Определение № 3601 от 01.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1054/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Софийския районен съд срещу въззивно решение № 603 /15.12.2025 г. по в.гр.д. № 538 /2025 г. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 105 /24.03.2025 г. по гр.д. № 489 /2024 г. на Костинбродския районен съд в частта, в която Софийският районен съд е осъден да плати на Н. М. В. сумата 3 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди и сумата от 1 600 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени вследствие нарушаване на правото на Н. М. В. на разглеждане и решаване в разумен срок на н.ч.х.д. № 5890 /2018 г. по описа на Софийския районен съд.

Ответната страна Н. М. В. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

Във връзка с довод, че изводът на въззивния съд за неразумната продължителност по наказателното дело от частен характер, по което ищецът Н. М. В. е бил страна, представляват достатъчно основание да се приеме, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, касационният жалбоподател поставя следния въпрос:

1. Необходимо ли е да се доказва настъпването на конкретни претърпени неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от неразумна продължителност на съдебно производство в иска по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ, за да бъде определено обезщетение по справедливост, съответно да бъде приет за основателен искът, или е достатъчно съдът да се позове на оборимата презумпция за претърпени неимуществени вреди при установена от него забава в съдебно производство “, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4 /23.12.1968 г., решение № 170 /04.02.2020 г. по гр.д. № 4835 /2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., определение № 199 /15.02.2016 г. и решение № 134 /04.07.2016 г. по гр.д. № 5992 /2015 г. на ВКС, III г.о, решение № 92 /02.08.2016 г. по т.д. № 965 /2015 г. на ВКС, I т.о и решение № 272 /27.01.2020 г. по гр.д. № 924 /2019 г. на ВКС, IV г.о.

Въпросът е обуславящ, тъй като в мотивите си въззивният съд е приел и следния извод:

В практиката е установена презумпция, че неразумната продължителност на производството винаги причинява неимуществени вреди, поради което т. нар. презумптивни вреди не следва да бъдат доказвани.

Изхождайки единствено от тази презумпция, първоинстанционният съд е присъдил обезщетение в размер на 3000 лв., отчитайки, че по делото не са представени доказателства за реално търпени от ищеца вреди в размер, по-голям от този на презумптивните вреди.

Въззивният съд е приел и следния извод:

Въззивният състав също намира така определеното обезщетение за справедливо, като отчита и обстоятелството, че производството по н.ч.х.д. № 5890/2018 г. по описа на СРС не само е забавено, но в резултат на това забавяне настоящият ищец като тъжител изобщо не е получил правосъдие поради прекратяване на наказателното производство поради изтичане на абсолютната давност … Самият факт, че възможността за осъществяване на тази защита е била възпрепятствана поради забавянето на производството, при отчитане и на факта, че наказателните дела принципно са с по-голяма значимост за участниците в тях от тази на гражданските дела, е достатъчно основание за извод, че настоящият ищец е претърпял презумптивни неимуществени вреди с приетия от първоинстанционния съд интензитет, които са в пряка причинна връзка с поведението на съда, като дори високата натовареност на този съд /конкретните параметри на която не са установени по делото/ не може да е основание държавата да се освободи от отговорност в такава хипотеза. Поради това не са налице и основания за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди.

Настоящият съдебен състав приема, че приетото от въззивния съд не е в противоречие, а е в точно съответствие с посоченото от жалбоподателя решение № 272 /27.01.2020 г. по гр.д. № 924/2019 г. на ВКС, IV г.о., в което в отговор на правен въпрос е прието следното: Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото.

Обуславящият въпрос не е разрешен в противоречие и с останалите посочени от жалбоподателя ППВС и решения на ВКС, постановени в производства по чл.290 ГПК, в никое от които не е прието, че човек, който е страна по наказателно или гражданско съдебно дело, чието право на разглеждане и решаване в разумен срок съгласно чл.6, § 1 от Конвенцията, е нарушено, обичайно не изпитва неудобства, притеснения и несигурност.

Въззивният съд, както и първоинстанционният е определил обезщетението в съответствие с конкретни вреди от забавеното производство (в съответствие с приетото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г.). Взел е предвид характера на увреждането на пострадалия и моралните му страдания, които са обичайни – такива, които претърпява всеки човек при подобни обстоятелства.

В решение № 170 /04.02.2020 г. по гр.д. № 4835 /2018 г. на ВКС, ІІІ г.о. е разгледан съвсем друг въпрос: Може ли възражение по чл.5 от ЗОДОВ за съпричиняване да се приеме за годно да доведе до произнасяне на съда и за своевременно направено, ако то се състои само в посочването на цифрово изражение на правната норма, но липсва посочване на факти и доводи за наличието на съпричиняване? Такъв въпрос не е разглеждан от въззивния съд в обжалваното решение.

Разрешението на въззивния съд не е в противоречие с посоченото от жалбоподателя решение № 134 /04.07.2016 г. по гр.д. № 5992 /2015 г. на ВКС, III г.о, в което в отговор на правни въпроси по приложението на чл.52 ЗЗД и ППВС 4/68 г. е прието, че моралните вреди са индивидуално определими.., че претендираното обезщетение за неимуществени трябва да се обоснове с посочване на конкретни твърдения, които е в тежест на ищеца да бъдат доказани в рамките на съдебното производство. А съдът трябва да е в състояние на базата на събраните доказателства да извърши преценка и да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, така както изисква императивната разпоредба на чл. 52 ЗЗД.

В разглеждания в обжалваното решение случай не е прието, че ищецът е навел като основания на иска си твърдения, че е претърпял индивидуални вреди, различни от обичайните и не е посочил и представил доказателства за такива, поради което и въззивният съд е приел, че ищецът е претърпял обичайни вреди.

Съгласно приетото с т.2 от ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС определенията на ВКС по чл.288 ГПК не попадат между съдебните актове, противоречието с които да обосновава наличието на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поради това посоченото от жалбоподателя определение № 199/15.02.2016 г., постановено по същото дело (гр.д. № 5992 /2015 г. на ВКС, III г.о.), по което е постановено и обсъденото по-горе решение, не следва да се обсъжда.

В решение № 92 /02.08.2016 г. по т.д. № 965 /2015 г. на ВКС, I т.о., е разгледан съвсем друг въпрос: За установяване на търпените неимуществени вреди от най - близките на пострадалия в случай на неговата смърт, при предявен от тях иск по чл.226, ал.1 КЗ. На този въпрос е даден отговор в съответствие с приетото в Раздел ІІІ на Постановление №4/1961г. на Пленума на ВС, че не се присъжда обезщетение за неимуществени вреди на близки от кръга от лицата, които имат право на обезщетение, когато са в лоши отношения с пострадалия. Прието е, че близките отношения с пострадалия следва да се доказват. Такъв въпрос не е разглеждан от въззивния съд в обжалваното решение.

Жалбоподателят твърди и че въззивният съд е допуснал противоречие и с практиката на ЕСПЧ – с приетото решение по делото Скордино срещу Италия, № 36813/97, 29.03.2006 г. и решение по делото Нардон срещу Италия, № 34368/02, 25.11.2004 г., че е възможно, дори при установена неразумна продължителност на съдебно производство, да не се присъди обезщетение за претърпени неимуществени вреди, когато страната, която твърди, че е претърпяла такива, не докаже своето твърдение и че във всеки един случай решаващият съдебен състав следва да обоснове своето решение като посочи достатъчно доказателства.

Настоящият съдебен състав намира, че такова противоречие не се установява, доколкото приетото, че е възможно да не се присъди обезщетение не означава, че съдът не трябва да присъди (че няма правомощия да присъди).

Отделно от това: не се твърди, че това се отнася до обичайните, типични неимуществени вреди, по отношение на които практиката на ВКС (отразена в обсъжданото по-горе решение № 272 /27.01.2020 г. по гр.д.№ 924 /2019 г. на ВКС, IV г.о.) възприема установената практиката на ЕСПЧ, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок.

Поради изложеното посочените основания за допускане на касационно обжалване не са осъществени.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът не претендира разноски, не е представил списък на разноски, нито доказателства да е направил разноски за касационното производство. Поради което и на него разноски не следва да се присъждат.

Воден от изложеното съдът