Определение № 131 от 20.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1588/2020 г.

Производството е по чл. 278, вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. Й. Б., с придобита юридическа правоспособност, против определение № 23645 от 11.10.2019 год. по ч. гр. д. № 7543/2019 год. на Софийски градски съд, с което се потвърждава разпореждане № 53685 от 28.02.2019 год. по гр. д. № 58529/2015 год. на Районен съд - София за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото. Жалбата е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирано лице, отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК за редовност, включително в самата жалба е инкорпорирано изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Наведени са доводи за неправилност на обжалваното определение, като се релевира основанието за допускане на касационното му обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради разрешаване на поставения в жалбата въпрос в противоречие с установената практика на ВКС, а именно: „Налице ли е уважителна причина по смисъла на чл. 63 ГПК за продължаване на дадения от съда срок за вписване на исковата молба, ако делото не е било на разположение на ищеца в деловодството през целия даден от съда срок за вписване на исковата молба, а в определен момент е било на доклад и по този начин даденият от съда срок не е могло да бъде използван за получаване на исковата молба за вписване?“. В тази връзка жалбоподателят моли за отмяна на въззивното определение и продължаване на срока за изпълнение на дадените указания за вписване на исковата молба. От ответниците по частната жалба – ЖСК „Български художник“ и Л. З. К., не е постъпило становище в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Съобразявайки доводите на жалбоподателя и данните по делото, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение поради следните съображения: За да постанови определението, въззивният съд е приел, че процесните указания, дадени на ищеца /касатор в настоящото производство/, с разпореждане на първоинстанционния съд от 03.12.2018 год. са законосъобразни, доколкото спорът касае вещни права върху недвижим имот и исковата молба подлежи на вписване на основание чл. 114, б. „А“ ЗС. Приел е, че предоставеният двуседмичен срок за изпълнение на указанията е разумен и съобразен с естеството на дължимото действие, като от данните по делото, хронологията и непрекъснатия ред на книжата, не се установява по време на така предоставения срок ищецът да е препятстван да изпълни дадените му указания. По делото са приложени необходимите съпроводителни книжа, които не са поискани от ищеца, нито са налице молби, документи или отбелязвания, от които да се направи извод, че делото е било докладвано на съдията и не е било налично в деловодството. С тези мотиви и доколкото е налице неизпълнение в срок на указание на съда по редовността на исковата молба, въззивният съд е достигнал до извод, че обжалваното пред него определение е съобразено с разпоредбата на чл. 129, ал. 3 ГПК и възприетото в т. 3 на ТР № 3 от 19.07.2010 год. по тълк. д. № 3/2009 год., поради което и е потвърдил същото като правилно. При тези мотиви на въззивния съд не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирания в жалбата му правен въпрос. Цитираното от касатора определение № 15 от 13.01.2015 год. на ВКС по гр. д. № 6249/2014 год., IV г. о., касае хипотеза на продължаване на срока за внасяне на дължима държавна такса по искане на жалбоподател - бюджетно учреждение с аргумент, че не е била открита банковата му сметка за съответната година. В определение № 59 от 14.02.2011 год. на ВКС по ч. гр. д. № 34/2011 год., II г. о., е прието, че в атакуваното разпореждане липсват мотиви за направения отказ да бъде продължен срокът на основание чл. 63, ал. 1 ГПК, както и не е съобразено от съда, че такова искане се прави за пръв път, а страната и пълномощникът ѝ живеят в различни градове, което обстоятелство представлява естествено затруднение за подписване и представяне на надлежно пълномощно. Абсолютно неотносимо към настоящия случай е и цитираното във връзка с релевираното основание за допускане на касационното обжалване определение № 602 от 09.12.2013 год. на ВКС по ч. гр. д. № 7217/2013 год., I г. о., което има за предмет задължението за внасяне на разноски за особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, съответно последиците от неизпълнението на дадените от съда указания в този смисъл. Видно от изложеното, приложената към частната касационна жалба съдебна практика е неотносима към настоящата хипотеза, поради което и не се обосновава допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационното обжалване на въззивното определение. Настоящият състав на ВКС намира за необходимо да посочи, че не се установява и наличие основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно произнасяне по настоящото производство. Обжалваното определение е валидно и допустимо, като при посочените фактически и правни изводи на въззивния съд не се констатира нарушение на императивни правни норми, нито на правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на процесуалния закон. Напротив, напълно съобразено е с основните начала на гражданския процес, както и с установената практика по приложението на чл. 63 ГПК. Предвидената в тази разпоредба възможност за продължаване на предоставения от съда срок за изпълнение се предоставя на заинтересованата страна след преценка от страна на съда за наличие на предвидените в закона критерии за това, като дали са налице извинителни причини е въпрос на конкретна преценка съобразно обстоятелствата във всеки отделен случай. В случая обаче, видно от подробно изложените в първоинстанционното разпореждане съображения в тази насока, са налице категорични данни за недобросъвестно поведение и злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца, въпреки които на същия е дадена многократна възможност за отстраняване на констатираните нередовности, които впрочем остават неотстранени и до днес. От датата на подаване на исковата молба – 01.10.2015 год. до нейното връщане с разпореждане № 53685 от 28.02.2019 г. по гр. д. № 58529/2015 год. по описа на Софийски районен съд, е изминал период от близо четири години, който с оглед юридическото образование на ищеца и многобройните усилия на съда за осъществяване на процесуалните му задължения по осигуряване хода на делото, е напълно достатъчен и не дава основание за извод за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 63, ал. 1 ГПК. Водим от горното, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,