Определение № 5745 от 09.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3243/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Военно формирования 32140 Варна срещу решение №.582/30.05.25 по г.д.№.360/25 на ОС Варна, с което е потвърдено реш.№.81/8.01.25 по г.д.№.16928/22 на РС Варна, 49с., за осъждане на касатора да плати 38761,40лв.-стойност на неизплатена обезщетение за положен извънреден труд за периода 1.04.02-16.12.22, с продължителност 932 дни или 7456ч., на основание сключен между страните договор за кадрова военна служба №1/30.04.98, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 23.12.22, до окончателното изплащане, със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна И. Н. И. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е изяснено, че на 30.04.98 ищецът е бил назначен на първа длъжност „санитарен инструктор“ със звание „младши сержант“ в поделение на СВ към МО /№.36250 Д./ и е подписал договор за кадрова военна служба №.01/30.04.98; след закриване на поделението е бил преназначен в поделение/военно формирование 38920 Е Варна-пряко подчинено и влизащо в състава на ответното поделение/ военно формирование 32140 Варна на същата длъжност, като през годините е бил повишаван в длъжност и звание /последна длъжност-„старши санитарен инструктор“ в същото военно формирование/; по време на служебното си правоотношение ищецът е назначаван освен на дежурства по график, така и на бойни дежурства, дежурства „Дежурен кораб“ и други, които се отразяват в Заповедните книги на съответните поделения и в корабния дневник на съответния кораб/фрегата, на т.нар. външни дежурства /дежурен в медицински пункт на в.ф.32140 Варна; помощник дежурен по комендантство в Комендантството (което се намира до Катедралата в центъра на [населено място]); дежурен по медицински пункт във ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“ Варна/, които се отразяват както в Заповедните книги на ответното военно формирование 32140 Варна, така и в съответните военни формирования по местонахождение на дежурството; неколкократно е бил командирован заедно с целия екипаж на кораб в [населено място] за продължителни период, през което време също е давал 24-часови дежурства, отразявани в Заповедните книги на тогавашната Военноморска база Бургас; със Заповед № ЛС-01-31/7.12.22 на Командира на военно формирование 38920 Варна служебното му правоотношение е било прекратено. При тези обстоятелства е намерено от правна страна, че се касае за претенция по ЗОВСРБ и чл.203 от ЗОВСРБ (отм.), като относими към процесния период са разпоредбите на ЗОВСРБ(отм.), ПКВС(отм.), действащия ЗОВСРБ-обн. ДВ бр.35/12.05.09, в сила от 12.05.09 с последна редакция ДВ бр.14/10.02.23, в сила от 10.02.23, ППЗОВСРБ, Заповед на МО на РБ №.0Х-313/08.05.01(отм), МЗ №.0Х-241/10.04.01 и МЗ №.0Х266/ 27.04.05, Заповед на МО на РБ №.296/19.05.11 и Наредба №.Н-18/19.12.12. Удълженото служебно време при 24-часови дежурства не е извънреден труд по смисъла на чл.194 ал.3 ЗОВСРБ, но некомпенсираното такова с намалено служебно време до прекратяване на правоотношението по договор за кадрова военна служба се заплаща като извънреден труд /тази парична компенсация е различна от дължимото по силата на чл.196 ЗОВСРБ допълнително възнаграждение по чл.214 ал.1 т.1 от същия закон за специфични условия при изпълнение на военната служба за часовете при дежурства, поради което заплащането на едното не изключва заплащането на другото /реш.№.165/02.06.16 по г.д.№.6064/15, IV ГО, реш.№.128/26.05.10 по г.д.№.282/09, IV ГО, реш.№.389/31.05.10 по г.д.№. 194/09, ІІІ ГО, реш.№.439/01.07.10 по г.д.№.1733/09, ІІІ ГО и др., ТР №.6/11.02.22 по т.д.№.6/17, ОСГК/. Съдът, позовавайки се чл.195 ал.1 и ал.2 ЗОВСРБ, чл.203 ал.1 и ал.2 ЗОВСРБ (отм.) и чл.194 ал.1, ал.2 и ал.8 ЗОВСРБ, е посочил, че съгласно чл.16 ал.1 от Наредба №.Н-18/19.12.12 максималната продължителност на служебното време при носене на дежурство не може да превишава 24 часа, а общо за един месец - 168 часа, според чл.17 при носене на 24 часови дежурства служебното време се зачита в размер на 12 часа за всеки от дните, през които се носи дежурството, независимо от разпределението му по часове в тези дни, а чл.19 предвижда, че ръководителят на съответната структура или командирът (началникът) на военното формирование издава писмена заповед за носене на дежурство, която съдържа: 1) дежурството, което ще носи военнослужещият, и неговата продължителност; 2) дните, в които военнослужещият ще ползва почивни дни в рамките на месечната продължителност на служебното време. Доколкото в ЗОВСРБ и в подзаконовите му нормативни актове не са уредени случаите на положен труд по увеличено служебно време, некомпенсирано с намалено работно време до прекратяване на правоотношението по договора за военна служба, нормативната непълнота следва да бъде преодоляна по предвидения в чл.46 ал.2 ЗНА ред-чрез прилагане на разпоредби, отнасящи се до подобни случаи. Поради възприетия принцип, че удълженото работно /служебно/ време се компенсира с почивка, такава разпоредба в случая се явява чл.136а ал.5 КТ, а именно - ако до прекратяването на служебното правоотношение с военнослужещия той не е бил компенсиран с почивка за удълженото служебно /работно/ време при носене на 24-часови дежурства, само тогава то се заплаща като извънреден труд. Доколкото спорът е за конкретния начин на изчисляване на дължимите компенсации за положения труд над нормативно установения, въззивната инстанция е кредитирала първия вариант от заключението на съдебно-счетоводната експертиза - което съдържа конкретния брой дежурства, дадени от ищеца през процесния период, и съответния брой на часовете почивка, с които следва да бъде компенсиран, като същевременно от всички дължими часове компенсация са приспаднати само тези, за които има изрична заповед /по този начин, дори и да е положено 24-часово дежурство, като фактически отработен е съобразяван и денят, следващ дежурството, при липса на заповед военнослужещият да почива в този ден/. Съдът е посочил, че доколкото ответникът се позовава на разпоредбата на чл.154 ал.2 от Правилник за кадровата военна служба (отм.) и на чл.17 от Наредба №.Н-18/19.12.12, съгласно които при носене на 24-часово дежурство служебното време се зачита в размер на 12 часа за всеки от дните, през които се носи дежурството, независимо от разпределението му по часове в тези дни и счита, че при нормална продължителност на служебното време от 16 часа за два последователни работни дни при носене на 24-часово дежурство остават за компенсиране 8 часа, този извод би бил правилен, ако се приеме, че след дежурството военнослужещият почива по презумпция. Съгласно чл.19 от Наредба №.Н-18/19.12.12, обаче, ръководителят на съответната структура или командирът (началникът) на военното формирование следва да издаде писмена заповед за носене на дежурство, която съдържа не само дежурството и неговата продължителност, но и дните, в които военнослужещият ще ползва почивни дни в рамките на месечната продължителност на служебното време. Същевременно в заповедните книги са налични изрични заповеди, част от ежедневните такива, издавани от командира на поделението, с които са посочени изрично дни, които да се ползват от ищеца като компенсация, като част от тях не са отнесени към конкретни дежурства. От друга страна, ако се възприеме втория вариант-изработен при презумиране, че военнослужещият почива веднага след дежурството, се получават твърде много почивки, тъй като тези, определени със заповед, не могат да бъдат изключени или преизчислени за други дни извън изрично посочените в заповедта. При тези обстоятелства - при констатациите на вещото лице, че в някои случаи с ежедневните заповеди, с които се посочват освен дежурствата и дните на компенсации, като компенсация се включва деня след дежурството, а в други – не, е прието, че е налице неяснота дали всеки път след 24-часово дежурство ищецът действително е почивал. С оглед структурата, в която той е полагал труд, съдът е намерил, че това обстоятелство не може да се презумира въпреки посоченото в чл.247 ал.7 от УВС на ВС на РБ, на който се позовава ответника-че в деня на сдаване на дежурството военнослужещите се освобождават от изпълнение на служебните задължения до края на служебното време. Това е така, доколкото в чл.245 на същия устав е посочено, че всекидневно със заповед по военно формирование се назначават застъпващите зa следващия ден дежурни, а както се посочи заповедта трябва да съдържа и дните за компенсация. По горните съображения е прието, че следва да се възприеме първия вариант на експертизата, в който са съобразени само компенсациите, изрично посочени със заповед на командира на поделението /в този смисъл е и практиката на ВКС - реш.№.50164/19.12.22 по г.д.№.587/19, IV ГО, според което „при определяне на компенсацията следва да бъде съобразен вариантът на експертизата, „при който вещото лице е взело предвид фактическата продължителност на служебното време в дни и часове, като е приспаднало само дните, за които е имало нарочна заповед за почивка; релевантни са само почивките, за които е имало издадени заповеди, тъй като графиците са изготвяни предварително и могат да не се изпълнят“; реш.№.50229/05.05.23 по г.д.№.3703/19, IV ГО, в което е отразено, че „изпълняваните от военнослужещите задължения са от такова естество, че не дават възможност те сами да преценяват кога трябва да преустановят тяхното изпълнение“, както и че относимите актове /ЗОВСРБ действащ и отм., ПКВС и Наредба № Н18/19.12.12/ съдържат правила, че определянето на времето, през което военнослужещия ще се ползва от намалено работно време, се извършва със заповед на командира на съответното военно формирование/, според същия некомпенсираните с почивка фактически отработени от ищеца часове са 7456 /932 дни/ и съответно дължимото обезщетение за тях е 38761,40 лева. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпрос относно това как се обезщетява положения труд над нормативно определения при даване на 24-часови дежурства от военнослужещи /т.е. работа при нормална продължителност на служебното време, което е надхвърлено с удължаването му/, който не е компенсиран с почивка /реш.№.270 по г.д.№.2976/23, ІV ГО/, реш.№.758/18.04.11 по г.д.№.199/10, ІІІ ГО, реш.№.165/2.06.16 по г.д.№.6064/15, ІV ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Съгласно цитираната практика когато военнослужещ полага труд през време, превишаващо нормативно определената продължителност при даване на двадесет и четири часови дежурства, е налице удължаване на работното време; удължаването е допустимо само като временна мярка и се компенсира чрез съответното намаляване на работното време през други работни дни с писмен акт – чл.136а КТ и чл.194 ал.5 ЗОВСРБ; целта на компенсацията е съхраняване на живота, здравето и работоспособността на военнослужещия и обезпечаване на пълноценното изпълнение на трудовите задължения; ползването на почивките и отпуските става по предназначение, в натура, поради което те не могат да се компенсират с парични обезщетения, докато трае служебното правоотношение; възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползваната почивка, възниква при прекратяване на правоотношението; ЗОВСРБ не съдържа изрична уредба по този въпрос, но той е принципно разрешен в общия нормативен акт-чл.136а ал.5КТ; начинът за изчисляването му е посочен в същия текст - компенсацията се заплаща като извънреден труд; изчислената положителна разлика между нормалната месечна продължителност на служебното време и действителната фактическа продължителност на отработеното време е величината, която подлежи на парична компенсация. Въззивната инстанция не се е отклонила от така цитираната практика. Напротив-изрично се е позовала на нея и я е съобразила при постановяване на решението си. Конкретния брой часове, обаче, които подлежат на обезщетяване-при изхождане от горепосочения отговор на въпроса, зависи от обстоятелствата на конкретния случай - от установените такива на положен труд и съответно на ползвана компенсация. Такава преценка е направена и в настоящия случай, като съдът е съобразил изричната разпоредба на чл.19 от Наредба №.Н-18/19.12.12 и практиката на ВКС в тази връзка /цитирана в решението/, според която изчисленията следва да се извършват при съобразяване на обстоятелството, че от значение е фактическата продължителност на служебното време в дни и часове, като се приспадат само дните, за които е имало нарочна заповед за почивка-т.е. релевантни са само почивките, за които е имало издадени заповеди, тъй като графиците са изготвяни предварително и могат да не се изпълнят. С оглед на изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 4500лв. на основание чл.78 ал.1 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,