Определение № 4260 от 22.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1851/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците по делото А. Х. К. и Х. А. К. срещу решение № 30/06.01.2023 г., постановено по въззивно гр. дело № 2613/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваните части първоинстанционното решение № 1743/05.07.2022 г. по гр. дело № 15309/2021 г. на Софийския градски съд (СГС), предявените от жалбоподателите срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетения за претърпени вреди от повдигане и поддържане на обвинения в престъпления, за които е била постановена оправдателна присъда, са отхвърлени, както следва: исковете за обезщетения за имуществени вреди – изцяло за сумата от по 800 лв., претендирана от всеки от касаторите; и исковете за обезщетения за неимуществени вреди – за разликите над присъдените суми, съответно – 1 000 лв. на А. К. и 500 лв. на Х. К., до пълните им предявени размери от по 50 000 лв. При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, с която са отхвърлени изцяло исковете на двамата касатори за обезщетения за имуществени вреди – за сумата от по 800 лв. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК, тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на тези искове е до 5 000 лв., като съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК в същата част въззивното решение е влязло в сила. Поради това касационната жалба на ищците следва да се остави без разглеждане в посочената недопустима част и касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част. В останалата `и част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащата на касационно обжалване част на въззивното решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост при определянето на размера на процесните обезщетения за неимуществени вреди, т.е. – навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касаторите К., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли въззивният съд, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да съобрази всички релевантни обстоятелства; и 2) справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД изисква ли сходно решаване на аналогични случаи и допустимо ли е съдът да присъди обезщетение под обичайния размер при подобни случаи, без да изложи съответни мотиви за това. Жалбоподателите навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че въззивният съд е разрешил първия от тези въпроси в противоречие с раздел II от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и решение № 92/06.11.2019 г. по търг. д. № 2100/2018 г. на I-во търг. отд. на ВКС, а втория въпрос – в противоречие с решение № 16/17.05.2017 г. по гр. д. № 2686/2016 г. на III-то гл. отд. на ВКС. Съдът намира, че двата правни въпроса, формулирани от жалбоподателите, се припокриват по смисъл и съдържание помежду си, поради което следва да бъдат обобщени и уточнени (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), при което те се свеждат до следния правен въпрос: следва ли въззивният съд, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да съобрази всички обстоятелства, релевантни за справедливостта на обезщетението по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, както и да изложи съответни мотиви за това. Отговор на този въпрос е даден в задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 (р. II от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГТК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази константна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, и които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: Тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко престъпления, както и техния вид. Дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено – по всички обвинения срещу него или по част от тях, а по други е осъден. Продължителността на наказателното производство срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му. Дали е взета, респ. – вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство. От значение за интензитета на търпените неимуществени вреди е и начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. – с прекратяването на наказателното преследване, а именно – дали е прекратено още в досъдебната фаза или обвинителен акт е бил внесен в съда, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото, а също и дали той е оправдан още на първа инстанция или е била постановявана осъдителна присъда и за какво наказание, която е отменена от горна инстанция. От такова значение е и дали през времетраенето на процесното незаконно наказателно преследване, срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения; ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значения са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат на това, как и по какъв начин процесното незаконно наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало и пр. Като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот в страната към периода на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния ѝ субституент – ПРБ за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, но само за тези които са пряка и непосредствена последица от конкретното процесно наказателно преследване. В този смисъл, неимуществените вреди, причинени от процесното наказателно преследване, са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, размерът на обезщетението е в съответствие с принципа на справедливост. Поради това, в мотивите към решението си съдът трябва да обсъди всички тези конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. Горното се отнася и за въззивната инстанция, когато пред нея остава спорен размерът на обезщетението за неимуществени вреди. В качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор между страните, въззивния съд не проверява правилността на фактическите констатации и правните изводи на първата инстанция, а извършва самостоятелна преценка на доказателствата и установените от тях релевантни обстоятелства и въз основа на тях прави свои собствени правни изводи по съществото на спора. Настоящият съдебен състав намира, че в случая апелативният съд е разрешил посочения по-горе правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, в противоречие с цитираната, трайно установена (включително задължителна) практика на ВС и ВКС. В мотивите към решението си въззивният съд безкритично е възпроизвел фактическата обстановка – така, както тя е установена от първата инстанция, като сам е обсъждал единствено доказателства, събрани във въззивното производство. Относно размера на процесните обезщетения за неимуществени вреди на двамата ищци, апелативният съд е посочил, че той е правилно определен, при съобразяване на всички относими обстоятелства и при правилното им отчитане. В тази връзка са изброени част от горните принципни критерии, възприети в практиката на ВКС, като са обсъдени откъслечно само някои конкретни релевантни обстоятелства, а за други отново е посочено, че правилно са отчетени или съобразени от СГС. При така установеното противоречие между цитираната по-горе практика на ВС и ВКС, и мотивите към допустимо обжалваната част на въззивното решение, касационното обжалване следва се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по обобщения и уточнен по-горе правен въпрос: следва ли въззивният съд, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да съобрази всички обстоятелства, релевантни за справедливостта на обезщетението по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, както и да изложи съответни мотиви за това. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателите-ищци следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер от по 5 лв. за всеки един от тях, общо – 10 лв., и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение