Определение № 366 от 05.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4707/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. А. В. П. чрез адв. Й.К. е обжалвала въззивното решение на Варненския апелативен съд № 82 от 04.07.2019 г. по гражданско дело № № 259 /2019г. В касационната жалба се правят доводи, че изводите на съда по предявения иск за нищожност на договора за ипотека, сключен с нот.акт ...../2008г. във връзка с индивидуализация на вземането, за което е учредена ипотеката, са направени в нарушение на разпоредбите на чл. 167 и 170 ЗЗД, тъй като не е посочен пълният размер на вземането, а само сумата за банков кредит -овърдрафт от 200 000лв. На следващ място се поддържа, че съдът е разгледал възражението, направено пред въззивната инстанция в съдебното заседание, без да го приеме изрично за разглеждане, без да изготви доклад и разпредели доказателствената тежест, с което е нарушил процесуалните правила. Следващият довод е за необсъждане на всички доводи по това възражение и аргументацията на съда с неверни факти и в противоречие с материалния закон и практиката на ВКС. Поддържа се незаконосъобразност и на изводите на съда във връзка с поредността на вписаните ипотеки. Към касационната жалба е представено и изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Ответникът „Т. банк“ АД е подал отговор, в който моли касационната жалба да не се допуска за разглеждане по същество като по всеки един от поставените правни въпроси излага доводи за отсъствие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК. Касационната жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и не е налице изключението на чл. 280 ал.2 ГПК предвид предмета на делото – иск за собственост, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение Варненският апелативен съд е потвърдил решение № 58 от 05.03.2019 г. по гр.д. № 27/2018 г. по описа на Разградския окръжен съд, с което е отхвърлен искът на А. В. П. с правно основание чл.124 ГПК, във връзка с чл.498 ГПК против “Т. банк“АД за установяване правото й на собственост на 1/3 ид.част от дворно място, цялото от 328 кв.м., за което е отреден поземлен имот с идентификатор ....., ведно с построените в него самостоятелен обект в сграда - жилище № ..... с идентификатор ..... по КККР ведно с изба № ..... и прилежащите му 1/3 ид.част от таван и 1/3 ид.ч. от общите части на сградата и сграда с идентификатор № ...... –представляваща преустроен в търговски обект гараж. По основанията за допускане на касационното обжалване във връзка с доводите в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, намира следното. Поставят се правните въпроси дали е налице индивидуализация на обезпеченото вземане по смисъла на чл.167 ал.2 ЗЗД, ако при частично обезпечаване на вземане с имот на трето лице – ипотекарен длъжник, в договора за ипотека, не е посочен пълният размер на вземането, а е указан само с цифри и дата договорът за кредит, от който произтича цялото вземане, прилагането на който по нотариалното дело е удостоверено с подписа на участващите в нотариалното производство лица? При евентуален положителен отговор се поставя допълнителният въпрос какъв е размерът на обезпеченото вземане, за който отговаря с имота си третото лице. По тези въпроси се поддържа основанието на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Апелативният съд е приел в обжалваното решение, че в т.1 от нотариалния акт, с който е учредена ипотеката / № ..... от 25.06.2008г. на нотариус Б. К., рег.№ 282 в Нотариалната камара/, се съдържа индивидуализацията на обезпеченото вземане: посочено е, че то произтича от договор за банков кредит – овърдрафт № 025-060-001/15.05.20108 г. и Анекс №1 от 23.06.2008 г., който се отпуска на „Калабрес“ Е. и представлява средствата от трети транш на кредита размер на 200 000 лв.; описани са условията за предоставянето на кредита, крайният срок на погасяване, лихвеният процент и начина на олихвяване, включително и при забава. Изрично е вписана и специфичната клауза, че неплащането в срок на което и да било от определените задължения за лихви и/или главницата по кредита, дава право на кредитора „Т. Б.“ АД да обяви за предсрочно изискуем целия кредит както и това, че учредяваната ипотека е първа по ред. В т.2 от договора е вписано, че за обезпечаване на задълженията по банковия кредит, описан в пункт 1 от нотариалния акт в размер на 200 000 лв., ведно с главницата, лихвите, неустойките, А. В. П. учредява ипотека върху собствените си имоти, индивидуализирани подробно в договора. По-нататък в мотивите на съда е прието, че отговорността на ищцата-касатор е до размер на обезпеченото задължение по договора за кредит – овърдрафт в размер на 200 000лв. При тези мотиви на въззивния съд, поставените правни въпроси в т.1 от изложението не са обуславящи, тъй като въззивният съд се е произнесъл по иска за нищожност на ипотеката по чл. 170 ЗЗД въз основа на данните, съдържащи се в нотариалния акт за учредяването й, които достатъчно ясно индивидуализират обезпеченото от ищцата задължение като част от цялото задължение на третото лице по договор за кредит –овърдрафт. Лицето, обезпечило чуждо задължение със свой имот, отговаря пред кредитора само до вписания в нотариалния акт за учредяване на ипотеката размер и поради това за индивидуализирането на задължението е без значение какво дължи третото лице. Правните изводи на съда в този смисъл са съобразени с практиката на ВКС, че ипотеката винаги се отнася към конкретно вземане, както и че отговорността на третото реално задължено лице – ипотекарен длъжник се ограничава само до размера на сумата, за която е извършено вписването – чл.174 пр.първо ЗЗД - решение № 27 от 6.02.2007 г. на ВКС по т. д. № 776/2006 г., ТК; решение № 406 от 04.07.2003 г. на ВКС по гр. Д. № 968/2002 г., ІІ г.о., решение № 61 от 16.07.2012г. по т.д.№ 678/2011г. Ето защо няма основание да се приеме, че разпоредбата на чл. 167 ал.2 ЗЗД се отнася до цялото задължение, а не само до обезпеченото с ипотеката. Освен това самият въпрос по начина на формулирането му не предпоставя неизвестност за размера на цялото задължение, след като съдържа твърдение че договорът, обозначен с цифри и дата е приложен в нотариалното дело и това е удостоверено с подписа на участвалите лица. Вторият правен въпрос, който поставя касаторката, е за обема на отговорността на третото реално задължено лице – ипотекарен длъжник и налице ли е разлика в обема на тази отговорност при доброволно изпълнение от негова страна и при принудително изпълнение в хипотеза, при която в хода на изпълнителното дело са постъпили суми чрез продан на имущество на кредитополучателя и на други трети лица – ипотекарни длъжници в размер, по-голям от сумата, за която е вписана ипотеката на третото реално задължено лице – ипотекарен длъжник и дали при тази хипотеза се погасява ипотечното право спрямо третото лице – ипотекарен длъжник. По този въпрос се поддържа противоречие с решение № 61 по т.д.№ 678/2011г. на ВКС, II т.о. и определение № 285 по т.д.№ 2747/2018г. на ВКС, ІІ т.о. В решението е прието, че съгласно чл. 174 пр.първо ЗЗД, ипотеката обезпечава вземането до размера на сумата, за която е извършено вписването. Ипотекарният длъжник отговаря до размера на реализираната в изпълнителното производство продажна цена. З а избягване на принудителното изпълнение, ипотекарният длъжник може да изпълни вместо длъжника, но в размера за обезпечаване на който е учредена ипотеката, за да се погаси същата. Същите права има и собственикът, който е заложил или ипотекирал своя вещ за чуждо задължение. В този смисъл са и мотивите в отговора на правния въпрос в решение №122 от 27.01.2010г. по гр.д.№ 2747/2018г. на ВКС, ІІ т.о., по което е постановено посоченото от касаторката определение, с което е допуснато касационното обжалване. Тази практика, както и формулираните въпроси по нея са неприложими за настоящото дело, по което не е извършено доброволно плащане, затова съдът не е имал основание да разграничава размера на отговорността на третото лице, ипотекирало свой имот за обезпечаване на чуждо задължение при доброволно и принудително изпълнение. Не е обуславяща и втората част от въпроса, защото въззивният е приел, каквито са и данните по делото, че след извършената публична продан на хотелски комплекс „Т.”, който с влязло в сила постановление за възлагане от 21.ХІІ.2010 г. е възложен на взискателя „Т. банк“ АД за сумата от 2 580 000 лв., след влязлото в сила на 2.ІV.2014 г. разпределение от 31.01.2013г., е останал непогасен остатък от кредита – овърдрафт в размер по-голям дори от частта от 200 000 лв., за който ищцата е гарантирала. При непогасяване на задължението по процесния договор, няма правно основание за погасяване на ипотечното право. Т ретият правен въпрос е дали въззивният съд може да се произнесе с решението си по основателността на направено устно в съдебно заседание пред въззивната инстанция от жалбоподателя възражение за неравноправни клаузи по смисъла на Закона за защита на потребителите, без да се произнесе с нарочен акт/определение/ относно приемането на възражението за разглеждане, без да даде правна квалификация на възражението и да даде възможност на страните за становище и доказателства. В ъпросът е обуславящ, но не е разрешен от апелативния съд в противоречие с посочената от касаторката съдебна практика на ВКС. Решение № 33 по гр.д.№ 3050/2014г. на ВКС, IV г.о. не разрешава поставения въпрос, в него съдът се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за възможността съдът да основе решението си на факти и обстоятелства, които не се съдържат в основанието на исковата молба, кой е крайният момент, до който може да се направи възражение за погасителна давност и може ли това възражение да се направи за първи път пред въззивната инстанция, както и за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички оплаквания в жалбата. Решение № 237 по гр.д.№ 2927/2015г. на ВКС, І т.о. също не разрешава поставения въпрос. В него е прието, че квалифиацията на възражението на потребителя за неравноправен характер на договорна клауза следва да се извърши с доклада по чл. 146 ал.1 т.2 ГПК, като очевидно се има предвид възражение, направено с отговора на исковата молба. Само в този случай то следва да бъде обхваното от доклада по чл. 146 ГПК, който се прави от първоинстанционния съд. Според приетото в ТР 1/2013г. на ВКС, ОСГК и ТК т.3 при необходимостта от прилагане за пръв път на императивна правна норма от въззивния съд, какъвто е и разглеждания случай, той не изготвя доклад, а дава указания на страните за събиране на доказателства, ако такива са необходими за прилагането й. Възражението за нищожност по смисъла на чл. 146 З. на договорни клаузи от потребителски договор поради неравноправност, е правен довод, за разглеждането на който не се налага да се събират доказателства, защото възражението се разрешава чрез тълкуване на договора. Решение № 15 по гр.д.№ 4604/3024 г. на ВКС, ІV г.о. се отнася за съдържанието на мотивите на въззивния съд, имащо за непосредствена цел повторното разрешаване на материалноправния спор, като даденото разрешение няма връзка с поставения правен въпрос за задължението на въззивния съд да приеме с нарочно определение възражение за неравноправни клаузи по смисъла на З.. Същевременно посоченото решение е съобразено, тъй като в мотивите на решението съдът е разгледал всички възражения на въззивницата подробно. С решение № 237 от 20.01.2017г. по т.д.№ 2927/2015г., I т.о., ВКС приема, че потребителят, който се позовава на неравноправен характер на клауза от договора, не следва да конкретизира твърденията си чрез посочване с коя от хипотезите, предвидени в чл.143 З. е налице противоречието. В обжалваното решение също не е прието, че потребителят е длъжен да квалифицира правно възражението си като посочи на коя от хипотезите на чл.143 З. се позовава. Четвъртият правен въпрос е: „ако направени от страната доводи са свързани с неравноправни клаузи в потребителски договори, следва ли тълкуването на съответните правни норми от националното законодателство да бъде извършено в съответствие с даденото от С. тълкуване на относимите разпоредби на директива 93/13/Е.. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с посочената от касаторката съдебна практика, поради което не е налице поддържаното основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК. В мотивите на решението въззивният съд е приел, че със З. са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 93/13/Е. на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори като е основал изводите си на практиката на С. по приложението на директивата. Не е налице противоречие на изводите на съда с решение С -110-14 на С. относно понятието „потребител“ като обективно, което не зависи от познанията, които едно лице може да има, защото съдът е приел, че оспорените клаузи по т.1-3 от договора са на ясен и разбираем език, който не изисква някакви допълнителни разяснения и ползване на адвокатски услуги. С оглед мотивите на въззивния съд не е налице противоречие с решение С-415/11 на С. поради липса на отклонение на оспорените клаузи на договора от действащото законодателство. Няма противоречие и с решение № 38 по т.д.№ 2754/2015г. на ВКС, I т.о. по което е отговорено на въпроса дали физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит, по който кредитополучателят е търговец, има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и може да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит. В случая съдът не е приел, че ищцата-касатор няма качество на потребител. Напротив съдът е приел, че тя може да се позовава на разпоредбите на чл. 143 З. и е разгледал обстойно нейните доводи. Решение на С. по дело С-42/15 не е приложимо за случая. То се отнася до тълкуването на член 10, параграфи 1 и 2 от Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити и няма връзка с повдигнатите пред въззивния съд доводи в рамките на които той е имал задължение да се произнесе в изпълнение на правомощията си по чл. 269 изр.2 ГПК. П етият правен въпрос: Ако е налице конкуренция между актовете, от които единият е постъпил и е вписан по-рано във входящия регистър по чл. 34 П., но същинското вписване, видно от двойно-входящия регистър е извършено с по-късен акт, който има последващ номер във входящия и по-ранен номер в двойно-входящия регистър, кой акт следва да се счита за вписан по-рано при положение че и на двата акта са поставени номера от двойно-входящия регистър, е обуславящ за делото, защото подобен довод за зачитане поредността по двойно-входящия регистър е правен и пред въззивния съд, но този въпрос не обуславя необходимостта от допускане на касационното обжалване на поддържаното основание на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК Разпоредбите на чл. 34 ал.2 П. е ясна и не поражда съмнение, че редът на извършеното вписване се определя от поредния номер на входящия регистър, каквато е и поредността на вписване на ипотеките съгласно чл. 169 ЗЗД. По изложените съображения, поради отсъствие на предпоставите на чл.280 ал.1 ГПК касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество. При този изход на делото, на основание чл. 78 ал.3 ГПК на ответника следва да се присъдят направените и поискани с отговора на касационната жалба разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита в размер на 3100 лв. съгласно представената фактура от 01.11.2019г. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение