Определение № 2040 от 18.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 275/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД с ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 263057 от 29.09.2022 г. по в. гр. д. № 5676/2021 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, II - Е въззивен състав, в частта, с която, след отмяна в съответните отхвърлителни части на решение 01.02.2021 г., постановено по гр. д. № 36317/2018 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 40 състав, е признато за установено, че ищецът Г. Д. Д. с ЕГН [ЕГН] не дължи заплащане на следните суми: 1 786,63 швейцарски франка – вземане на банката за главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL32849 от 31.01.2008 г., поради извършено прихващане с насрещно вземане на ищеца за недължимо платени възнаградителни лихви за периода 20.08.2008 г. – 20.04.2013 г.; и 2 912.52 лв. (частична искова претенция) с равностойност на 2 353,17 шв. франка – вземане на банката за главница по същия договор за кредит, поради извършено прихващане с насрещно вземане на ищеца за недължимо платени курсови разлики за периода 20.03.2008 г. – 20.04.2013 г.; както и в частта, с която първоинстанционното съдебно решение е потвърдено досежно установената нищожност на отделни клаузи от договора за кредит № HL32849 от 31.01.2008 г. (чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 - относно валутата на погасителните вноски и валутния риск и чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 13 - относно правото на банката едностранно да промения лихвения процент); и в неговите осъдителни части – за осъждането на касатора да заплати на ищеца 1 553,43 шв. франка – недължимо платени суми за периода 20.05.2013 г. - 20.05.2018 г. в резултат на едностранното изменение на лихвения процент по възнаградителната лихва по договора за кредит; и 6302,04 лв. - недължимо платени суми от курсови разлики за периода 20.05.2013 г. - 20.05.2018 г., ведно със законната лихва от подадането на исковата молба – 04.06.2018 г. до окончателното плащане, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

В жалбата се излагат подробни съображения за недопустимост на въззивното решение (тъй като ищецът по предявен установителен иск няма процесуална легитимация да предяви възражение за прихващане), както и за неговата неправилност, поради нарушение на материалния закон – чл. 145, ал. 1 ЗЗП, съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 12; чл. 235, ал. 2; чл. 236, ал. 2; чл. 202; чл. 298, ал. 4 и чл. 633 ГПК и необоснованост. Моли се въззивното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени, с присъждане на разноските за всички съдебни инстанции.

Към подадената жалба не е било представено изложение съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което същата е била нередовна. В нарушение на съдопроизводствените правила администриращият съд не е оставил жалбата без движение за поправяне на този порок, поради което постъпилото след образуването на делото във Върховния касационен съд изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се преценява като депозирано в срок. В него са формулирани следните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на спора и са обусловили решаващите изводи на съда, а именно:

1. Длъжен ли е в мотивите на решението си въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, точно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не? Въпросът се поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2. Може ли ищецът да предяви установителен иск за недължимост на суми поради извършено от него в същия процес възражение за прихващане? Твърди се, че въпросът е разрешен при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

3. Следва ли преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение?;

4. Изключва ли се отговорността на продавача или доставчика от настъпването на събития след сключването на договора за кредит в чужда валута, които не зависят от волята на страните?;

5. Предполага ли изискването договорна клауза да е изразена на ясен и разбираем език при договорите за кредит банката да предоставя на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие?;

6. При преценка за спазването на изискването за добросъвестност на банката изисква ли се банката да разясни подробно валутния риск на кредитополучателя чрез съпоставка на разходите за покупка на валутата при стойност към периода на договарянето на кредита, в сравнение с разходите при евентуалното й поскъпване?

По въпросите от № 3 до № 6 се релевира основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а по въпрос № 6 – и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

7. Към кой момент следва да се преценява дали дадена договорна клауза създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договор за ипотечен банков кредит, сключен в чуждестранна валута?;

8. При наличието на какви доказателства за това, че банката е имала експертна компетентност и познания да предвиди глобалната финансова криза, може да се приеме, че клаузата за валутния риск в договор в чуждестранна валута може да доведе до значителна неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните?;

9. Как следва да бъде разяснен от кредитодателя валутният риск от сключване на договор в чуждестранна валута?

10. След като предоставянето на банков кредит е финансова услуга, а уговорената възнаградителна лихва по кредита е цената на услугата и след като съгласно договора за кредит е уговорено, че лихвата може да се променя през срока на договора, а изменението на лихвата по кредита е свързано с изменения на индекс или лихвен процент на финансовия пазар, които са извън контрола на банката, следва ли в такъв случай съдът да приложи изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 вр. чл. 143, т. 12 ЗЗП?

По въпросите от № 7 до № 10 се поддържа наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Релевират се и самостоятелните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от процесуалния пълномощник на Г. Д. Д., в който се излагат доводи единствено за настъпила процесуална преклузия за депозиране на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, които по изложените по-горе съображения съдът счита за неоснователни. Постъпил е и писмен отговор по съществото на касационната жалба, който е релевантен за настоящата фаза от касационното производство само в частта, в която се оспорва основателността на оплакванията за недопустимост на въззивното решение в съответната част и на оплакванията, свързани с очевидната му неправилност.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, относими към производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, но по отношение на същата не се установява приложното поле на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

На първо място, въззивното решение не се преценява като вероятно недопустимо, с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. В случая не се касае за възражение за прихващане като защитно средство на ответника срещу предявен осъдителен иск, а за изявление за прихващане, направено от ищеца с исковата молба. В тази връзка следва да се посочи, че вторият формулиран от касатора правен въпрос е некоректен (именно защото не е налице „възражение“, предявено от ищеца), респективно няма и противоречие между имплицитно приетата от съда допустимост на така заявената искова претенция (подобно възражение не е било заявено пред въззивния съд) и посочената от касатора задължителна съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - Тълкувателно решение № 2/2020 г. от 18.03.2022 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивното решение не може да се квалифицира и като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Не се установява същото да е постановено в грубо нарушение на правилата на формалната логика или при превратно прилагане на закона. Доводите на касатора, че съдът не е съобразил глобалната криза във финансовите пазари, довела до оскъпяването на кредита поради непредвидимите резки промени на швейцарския франк, не представляват обстоятелства, които могат да се субсумират под посоченото основание за достъп до касационно обжалване.

По отношение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК настоящият съдебен състав намира следното: По въпроси от № 3 до № 6 касаторът се позовава на противоречие между въззивното решение и следната съдебна практика: решение на СЕС по дело С-186/16, решение на Конституционния съд на Република Словения от 13.01.2022 г. и решение на ЕСПЧ по делото „Антонополу срещу Гърция“. На първо място следва да се посочи, че решенията на Конституционен съд на друга държава-членка, както и решенията на ЕСПЧ не представляват относима съдебна практика съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. На следващо място съдът намира, че обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с приетото от СЕС тълкуване относно момента, към който следва да се съобразява неравноправността на договорна клауза, сключена с потребител, тъй като преценката за нищожност на съответните клаузи от договора за кредит е направена от въззивния съд именно към сключването на договора. Освен това дори да се счете, че настъпването на световната финансово-икономическа криза след отпускането на кредита не е могло да бъде предвидено от банката – касатор (всъщност точно това е приел и въззивният съд), нейната недобросъвестност произтича от пълното прехвърляне на валутния риск върху кредитополучателя, при наличие на произтичащите от търговското качество на касатора професионални знания и умения във връзка с механизмите на действие на финансовия пазар, принципната възможност за неговия срив и съответно как това би се отразило върху конкретната чуждестранна валута. Преценявайки клаузата на чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора, съгласно която кредитополучателят практически се е съгласил да поеме за своя сметка всички вреди от валутните промени и валутния риск, съставът на въззивния съд се е съобразил с трайната практика по чл. 290 ГПК по идентични казуси. В съответствие с нея съдът е приел, че неравноправна по смисъла на ЗЗП е неиндивидуално уговорена клауза от договор за кредит в чужда валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по ясен и прозрачен начин, както и когато бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, като в този случай за валутните разлики не намират приложение изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП. Съдът изрично се е позовал и на тълкуването, дадено с решението на СЕС по дело С-186/16 (относно това, кога клаузата е съставена на ясен и разбираем език, както и в частта, в която е посочено в кои случаи се счита, че курсовият риск е в тежест на потребителя). Въззивният съд е обсъдил и определението на СЕС по дело С-119/17, в което е посочена експертната компетентност и познанията на търговеца относно евентуалните промени на обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, като такава от значение за неговата добросъвестност. Съдът е наблегнал на уменията на банката за задълбочен анализ на валутните пазари и подробно е разгледал възможността й да разясни на кредитополучателя валутния риск, който е поставен в негова тежест, като е достигнал до извод, че в случая от потребителя не може оправдано да се очаква да прецени потенциално значимите икономически последици от клаузата на чл. 23 от договора върху финансовите му задължения. Предвид изложеното по отношение на тази група правни въпроси не се доказва наличие на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Последната група въпроси, формулирани при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, също не може да обуслови искания достъп до касация.

Както вече се посочи, въпросът към кой момент следва да се преценява дали определена договорна клауза създава значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните в ущърб на потребителя е разрешен от съда в съответствие със задължителната и актуална практика на СЕС, поради което не може да се приеме, че същият има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Нямат такова значение и въпросите относно изискванията за банката да разяснява валутния риск, с оглед наличието на трайна практика на ВКС, а относно конкретните способи и доказателства за това въпросите не притежават правен, а единствено фактически характер. По въпрос № 8 следва също да се отбележи, че съдът не е приемал, че банката е била в състояние да предвиди глобалната финансово-икономическа криза, поради което въпросът не съответства на изразената в решението правнорелевантна воля. Десетият въпрос касае установената от съда нищожност на клаузите на чл. 3, чл. 6 и чл. 13 от договора за кредит във връзка с правото на банката едностранно да променя възнаградителната лихва. Той също е фактически обусловен (предпоставен е от множество обстоятелства и съждения, вкл. относно характера на договора за кредит и на възнаградителната лихва, конкретните уговорки между страните и тяхната свързаност с измененията на индекси и лихвени проценти, които се намират извън контрола на банката), поради което не удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това този въпрос не е обусловил и правната воля на въззивния съд, тъй като неговите решаващи изводи са основани на липсата на посочени конкретни критерии и методология за извършването на подобна промяна в лихвения процент, която настъпва автоматично и въз основа единствено на решение на органите на банката.

На последно място следва да се обсъди и процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на съда при мотивиране на съдебния акт да прецени всички доказателства и доводи на страните във връзка с предмета на спора, както и конкретно, точно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. Този въпрос е принципно значим за всяко едно съдебно, респ. въззивно решение, но в случая не се доказва поддържаната от касатора допълнителна селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед съображенията, обосновали поставянето на въпроса, следва да се посочи, че съдът е взел предвид доводите на банката относно значението на глобалната финансова криза, като е изложил мотиви защо ги счита за неоснователни, при което обсъждането на събраните във връзка с това доказателства не биха имали самостоятелно значение за изхода по конкретното дело. Изобщо чрез формулирането на този въпрос касаторът изразява оплакванията си от несподеляне на защитната му теза, като счита, че при обсъждане на отделни доказателства или на липсата на такива съдът би стигнал до различен краен извод, което не съответства на данните по делото. Въззивният съд е преценил всички релевантни за разрешаването на спора доказателства и доводи и е дал обоснован отговор на последните, поради което и не е налице противоречие с цитираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ППВС и решения на ВКС.

Водим от гореизложеното съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение