Определение № 1659 от 14.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 243/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Н. С., чрез адв. Р. С., срещу въззивно решение № 157 от 03.06.2022 г. по в. гр. д. № 706/2021 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е: 1/ потвърдено решение № 260448 от 30.06.2021 г. по гр. д. № 2296/2019 г. на Районен съд – Добрич и като краен резултат е отхвърлен като неоснователен предявеният от Д. Н. С. против Д. Г. С. и И. Г. С., представлявана от своята майка и законен представител Д. Н. К., иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД за отмяна на сключения на 06.02.2015 г. договор за дарение между ищцата като дарител и наследодателя на ответниците; 2/ потвърдено определение № 263550/23.09.2021 г. по гр. д. № 2296/2019 г. на Районен съд – Добрич, с което на основание чл. 248 ГПК е изменено постановеното по делото първоинстанционно решение в частта за разноските, като ищцата Д. Н. С. е осъдена да заплати на ответниците – И. Г. С. сумата от 800 лв., както и на Д. Г. С. сумата от 1 219 лв., представляващи сторените по делото съдебни разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Може ли съдът да си подбира по кои оплаквания от „останалите въпроси, поставени с жалбата“ той може да се произнесе, а други да остави без отговор и да не се произнесе по тях?“ – твърди се, че в нарушение на разпоредбата на чл. 269, изр. 2-ро ГПК, въззивният съд не се е произнесъл по направените в жалбата оплаквания; 2/ „Могат ли да бъдат дерогирани гласните доказателствени средства, при положение, че се касае до преки свидетели и установеното от свидетеля изцяло се подкрепя от писмените доказателства, в това число експертизи от независими експерти? Може ли при свидетелстване на близки роднини или роднини по сватовство да се дерогират техните показания по основния предмет на спора с мотив, че са „заинтересовани свидетели“, тъй като са законни наследници на ищцата в дадения случай?“ – сочи се, че показанията, които въззивният състав е кредитирал, не могат да оборят показанията на свидетелите от близкия кръг на ищцата; 3/ „Потенциалната възможност дарителят да поиска издръжка от надарения когато се нуждае от такава, само с личността на надарения ли е свързана или и с лицата, които са придобили от него било по пътя на наследяването, било чрез правна сделка, дарения имот? Тази тежест върху кого тежи – върху надарения или е резултат от получаване, макар и само първоначално по безвъзмезден начин, на един имот? Не тежи ли тя върху всеки последващ приобретател? Е ли това вид овъзмездяване на дарителя, когато той изпадне в нужда?“ – касаторът твърди, че в обжалваното решение е нарушен духът и смисълът на закона, доколкото нормата на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД е санкционна в случай, че бъде отказана издръжка и тя води до отмяна на дарението, какъвто бил смисълът на закона. В касационната жалба е инкорпорирана и частна касационна жалба, подадена против въззивното решение в частта, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение № 263550/23.09.2021 г. на Районен съд – Добрич, с което постановеното по делото решение е изменено на основание чл. 248 ГПК и жалбоподателката Д. Н. С. е осъдена да заплати на ответниците – И. Г. С. сумата от 800 лв., както и на Д. Г. С. сумата от 1 219 лв. Позовава се на очевидна неправилност и на основанието по чл.280 т.3 ГПК във връзка с въпроса за точното приложение на чл.38, ал.2 ЗА във вр. с ал.1 и във връзка с чл.78 ал.3 ГПК. Ответната страна И. Г. С.,представлявана от своята майка и законен представител Д. Н. К., чрез адв. М. С., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. В предоставения срок за отговор Д. Г. С. не взема становище по жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че делото е образувано по искова молба, с която са предявени пасивно субективно съединени искове на основание чл. 227, ал. 1, б.“в“ ЗЗД от Д. Н. С. срещу Д. Г. С. и И. Г. С., за отмяна на сключения на 06.02.2015 г. договор за дарение между ищцата като дарител и наследодателя на ответниците Г. С. Г., като надарен, по силата на който ищцата му е дарила собствените си 4/6 ид. ч. от подробно посочени в решението недвижими имоти. Посочено е като безспорно, а и установено от удостоверението за наследници по делото,че ищцата има две деца – Г. С. Г. /син/ и М. С. М. /дъщеря/. Установено е още, че надареният Г. С. Г. е починал на 26.07.2018 г. и е оставил наследници по закон С. Н. Г. /съпруга/, Д. Г. С. и И. Г. С. /дъщери/. Наследницата С. Н. Г. не е била конституирана като ответник, тъй като същата се е отказала от наследството на своя съпруг. Въззивният състав е констатирал, че за успешното провеждане на иск за отмяна на дарение законът изисква дарителят да е изпаднал в трайна нужда от издръжка, да е поискал такава от надарения и надареният да е отказал да я предостави. Отбелязал е, че формата на поканата за даване на издръжка е без значение и не е необходимо задължително да е писмена, като е допустимо нуждаещият се от издръжка дарител да я поиска от надарения и устно, стига да успее в хода на съдебното дирене да установи този факт. В тази връзка е обобщил, че поканата до надарения е неформален акт и релевантно за спора е единствено обстоятелството дали такава е била отправена от дарителя до надарения и дали е достигнала до знанието на надарения, като се е позовал на практика на ВКС в този смисъл. Въззивната инстанция е посочила още, че според константната съдебна практика самата искова молба за отмяна на дарението служи като покана за даване на издръжка, но само в хипотезата, когато ответник по иска е самият надарен. Отбелязано е, че надареният е починал преди завеждане на настоящото дело, поради което исковата молба в конкретния случай не може да се третира като изискуемата покана за даване на издръжка. Съобразена е и константната съдебна практика, че наследниците на надарения дължат издръжка на дарителя само ако последният е изпаднал в нужда и е поискал издръжка от надарения приживе, т.е. приживе на надарения моралното задължение за даване на издръжка да се е трансформирало в правно такова. Докато дарителят не поиска издръжка от надарения, задължението на последния си остава морално и неизпълнението му не е скрепено със санкция. Със смъртта на надарения наследниците му встъпват само в правните му задължения, т.е. същите биха дължали издръжка на дарителя само в случай, че той е изпаднал в нужда и е поискал издръжка от надарения преди неговата смърт. Ако издръжката е поискана от наследниците на надарения след неговата смърт, не може да се счете, че недаването на такава е проява на непризнателност, защото те нямат моралното задължение да са признателни на дарителя за дарението в полза на техния праводател, а към момента на откриване на наследството праводателят им не е имал правното задължение да дава издръжка на дарителя, за да може трансформираното задължение да е преминало към тях. Въззивният съд е намерил, че по настоящото дело липсват убедителни доказателства, че дарителката Д. С. е отправила покана до надарения наследодател на ответниците Г. Г. за даване на издръжка, която да е стигнала до знанието му преди смъртта му на 26.07.2018 г. В случая липсвали твърдения и доказателства да му е била връчена писмена покана. Твърденията били за устно отправена такава около година преди да почине надареният. В подкрепа на този факт са депозирани свидетелски показания, които обаче съдът не е кредитирал като достоверни предвид близката родствена връзка на свидетелите с ищцата – дарител и предвид пряката им заинтересованост от изхода на спора. Единствените свидетелски показания, подкрепящи твърдението на ищцата за устно отправена приживе на надарения покана за даване на издръжка, са тези на дъщерята на ищцата и нейния съпруг. Посочените свидетели според въззивния състав са пряко заинтересовани от изхода на спора. Според обясненията на свидетелката М. М. /дъщеря на ищцата/ след смъртта на Г. Г. основни ежедневни грижи за ищцата полагала именно самата свидетелка. Същата не отричала факта, че след смъртта на брат й, ищцата се е разпоредила в нейна полза с всичките си недвижими имоти. Съдът е посочил, че видно от нотариален акт за покупко-продажба /на лист 63 от делото пред първа инстанция/, Д. С. е продала на дъщеря си М. М. собствените си идеални части от недвижими имоти в [населено място]. Прието е, че по силата на горната продажба права върху прехвърлените имоти е придобил по силата на закона в режим на СИО и съпругът на приобретателката – другият свидетел И. М.. Въззивната инстанция е намерила за очевидна тенденцията ищцата да се стреми да облагодетелства своята дъщеря М. М., вероятно от благодарност за полаганите спрямо нея грижи. Във връзка с горното е формиран изводът, че свидетелката М. очаква при позитивен по настоящото дело резултат /уважаване на исковете/ да придобие в бъдеще и прехвърлената на брат й ид.част от процесните апартамент и гараж – предмет на дарението от 2015 г. Отчетено е, че права върху тях ще придобие и нейният съпруг при възмездно разпореждане с имотите по време на брака му със свидетелката М.. С оглед горното, съдът е намерил, че показанията на двамата свидетели са пристрастни и не могат да послужат като база за категоричен извод в подкрепа на факта, че преди смъртта на надарения Г. Г., дарителката Д. С. действително го е поканила да й предоставя издръжка. Прието е, че свидетелите са очевидно заинтересовани да подкрепят този факт като случил се в действителността. Поради изложеното въззивният състав е намерил, че не е убедително доказано в хода на съдебното дирене от ищцата, отправянето от същата на изискуемата покана към надарения приживе за даване на издръжка, респ. липсват доказателства моралното задължение на надарения за издръжка на дарителката да се е трансформирало преди смъртта му в правно такова и да е преминало по наследяване към неговите наследници по закон. В този смисъл е прието, че исковете срещу двете ответници са неоснователни, за който извод е посочена за достатъчна констатацията за липса на единия от елементите на фактическия състав на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД – отправянето на покана приживе на надарения за предоставяне издръжка на дарителката, поради което останалите елементи от фактическия състав не са коментирани. При тези съображения е прието, че първоинстанционното решение е правилно като краен резултат и същото следва да бъде потвърдено. По частната жалба срещу определение № 263550/23.09.2021 г., въззивният съд е посочил, че в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК двете ответници с молби са поискали от първоинстанционния съд да допълни решението си в частта за разноските, тъй като е пропуснал да се произнесе по претенциите им за присъждане на такива. Установено е, че с атакуваното определение районният съд е уважил молбите и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК е допълнил решението си в частта за разноските, като е осъдил ищцата Д. С. да заплати на ответницата И. Г. С. 800 лв. адвокатско възнаграждение и на ответницата Д. Г. С. 1 219 лв. адвокатско възнаграждение и разноски за вещи лица, при преценка, че изплатените от тях адвокатски възнаграждения не са прекомерни. Въззивният състав е намерил, че молбите на ответниците по чл. 248, ал. 1 ГПК са допустими като подадени от активно легитимирани лица в срока по цитираната разпоредба. Посочил е, че за допълване на решението в частта за разноските наличието на списък по чл. 80 от ГПК не е условие за допустимост на молбите за допълване, поради което е приел, че в този смисъл атакуваното определение е допустимо. По същество е намерил същото за правилно и го е потвърдил. Отбелязал е, че двете ответници по делото са претендирали своевременно присъждане на сторените от тях съдебно-деловодни разноски в първоинстанционното производство, като същите имат право на такива поради отхвърляне на исковете срещу тях. Съдът е констатирал, че ответницата И. Г. С. е сторила разноски в размер на 800 лв. за адвокатско възнаграждение, изплатено в брой при подписване на договора за правна защита и съдействие /лист 62 от делото пред първа инстанция/. Другата ответница Д. Г. С. е сторила разноски в размер на 1 000 лв. адвокатско възнаграждение, изплатено в брой съгласно договора /лист 66 от делото пред първа инстанция/, както и сумата в размер на 219 лв. – възнаграждения за вещи лица. Прието е, че адвокатските възнаграждения от 800 лв. и 1000 лв. не са прекомерни. При цена на исковете 17 440,86 лв., посочена в исковата молба, съдът е изчислил, че размерът на минималното възнаграждение за една инстанция се равнява съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №1/09.07.2004 г. на сума от 1 053,22 лв. Във връзка с горното е прието, че очевидно изплатените от ответниците възнаграждения за първата инстанция са под минимума и не подлежат на намаляване, т.е. следва да се присъдят изцяло. Въззивната инстанция е посочила още, че обстоятелство, че малолетната ответница И. С. е освободена от районния съд от заплащане на разноски за вещи лица не рефлектира по никакъв начин върху отговорността на ищцата за разноски към тази ответница. Прието е, че всички разноски, за които има доказателства да са били сторени от И., подлежат на репариране от ищцата, вкл. изплатеното в брой от ответницата адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. При липса на данни в договора за правна защита и съдействие адвокатската й защита да е била безплатна, то съдът е установил, че разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА не намира приложение. Доводът на частната жалбоподателка Д. С., че била в тежко финансово състояние и не можела да изплати горните разноски, е приет за напълно ирелевантен при преценката относно законосъобразността на атакуваното определение. Констатирано е, че по общото правило на чл. 81, ал. 2 ЗЗД обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност. Предвид изложеното въззивният съд е намерил частната жалба за неоснователна, поради което е потвърдил обжалваното определение. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: По касационната жалба: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В конкретния случай, поставените от касатора в изложението първи и втори въпрос са привързани към оплакванията на жалбоподателя за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това в процесния случай въззивният съд след анализ на събраните по делото доказателства и доводите и съображенията на страните е изложил собствени фактически и правни изводи, a въпросът доколко същите са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. След преценка на доказателствения материал по делото, въззивният съд е приел, че по делото липсва един от елементите на фактическия състав на правото по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, а именно отправянето от дарителя на покана приживе до надарения за предоставяне на издръжка на дарителя. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този извод, не може да обоснове основание за достъп до касация. Така поставени, въпросите по естеството си не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. В обобщение следва да се посочи и това, че не е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, в която е посочено задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за спора факти, както и оплакванията, доводите и възраженията на страните. В случая такава съвкупна преценка на доказателствата е извършена, решението е мотивирано, обсъдени са оплакванията във въззивната жалба съобразно правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК. По отношение на останалите, наведени от касатора въпроси под номер три в изложението, също не следва да се допуска касационно обжалване. Същите не са правни въпроси по смисъла на чл. 280 ГПК, тъй като не са поставени в контекста на правните разрешения на въззивния съд, а са привързани към субективното разбиране на касатора за установените в процеса факти, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствата. Чрез навеждането им касаторът на практика излага несъгласието си с приетото от въззивния съд. От една страна питанията съдържат твърдения и становища на касатора, които не са възприети от въззивния съд в решаващите му мотиви или по които съдът е застъпил обратно становище. От друга страна въпросите са фактически и са относими към правилността на въззивното решение, която обаче не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. По така наведените въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Въпреки това следва да се посочи, че обобщено въпросите на касатора се свеждат до въпроса дължат ли и в кои случаи издръжка на дарителя наследниците на надарения. Същият е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС – ТР№1/2013 от 21.10.2013 г. по т.д.№1/2013 на ОСГК на ВКС; решение № 894 от 19.02.10 г. по гр. дело № 3132/08 г. на I г. о.; решение № 1031 от 30.12.09 г. по гр. дело № 4849/08 г. на I г. о.; решение № 96 от 5.04.11 г. по гр. д. № 352/10 г. на IV г. о.; решение № 201 от 28.06.11 г. по гр. д. № 909/10 г. на III г. о., както и други, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В тях е прието, че наследниците на надарения дължат издръжка на дарителя по договора за дарение само ако последният е изпаднал в нужда и е поискал издръжка от надарения приживе, когато моралното задължение за даване на издръжка се е трансформирало в правно такова. Докато дарителят не поиска издръжка от надарения, независимо от обективната му трайна нужда от такава, задължението на надарения си остава морално и неизпълнението му не е скрепено със санкция. Неизпълнението на трансформираното задължение е предмет на иска по чл. 227, ал. 1, б. "в" ЗЗД за отмяна на дарението като правна последица при основателността му. Със смъртта на надарения наследниците му встъпват само в правните му задължения. Следователно, наследниците на надарения дължат издръжка на дарителя само в случай, че той е изпаднал в нужда и е поискал издръжка от надарения преди неговата смърт. Ако издръжката е поискана от наследниците на надарения след неговата смърт, не може да се счете, че недаването на такава е проява на непризнателност, защото те нямат моралното задължение да са признателни на дарителя за дарението, направено на техния праводател, а към момента на откриване на наследството праводателят им не е имал правното задължение да дава издръжка на дарителя, за да може трансформираното задължение да е преминало към тях. Въззивното решение е изцяло съобразено с тази практика и не й противоречи. По частната касационна жалба, инкорпорирана в касационната жалба: В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят не поставя конкретен правен въпрос. Излага доводи, че поставя въпрос за точното приложение на закона, т. е. в пределите на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не формулира конкретно питане. Вместо това се твърди, че са нарушени разпоредбите на чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 81, ал. 2 ЗЗД, както и на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 от ЗАдв. Поддържа се също така и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалвания акт. Ответната страна по частната касационна жалба И. Г. С., чрез адв. М. С., е подала отговор в срок и изразява становище за неоснователност на същата. В предоставения срок за отговор Д. Г. С. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В процесния случай доводите на частния жалбоподател за начина, по който следва да се тълкуват разпоредбите на чл. 78, ал. 3 ГПК, чл. 81, ал. 2 ЗЗД, както и на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 от ЗАдв., не обуславят извод за наличие на правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК. Оплакванията за материална незаконосъобразност на обжалвания акт представляват касационно основание по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК и като такова са относими към правилността на постановените актове, а не към достъпа до касационно обжалване. Отделно от това трайно установено в съдебната практика е, че затрудненото материално положение на страната не я освобождава от отговорността за разноските по делото, направени и дължими на насрещната страна, съгласно нормата на чл. 81, ал. 2 ЗЗД. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от това разбиране, а в изложението си жалбоподателят на практика изразява несъгласието си с изводите на съда, което не може да обоснове основание за достъп до касационно обжалване. Неоснователни се явяват и доводите на жалбоподателя по приложението на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 ЗАдв., тъй като в процесния случай спрямо ответниците не е оказвана безплатна адвокатска помощ. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, то липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото липсва обосноваване за наличието на специфичната предпоставка на това основание. Не се констатира и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на определението поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. Жалбоподателят не мотивира това основание с конкретни доводи, а твърдението за очевидна неправилност е изведено от тезата му за несъобразяване от въззивния съд на цитираните по-горе разпоредби. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че не се установява наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. В производството по чл. 248 ГПК разноски не се присъждат. Предвид изхода от касационното производство разноски за касатора не се следват, а ответната страна е поискала своевременно, но не е удостоверила надлежно извършването на такива за настоящото производство. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,