Определение № 1112 от 12.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3677/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Балканкар-Руен“ АД, подадена чрез упълномощените представители адв.А. и адв. К., против решение № 992/07.07.2023г., постановено по въззивно гр.дело № 1362/2023г. на Пловдивския окръжен съд, VІІ граждански състав. С обжалваното решение е потвърдено решение № 131 от 07.04.2023г. по гр.дело № 2583/2022г. на РС-Асеновград за осъждане на дружеството-касатор да плати на Б. А. В. сумата 7 680 лева, представляваща обезщетение по чл. 222, ал.3 КТ, ведно със законната лихва, считано от 06.07.2021г. до окончателното плащане. В касационната жалба се поддържа неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът по касационната жалба-Б. А. В., чрез адв.Г. Б., в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в предвидения в процесуалния закон срок и отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Жалбата е подадена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът преповтаря оплакванията от касационната жалба за неправилност на решението. Сочи, че въззивният съд не е съобразил, че за дължимостта на обезщетението по чл. 222, ал.3, във вр.с ал.4 КТ към датата на прекратяване на ТПО работникът или служителят следва да е придобил право на пенсия. В тази връзка подържа наличие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК поради противоречие на решението с практиката на ВКС - решение № 15/02.02.2016г. по гр.дело № 2520/2015г. на III ГО, решение № 49/ 05.04.2017г. по гр.д.№3521/2016г. на ІІІ ГО, решение № 235/03.07.2014г. по гр.д.№ 969/2014г. ІV ГО, решение № 270/24.03.2014г. по гр.д.№1296/2013г. на ІІІ ГО, решение №720/25.10.2010г. по гр.д. № 191/2010г. на ІV ГО. Според касатора е налице противоречие на въззивното решение и с решение № 17/08.11.2018г. по конст.дело № 9/2018г. на КС на РБ и с определение № 469/17.05.2016г. по гр.д.№ 1909/2016г. на ІV ГО. Формулира въпроси, които обобщени от касационната инстанция, съгласно правомощията, дадени в т.1 от ТР№1/2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС се свеждат до питането: 1. При наличието на какви предпоставки работникът/служителят има право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. Поставя и въпросите: 2. Допустимо ли е при прекратен трудов договор и настъпило след прекратяването придобито право на пенсия на работника, да бъде задължен бившият вече работодател да плати обезщетението по чл. 222, ал.3 КТ; 3. Правото на обезщетение при пенсиониране зависи ли от основанието за прекратяване на трудовия договор или същественото за получаване на обезщетението е наличие на придобито право на пенсия при съществуващо ТПО, което впоследствие е прекратено и 4. Имат ли право на обезщетение по чл. 222, ал.3 КТ лицата, които след прекратяване на ТПО с работодателя, спрямо когото претендират обезщетението, са придобили право на пенсия и не са влезли в нови трудови правоотношения с последващ работодател. Според касатора, така поставените въпроси са и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Разгледан е иск с правно основание чл. 222, ал.3, във вр. с ал.4 КТ. От фактическа страна е установено, че от 01.08.1977г. до 12.12.2020г. ищецът е работил при ответника общо 43 години, 4 месеца и 11 дни на длъжността „организатор - производство” по силата на сключен между тях трудов договор. На 12.12.2020г. договорът е прекратен, на основание чл. 326, ал.1 КТ. На 14.12.2020г. ищецът е назначен на трудов договор в „Балканкар Заря“ АД. Този договор е прекратен на 08.01.2021г. На същата дата - 08.01.2021г. ищецът отново е назначен при ответника „Балканкар-Руен“ АД на срочен трудов договор – до 25.06.2021г. на длъжността „организатор-производство“. Със Заповед №6/11.06.2021г. работодателят е прекратил последния трудов договор, считано от 25.06.2021г., поради изтичане на срока му. Според представеното по делото удостоверение-обр.УП-3, към датата на прекратяването на ТПО ищецът е имал общо 43 години, 6 месеца и 27 дни трудов стаж при ответника. С разпореждане на ТП на НОИ на ищеца е била отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.68а от КСО, считано от 06.07.2021г. По делото няма спор, че работодателят не е платил работника обезщетение по чл. 222, ал.3 КТ. За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът по чл. 222, ал. 3 КТ е уважен, въззивният съд е приел, че макар към датата на прекратяване на трудовото правоотношение - 25.06.2021г. ищецът да не е имал навършени изискуемите 63 години и 5 месеца ( по чл.68а от КСО- право на пенсия в намален размер), а тази възраст е навършил на 04.07.2021г., това обстоятелство не е основание да му се откаже заплащане на обезщетението по чл.222, ал.3, във връзка с ал.4 от КТ и не е пречка за уважаване на иска. Въззивният съд се е позовал на правната теория и на съдебната практика според които обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ има благодарствен характер и същото се дължи от работодателя на работника при приключване на трудовата дейност на последния, като размерът му е в зависимост от продължителността на трудовия стаж на работника при същия работодател. Съобразил е, че ищецът е работил при работодателя повече от 43 години, като на практика целият му трудов стаж е при ответника, с изключение на период от няколко дни- от 14.12.2020г. до 07.01.2021г., когато е работил в „Балканкар- Заря“ АД, което дружество е от същата група предприятия по смисъла на §1, т.2а от ДР на КТ. Отчел е и, че след датата на прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца- 25.06.2021г. до датата на придобиване от него на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл.68а от КСО- 04.07.2021г., той не е работил при друг работодател. При тези данни и доколкото ищецът е приключил трудовата си дейност именно в ответното дружество, в което е работил през целия си трудов живот, то според съда ответникът следва да му заплати обезщетението по чл.222, ал.3 във връзка с ал.4 от КТ. Въззивният съд е приел, че действително, както сочи жалбоподателят-ответник, към датата на формалното прекратяване на трудовото правоотношение ищецът не е придобил право на пенсия, а това право е придобито 9 дни по-късно. Този факт с оглед особеностите на конкретния случай, обаче според съда не следва да води до лишаване на ищеца от благодарственото обезщетение за пенсиониране, тъй като това не би било в съответствие с целта на закона. В тази връзка съдът е намерил за основателни изложените в отговора на въззивната жалба доводи на ищеца за наличие на злоупотреба с право от страна на ответното дружество. Съдът е анализирал събраните по делото доказателства, установяващи, че от 01.08.1977г. работникът е бил на постоянен трудов договор с ответника на длъжността „организатор производство“, а няколко месеца преди да придобие право на пенсия по чл.68а от КСО е бил преназначен в друго дружество от същата група предприятия - „Балканкар- Заря“ АД, с което е бил в трудово правоотношение в периода от 14.12.2020г. до 07.01.2021г. Според съда тези действия по преназначаването на ищеца за такъв кратък срок са нелогични предвид многото почивни и празнични дни, включени в посочения период. Отчетено е и сключването на 04.01.2021г. на нов трудов договор между ищеца и ответника, с който работникът отново е назначен на длъжността „организатор производство“, но вече на срочен трудов договор съгласно чл.68, ал.1, т.1 от КТ за срок 6 месеца или до 25.06.2021г. Съдът е съобразил, че според разпоредбата на чл.68, ал.3 от КТ срочен трудов договор по ал.1, т.1 се сключва за изпълнение на временни, сезонни или краткотрайни работи и дейности, както и с новопостъпващи работници и служители в обявени в несъстоятелност или в ликвидация предприятия. В случая длъжността, на която е бил назначен ищецът в ответното дружество със срочния трудов договор е същата, която е изпълнявал и преди това - „организатор производство“; тази длъжност няма временен, сезонен или краткотраен характер, нито ответното дружество е в несъстоятелност или ликвидация. Единственото логично обяснение за тези действия на ответника според въззивната инстанция е да се създаде основание за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца преди същият формално да е придобил право на пенсия по чл.68а от КСО, за да се избегне плащането на обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ. С оглед изложеното съдът е достигнал до извода, че от страна на работодателя не е налице добросъвестно упражняване на права съгласно изискването на чл.8, ал.1 от КТ, а злоупотреба с права, извършена с цел заобикаляне на закона и увреждане на интересите на работника, на когото предстои пенсиониране, привидно оформена като сключен с негово съгласие срочен трудов договор. Въззивният съд се е позовал и на разпоредбата на чл.57, ал.2 от Конституцията на Република България забраняваща злоупотребата с права и поради което при констатиране на такава не следва да се допуска субектът, който я е извършил, да черпи права от неправомерното си поведение, като си спестява заплащането на следващото се на работника обезщетение при пенсиониране. По така изложените съображения съставът на ОС-Пловдив е направил извод, че претенцията на ищеца срещу ответното дружество за заплащане на обезщетение по чл.222, ал.3 КТ е доказана по основание. Доколкото трудовото правоотношение на ищеца е прекратено няколко дни преди да е придобил право на пенсия по чл.68а от КСО поради извършена от ответното дружество злоупотреба с права (сключване на срочен трудов договор за работи извън тези, за които това е допустимо, съгласно чл.68, ал.3 от КТ), то това обстоятелство в конкретния случай не следва да е основание за отхвърляне на иска. Ето защо на ищеца се дължи обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок 6 месеца, което съгласно заключението на приетата ССчЕ е 7 680 лева. Тази сума е присъдена на ищеца ведно със законната лихва от датата на придобиване на правото на пенсия 06.07.2021г. до окончателното плащане. При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО намира, че не са налице предпоставките за допускане на атакувания съдебен акт до касационно обжалване. И четирите, поставени в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроса не кореспондират с крайния решаващ извод на окръжния съд. За да е относим правният въпрос като основание по смисъла на чл. 280 ГПК, то на първо място следва въззивният съд да се е произнесъл по него и това произнасяне да е обосновало изводите му относно основателността или неоснователността на иска. Това изискване в случая не е налице. Противно на твърденията на касатора, въззивната инстанция е съобразила трайно установената съдебна практика, включително и цитираната в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 КТ, че фактическият състав, който поражда за работодателя задължение за плащане на гратификацията по чл. 222, ал. 3, във вр. с ал.4 КТ включва два позитивни елемента - прекратяване на трудовото правоотношение и придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и един негативен - плащането се дължи само веднъж. В тази връзка, съдът е взел предвид, че към датата на формалното прекратяване на последно сключения срочен трудов договор работникът все още не е навършил изискуемата в чл.68а ЗКС възраст (правото на пенсия е придобито 9 дни след прекратяване на ТПО), но е приел, че така установеният факт не е пречка за уважаване на претенцията на работника по чл. 222, ал.3, във вр. с ал.4 КТ. Видно от мотивите на обжалваното решение, за да уважи предявения иск, съдът е приел за доказани множество различни обстоятелства, които обективно имат значение за успешното доказване на злоупотребата с право. Анализирал е поотделно и в съвкупност всички събрани доказателства, обсъдил е установените факти в тяхната взаимна връзка и логична последователност и е достигнал до крайния извод, че работодателят е злоупотребил с права, с цел заобикаляне на закона и увреждане интересите на работника. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касационният жалбоподател не е поставил въпроси във връзка с тези решаващи мотиви за уважаване на иска по чл. 222, ал.3 КТ. Липсват питания относно приложението на чл.68, ал.3 КТ и на чл.8, ал.1 КТ. Несъгласието на касатора с обсъждането на доказателствата и с крайните изводи на съда, съгласно т. 1 от ТР № 1/2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСГКТК на ВКС, не съставлява общо основание за допускане до касация и за това няма правно значение за селектиране на касационната жалба. Ето защо поставените в изложението въпроси не отговарят на приетото в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Неотносимо в случая е цитираното от касатора решение № 17/2018г. по конст. дело № 9/2018г. на Конституционния съд на РБ отнасящо се до паричното обезщетение по чл.225, ал.1 ЗСВ за длъжности в орган на съдебната власт по смисъла на чл. 117 и сл. Конституцията на РБ, за които законодателят изрично е предвидил право на гратификационно обезщетение. Върховният касационен съд намира, че основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също не е налице, тъй като по въпроса за приложението на чл. 222, ал.3 КТ съдебната практика е утвърдена и непротиворечива, т.е. не се налага преодоляване на неправилна практика, а няма и такива конкретни доводи в изложението. Предвид тези съображения касационно обжалване на въззивното решение на ОС-Пловдив не следва да бъде допускано. При този изход на делото на касатора не се дължат разноски. На основание чл.38, ал. 2 ЗАдв на адв. Г. Б.-процесуален представител на ответника по касация, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство пред касационната инстанция в размер 1 200 лева, определено съобразно чл. 9, ал. 3 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ъстав на Четвърто ГО