Определение № 2959 от 11.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1136/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 5869/07.07.2022г. на ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве“ АД, подадена чрез пълномощника адв.И. А., срещу решение №194 от 20.06.2022г., постановено по въззивно търг.дело №208/2022г. на Варненския апелативен съд. С атакуваното решение, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 471/30.11.2021г. по търг.дело №1365/2020г. на Варненския окръжен съд, касаторът е осъден, на чл. 432, ал.1 КЗ и чл.86 ЗЗД да плати на ищеца Д. И. Ш. обезщетение за неимуществени вреди в размер 70 000 лева, изразяващи се в болки и страдания от телесни увреждания, причинени при ПТП на 30.10.2019г. в [населено място], ведно със законната лихва, считано от 18.12.2020г. до окончателното плащане. Касаторът обжалва решението в осъдителната му част-за разликата над 25 000 лева до 70 000 лева. Излага подробни съображения за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част, като поддържа противоречие с материалния закон и нарушение на процесуалните правила. Иска отмяната му и постановяване на решение, с което предявеният иск бъде отхвърлен в обжалвания размер или да бъде намалено присъденото обезщетение. В представеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с оплакванията за нарушение на материалния закон- чл.52 ЗЗД, касаторът сочи, че обжалваното решение противоречи на задължителната практика на ВКС- ППВС № 4/23.12.1968г. по въпроса, за който твърди, че е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на въззивния съд: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД и какви са критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск против застраховател. Счита също, че така поставеният въпрос е и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото- основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Според касатора въззивният съд се е произнесъл и по друг въпрос, който е от съществено значение за развитие на правото, а именно: относно приложението на чл. 113, ал.2 ЗДвП. Твърди, че неправилно съдът е приложил разпоредбата на ЗДвП, приемайки, че разстоянието 40 метра, на което се е намирала най-близката пешеходна пътека е твърде голямо, за да бъде задължен ищецът да използва пешеходната пътека, като в тази връзка сочи, че съдът неправилно е тълкувал израза „в близост до пешеходците“. В преклузивния срок по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба Д. И. Ш., чрез пълномощника адв.Г. А., изразява становище за отсъствие на предпоставките за достъп до касация, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок от процесуално легитимирани лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на IV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Предявен е пряк иск с правно основание чл. 432 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на ищеца Д. Ш. за претърпени болки и страдания от телесни увреждания, причинени при ПТП на 30.10.2019г. във Варна. Ищецът счита, че справедливото обезщетение за причинените му вреди е в размер 84 000 лева. Сочи, че след отправена застрахователна претенция към ответното дружество-застраховател по гражданска отговорност на водача на МПС, предизвикало инцидента, са му изплатени 14 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди и 185,65 лева-обезщетение за имуществени вреди. Претендира от съда да бъде осъдено дружеството да му плати още 70 000 лева обезщетение за неимуществени вреди. Първоинстанционният съд е намерил, че справедливото обезщетение, дължимо на ищеца е в размер 65 000 лева и след като е съобразил направеното от застрахователя плащане е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в размер 51 000 лева и е отхвърли иска до 70 000 лева. Решението на ОС-Варна е влязло в сила, като необжалвано, в осъдителната му част за сумата 25 000 лева. Сезиран с въззивни жалби от насрещните страни по спора, въззивният съд е приел за безспорно по делото настъпването на ПТП на 30.10.2019г. в [населено място] на ул. К. между лекотоварен автомобил „Мерцедес 315 ЦДИ Спринтер“ с рег. [рег.номер на МПС] и пешеходеца Д. Ш., в резултат на което на последния са причинени телесни увреждания; към датата на инцидента водачът на товарния автомобил Я. П. Г. е имал валидно сключена застраховка ГО с ответното застрахователно дружество. Механизмът на ПТП е установен от приетите в производството пред окръжния съд писмени доказателства и заключението на САТЕ: на 30.10.2019г., около 11 часа в [населено място] ищецът се придвижвал по тротоара на ул.К.“; при пресичането на улицата и когато бил на разстояние 1,51,7 метра от бордюра, бил ударен от лекотоварния автомобил, чийто водач Я. Г. извършвал маневра „движение на заден ход“. С решение № 260107/14.09.2020г., постановено по нахд № 1931/2020г. на РС-Варна, водачът Я. Г. е признат за виновен в това, че на 30.10.19 г. в [населено място], при управление на товарен автомобил „Мерцедес 315 ЦДИ Спринтер“ с рег. [рег.номер на МПС], нарушил правилата за движение - чл.20, ал.1, чл.25, ал.1, чл.40, ал.1 и 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил средни телесни повреди на Д. И. Ш., изразяващи се в счупвания на 2- ро до 8-мо леви ребра, на 1-во, 5-то до 8-мо десни ребра, обусловили трайно затруднение в движенията на снагата за период от около 2-2,5 месеца и в счупване на шиловидния израстък на лъчевата кост на дясната предмишница с ангажиране на ставната повърхност, обусловило трайно затруднение на движенията на десния горен крайник за период от около 1-1,5 месеца - престъпление по чл.343, ал.1, б. „б”, пр.2 във вр. с чл.342, ал.1 НК, поради което и чл.78а, ал.1 НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба в размер 1000 лева. С оглед очертаните предметни предели на въззивната проверка съставът на Варненския апелативен съд е приел, че в производството са установени предпоставките за възникване отговорността на застрахователя, а спорните въпроси, пренесени във въззивното производство са относно размера на дължимото обезщетение и налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия пешеходец. Анализирайки подробно представената в производството медицинска документация и заключенията на СМЕ и СПсихЕ, въззивният съд е приел за установено, че в резултат на ПТП ищецът е получил двустранни фрактури на ребра в ляво 2-ро до 8-мо и в дясно-1-во, 5-то до 8-мо, обусловили трайно затруднение в движението на тялото за период от 2-3 месеца; десностранен хемоторакс, ограничен пневмоторакс в средостението; фрактура на напречния израстък на втори поясен прешлен; счупване на лъчевата кост, ангажиращо ставната й повърхност, обусловило трайно затруднение на движенията на десния горен крайник за период около 1,5-2 месеца. Според изводите на вещото лице, изготвило СМЕ, множеството фрактури на гръдната клетка са довели до трайно затруднено движение на тялото за период 2-3 месеца, през който пострадалият е бил лишен изцяло от възможност за самостоятелно обслужване; всички движения изискващи промяна в позицията на тялото (изправяне, сядане, хигиенни мероприятия, физиологични нужди, преобличане, хранене и пр.), са могли да бъдат извършвани само с чужда помощ, а в резултат на нарушената костна структура на гръдната клетка, не само движението на тялото, но и всяко дихателно движение на гръдната мускулатура, кихане, кашляне било съпроводено със значителна по интензитет болка. Съдът е съобразил и мнението на експерта-медик, че са възможни остатъчни явления и затруднения в определени движения, както и периодична поява на болка при определена поза или след натоварване и обясненията, дадени в откритото съдебно заседание пред окръжния съд, че двустранното счупване на ребрата е причинило т. нар. състояние „гръден капак“, представляващо двустранно счупени ребра, което винаги създава нарушение в динамиката на дишането, понякога опасно за живота; че е налице и още едно животозастрашаващо състояние, предизвикано от травмата в областта на гръдния кош-събирането на въздух в средната част на гръдната кухина - средостението и събиране на кръв в лявата гръдна половина, което е наложило и нейната евакуация, чрез пункция; че болките от множеството счупени ребра са допълвани и от счупването на лъчевата кост на дясната предмишница с ангажиране на ставната повърхност и счупването на страничен израстък на 2-ри поясен прешлен. Съдът е взел предвид и заключението на СПсихЕ, според което на фона на изразен болков синдром от травматичните увреждания, в първите дни след произшествието, пострадалият е развил проявите на остра стресова реакция, които след изписване от болницата персистират като разстройство в адаптацията; събитието се е отразило върху личността на ищеца, предвид претърпения остър и тежък физически и психически стрес, което състояние към момента на прегледа през м.юни 2021г., може да се диагностицира като остро афективно разстройство. Анализирал е събраните гласни доказателства и ги е кредитирал като непосредствени, но и ценени при условията на чл.172 от ГПК, според които по време на болничния престой и през първите два месеца от домашното лечение, пострадалият не е можел да се обслужва сам и се е налагало изцяло да бъде подпомаган от зет си и дъщеря си, в тяхното жилище; изпитвал силни болки при всяко движение, което налагало дълго време да приема болкоуспокояващи; до края на третия месец състоянието му налагало използването на памперси, което допълнително се отразило и на психичното му състояние, а едва след края на петия месец за пръв път се е прибрал в дома си и то с чужда помощ. Съдът е отчел и установеното от гласните доказателства състояние на ищеца-преди инцидента, пострадалият бил много организиран и общителен, с висока активност, а след инцидента се затворил в себе си, загубил желание да се среща с приятели, дори не искал да говори по телефона. Съобразил е и показанията на деликвента Я. Г. според които гледката при настъпване на инцидента била ужасна, тъй като пострадалият се намирал изцяло под микробуса, якето му е било захванато от коляновия вал на кардана, а главата му се е намирала на педя от кардана. Вземайки предвид всички тези установени по делото обстоятелства, както и възрастта на пострадалия-същият е бил в пенсионна възраст и с придружаващи заболявание (хипртония и диабет); състоянието му преди инцидента- бил изключително деен и жизнеспособен; безспорно изживеният шок по време на самото произшествие и продължителния период от време, през който е бил затиснат с цялата тежест на микробуса; предизвиканите от това силно чувство на страх за живота и интензитета на търпените в този момент болки, както и трудното и продължително (около 5 месеца) възстановяване след инцидента; наличието на остатъчни травми, особено в психологичен план; ограниченията, които все още пострадалият търпи за да води пълноценен живот, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение е в размер 84 000 лева, от което следва да се приспадне платеното от застрахователя преди завеждане на иска, обезщетение в размер на 14 000 лева. Съдът е намерил за неоснователно своевременно направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредонносния резултат от страна на пострадалия, изразяващо се в пресичане на пътното платно на място, което не е обозначено с пешеходна пътека-нарушение на чл. 113, ал.1 ЗДвП. Посочил е, че събраните по делото доказателства установяват категорично, че в близост до мястото на произшествието е нямало пешеходна пътека; такава е имало 40 метра назад, но тя е била в посока противоположна на движението на пешеходеца. Приел е, че при пресичане на платното за движение ищецът изцяло е спазил правилата на чл.113, ал.1, във вр. с ал.2 от ЗДвП, отчитайки липсата на автомобили по платното за движение, не е удължил ненужно пътя и времето за пресичане, нито е спрял без необходимост на платното за движение. Съдът е съобразил механизма на ПТП и е приел, че не може да обоснове извод, че като не е предприел пресичане на намиращата се в противополжната посока на движение пешеходна пътека, пострадалият е способствал за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Позовал се е на заключението по САТЕ и на показанията на свидетеля Я. Г еоргиев, според които товарният автомобил е бил спрян с включени аварийни светлини, поради което пострадалият не е могъл да го възприеме като евентуална опасност, нито да допусне, че в момента на пресичането, автомобилът ще потегли на заден ход. Посочил е също, че ЗДвП, вменява задължение на водача във всеки момент да се съобразява с пътната обстановка, а при маневра на заден ход или пресичане на пешеходна пътека, да се движи с повишено внимание, а по смисъла на чл. 116 от ЗДвП е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците. Предвид това съдът е приел, че вината за настъпване на произшествието е изцяло на водача, който не е спазил горепосочените разпоредби. С оглед на изложеното, съдът е намерил претенцията на ищеца за основателна до сумата 70 000 лева; отменил е първоинстанционното решение в отхвърлителната част за разликата над сумата 51 000 лева и вместо това е постановил решение, с което е присъдил допълнително обезщетение в размер 19 000 лева. Върховният касационен съд намира, че при тези мотиви на въззивния съд касационен контрол на решението в обжалваните части не може да се допусне. Поставеният от касатора първи въпрос удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, но не е налице допълнителната предпоставка на сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана безпротиворечива и многобройна съдебна практика на ВКС, която препотвърждава и доразвива постановките по т. II от ППВС № 4/23.12.1968г., с които са определени критериите за понятието „справедливост“. Това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на морални болки и страдания, причинени от телесни увреждания на пострадало при деликт лице са: обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът и моментът на настъпването; възрастта и общественото положение на пострадалия, характера и тежестта на телесните увреждания; вида и продължителността на проведеното лечение; интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания; прогнозите за отзвучаването им; наличието на трайни последици за здравето и начина на живот на увредения. В този смисъл е не само цитираното от касатора ППВС № 4 от 23.12.1968г., но и множество решения на ВКС - решение № 50183/ 27.03.2023г. по т.д. № 1624/2021г. на II ТО; решение № 151/12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на II ТО, решение № 88/17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г. на II ТО, решение № 130/09.07.2013г. по т.д. № 669/2012 г. на II ТО, решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на II ТО, решение № 158 от 28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на I ТО и други. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде отчетено и икономическото състояние в страната към датата на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент (решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на II ТО, решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на II ТО, решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на II ТО, решение № 242/12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015 г. на II ТО и други). В случая, съставът на Варненския апелативен съд е определил размера на обезщетението, което да възмезди ищеца за болките и страданията, причинени от телесните увреди, настъпили в резултат на ПТП, подлагайки на детайлно обсъждане конкретно релевантните за спора специфични факти и обстоятелства от значение за приложението на принципа на справедливостта. Преценката на съда за размера на паричния еквивалент на претърпените неимуществени вреди не е абстрактна, а се базира на множество приети за установени обстоятелства, съвкупността от които е предпоставила присъждане на по-висок размер на обезщетение от определения от първоинстанционния съд. При определяне размера на справедливото обезщетение съдът не се е отклонил от формираната постоянна практика, като е взел предвид възприетите критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Съдът е съобразил броя, вида и тежестта на причинените на ищеца телесни увреждания, продължителността и вида на проведеното лечение; продължителността и интензитета на търпените болки, страдания и причинените неудобства за пострадалия. Отчел е интензитета на болките, в резултат на нарушената костна структура на гръдната клетка не само при движението на тялото, но и при всяко дихателно движение на гръдната мускулатура, кихане, кашляне; възможността за остатъчни явления и затруднения в определени движения, периодичната поява на болка при определена поза или след натоварване. Съдът е взел предвид и че причинените при ПТП увреди са довели до две животозастрашаващи състояния; че болките от множеството счупени ребра са допълвани и от счупването на лъчевата кост на дясната предмишница с ангажиране на ставната повърхност и счупването на страничен израстък на 2-ри поясен прешлен. В пълно съответствие със съдебната практика съдът е взел предвид и възрастта на ищеца, начина му на живот преди инцидента и настъпилите негативни промени след него. Съдът е акцентирал и върху негативното отражение, което ПТП е дало върху психиката на пострадалия и най-вече е съобразил начина на настъпване на катастрофата и преживяният от пострадалия силен шок и стрес по време на ПТП. Спецификата на продължаващото непреодоляно негативно отражение от инцидента върху здравето и начина на живот на ищеца е подробно анализирана и е счетена за съществено и значимо обстоятелство при формирането на вътрешното убеждение за размера на паричния еквивалент на обезщетението за моралните вреди и за приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК. С оглед на това, доколкото е налице константна практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, не са налице поддържаните от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът не е формулирал друг правен въпрос, а е изложил единствено оплаквания за необоснованост на извода на въззивния съд за недоказаност на възражението за съпричиняване. Дори от доводите в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, съдът да може да конкретизира, че е поставен въпрос относно приложението на чл. 113, ал.2 ЗДвП и свързаното с това възражение за съпричиняване, въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол, доколкото подобен въпрос не би съответствал на мотивите на въззивния съд. По приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД е налице многобройна и постоянна съдебна практика, на която постановеното въззивно решение не противоречи. Според тази практика- т.7 от ППВС № 18/1963г., решение № 21/03.02.2017г. по т.д. № 437/2016г. на II ТО, решение № 169/28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на II ТО, решение № 54/22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на II ТО, решение № 198/03.02.2017г. по т.д. № 3252/2015г. на II ТО, принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите, или е улеснил механизма на увреждането. Прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, като за да приложи чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съдът трябва да аргументира в какво точно действие или бездействие се изразява приносът на пострадалия за настъпване на увреждащото събитие, както и каква е конкретната степен на такова съпричиняване. При произнасянето по възражението за съпричиняване, съставът на Варненския апелативен съд не се е отклонил от цитираната съдебна практика, включително и с тази (напр.решение № 94 от 23.10.2019г. по т. д. № 2711/2018г. на I ТО на ВКС), според която съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице, когато пешеходецът не е изпълнил задълженията си по чл. 113, ал. 1, т. 1 и чл. 114 ЗДвП, т.е. да пресича при съобразяване с приближаващите се пътни превозни средства. Противно на твърденията на касатора съдът е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства относно механизма на ПТП и поведението на участниците в него и въз основа на тях е приел, че не е установено такова поведение на пешеходеца, което да е в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат. Несъгласието на касатора с констатацията на въззивния съд, че в случая пешеходната пътека е била на 40 метра от местопроизшествието и то в посока обратна на движението на пешеходеца, представлява оплакване за необоснованост, което не може да се разглежда в производство по чл. 288 ГПК. Не на последно място следва да се посочи, че наличието на трайна и последователна съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 51, ал.2 ЗЗД и чл. 113 ЗДвП в това число и задължителна, на която въззивното решение не противоречи, изключва поддържаното от касатора основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В обобщение, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото и с оглед заявеното искане в отговора на касационната жалба, касаторът дължи на ответника по касация разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер 7 500 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО