /Относно времето на участие в мисии с висока степен на риск, нормата на чл.107, ал.7 КТ не намира приложение/. Възражението за изтекла придобивна давност е неоснователно, тъй като давността започва да тече от датата на прекратяване на договора за военна служба, което в случая се е осъществило на 1.10.2014г. /а исковата молба е подадена на 21.10.2016г./ Според въззивният съд, в разглеждания случай, е немислимо военнослужеият да извърши едностранно изявление за компенсиране на положен извънреден труд, по аналогия с чл.136а КТ, тъй като това би довело до отказ да изпълнява задълженията си по военната служба, което би съставлявало престъпление от общ характер, по чл.385 НК. Съдът е присъдил дължимите суми съобразно заключението на приетата по делото експертиза. При тези мотиви на въззивния съд, касаторът в представеното изложение, поставя следните четири въпроса, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1. В кой момент възниква вземането за заплащане на трудово възнаграждение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на дежурства, некомпенсирани с почивка?, 2. От кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това вземане?, 3. От кой момент започва да тече погасителната давност за вземането, включително в случаите на прекратяване на служебното правоотношение? и 4. Може ли военнослужещ да извърши едностранно изявление за компенсация за извънреден труд по аналогия с нормата на чл.136а КТ, при отчитане на спецификата на служебното правоотношение по ЗОВСРБ? Позовава се на практика на ВКС, която прилага. Срещу така подадената касационна жалба е постъпил отговор от И. И. С., чрез процесуалния представител адвокат П., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. По същество счита постановеният въззивен акт за правилен, като развива подробни доводи и от своя страна представя съдебна практика. Счита, че даденото разрешение е съобразено и с правото на ЕС, като се позовава на решения С-429/09 и С – 684/16. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение по списък, в размер на 2 500лв., реалното извършване на които установява с приложени пълномощно и разписка от 31.01.2020г. Настоящият съдебен състав като взе пред вид, че към настоящият момент Върховният касационен съд е констатирал, че по повечето от поставените в изложението на касатора въпроси е налице противоречива практика на негови съдебни състави по смисъла на чл.290 ГПК, което е станало причина за образуване, на основание чл.292 ГПК, на т.д.№ 682017г. на ОСГК на ВКС по следните идентични на първи три поставени от касатора въпроси: „В кой момент възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на 24-часови дежурства, некомпенсиран с почивка, от кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това вземане и съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, включително и в случаите на прекратено служебното правоотношение?“ В такава хипотеза, съгласно т.1 от ТР № 8 от 7.05.2014г. по т.д.№ 8/2013г.на ОСГТК на ВКС, на основание чл.292 ГПК, съставът на ВКС е длъжен да спре производството по делото преди да вземе решение за допускане или недопускане на касационното обжалване, за да се избегне опасността да постанови окончателен съдебен акт при наличие на противоречива практика по разрешен в този акт въпрос. Това определение, съгласно т.2 от същото т.д.№ 8/2013г. не подлежи на обжалване. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение