Определение № 1088 от 07.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 494/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Овима“ ЕООД, [населено място] срещу определение № 503 от 20.09.2024 г. по ч. гр. д. № 350/2024 г. на Разградски окръжен съд. С него е потвърдено разпореждане № 1884 от 27.06.2024 г. по гр. д. № 2090/2022 г. на Разградския районен съд, с което е върната подадената от частния жалбоподател въззивна жалба с вх. № 3062 от 01.04.2024 г. срещу решение № 108 от 17.02.2024 г. по гр. д. № 2090/2022 г. на Разградски районен съд. Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението на въззивния съд е абсолютно неразбираемо, тъй като е основано на разпоредбата на „чл. 189, б. „г“ ГПК“, която не е част от действащото законодателство. Излага оплаквания, че атакуваното определение е незаконосъобразно. Моли обжалваното определение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: 1. „Дължи ли страната в процеса внасяне на държавна такса, каквато не е предвидена в Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК?“; 2. „Следва ли съдът да изложи правните си изводи съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК с действаща в българското законодателство правна норма?“. Частният касационен жалбоподател поддържа, че въведените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като по втория въпрос се позовава на отклонение на въззивния съд от задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Поставя въпросите по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по частната касационна жалба „Ок Клима – Разград“ ЕООД, [населено място] изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд, съответно – за валидност, допустимост и правилност на въззивния акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и извърши преценка за наличието на предпоставките за достъп до касация, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. С решение № 108 от 17.02.2024 г. по гр. д. № 2090/2022 г. на Разградски районен съд „Овима“ ЕООД е осъдено да заплати на „Ок Клима – Разград“ ЕООД сумата от 19 974, 95 лв. с ДДС, представляваща възнаграждение за изпълнени и незаплатени СМР на обект „Модернизация на съществуваща материална база за предоставяне на социални услуги в Община Крушари“ по договор № 1 от 7.04.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.11.2022 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска за разликата над уважения до пълния предявен размер от 24 632, 38 лв. Първоинстанционният съд е счел за неоснователно защитното възражение на ответника за прихващане с вземането му към ищеца за сумата от 10 198, 65 лв., представляваща неустойка за забавено изпълнение по чл. 21, ал. 2 от процесния договор. В обжалваното определение на въззивния съд е прието, че в срока за обжалване е постъпила въззивна жалба на ответника срещу първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата от 10 198, 65 лв. с оглед оспорването от страна на въззивника на извода на първоинстанционния съд за неоснователност на релевираното защитно възражение за прихващане. Констатирано е, че с разпореждане № 1086 от 01.04.2024 г. на жалбоподателя са дадени указания за отстраняване на нередовността на жалбата, изразяваща се в незаплащане на дължимата за обжалването държавна такса - 203, 97 лв., което не е сторено в указания срок. За да потвърди разпореждането на първоинстанционния съд за връщане на въззивната жалба на ответника, съставът на въззивния съд е счел за неоснователен основния довод на частния жалбоподател, че не дължи държавна такса за обжалване, тъй като с въззивната жалба се оспорва извода на първоинстанционния съд за неоснователност на защитното възражение за прихващане. В обжалваното определение е изтъкнато, че държавна такса не се дължи по възражението за прихващане, но такава се дължи при обжалване на осъдително решение на първоинстанционния съд, каквото е налице в случая. Изложени са съображения, че мотивите към решението не са част от него и не подлежат на самостоятелно обжалване. Съдът е приел, че доколкото ответникът дължи държавна такса за въззивно обжалване и не е изпълнил указанията на съда за внасянето й, подадената въззивна жалба законосъобразно е върната. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че касационният контрол на обжалваното определение на въззивния съд не следва да се допуска. Не са се налице основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на въззивния съд, тъй като не съществува вероятност то да е нищожно и недопустимо. Съгласно теорията и съдебната практика нищожни са съдебните актове, които са постановени от ненадлежен орган или в ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда, както и тези, които не са изготвени в писмена форма, неподписани са или са абсолютно неразбираеми. В случая не е налице нито един от посочените пороци, които могат да обусловят нищожност на обжалваното разпореждане – същото е постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е, като волята на съда е изразена ясно и разбираемо. Неоснователни са доводите на частния жалбоподател за неразбираемост на волята на въззивния съд, тъй като в атакуваното определение се съдържа позоваване на разпоредба, която не съществува в действащото законодателството, а именно на „чл. 189, б. „г“ ГПК“. Действително посочената разпоредба е част от съдържанието на мотивите на обжалвания съдебен акт, но същата няма отношение към намерилата отражение в диспозитива на въззивното определение ясна воля на съда за потвърждаване на акта на първоинстанционния съд за връщане на въззивната жалба. Извън това, визираната разпоредба се явява част от възпроизведените при аргументирането на обжалваното определение мотиви към т. 18 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, в които се обсъждат разпоредби от действащия към момента на постановяване на тълкувателното решение ГПК /1952 г./ Първият въведен от частния касационен жалбоподател въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е формулиран прекалено общо и представлява израз на оспорване правилността на атакуваното определение на въззивния съд. Той не отразява основните аргументи на въззивния съд, че в случая се дължи такса за въззивно обжалване, тъй като предмет на въззивната жалба е осъдителна част на първоинстанционното решение, като е без значение, че въззивните доводи касаят правилността на преценката на съда за неоснователност на направеното от ответника защитно възражение за прихващане. Не са налице и допълнителните предпоставки за достъп до касация по въпроса по т. 1. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният касационен жалбоподател не сочи акт на ВКС, на който обжалваното определение да противоречи. В случая не е обосновано и допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което се прави само бланкетно позоваване. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В настоящия случай липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Разпоредбите на Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в частност тази на чл. 18, ал. 1 от същата тарифа са ясни, по тях е формирана многобройна практика, която не обективира противоречиви правни разрешения. Според правилото на чл. 18, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК за обжалване пред въззивна инстанция се събира такса в размер на 50 на сто от таксата, дължима за първоинстанционното производство, върху обжалваемия интерес, който еднозначно в практиката на ВКС се свързва с частта от спора, повдигната пред съответната по-горна съдебна инстанция, като за определянето му се съобразява предмета на атакуваното решение и обжалваната от него част. При постановяване на обжалвания съдебен акт, въззивният съд е отчел именно подаването на въззивна жалба от ответника срещу първоинстанционното решение, съобразил е предмета на решението и насочването на жалбата срещу осъдителна част на акта. Тезата на жалбоподателя, че когато се обжалва осъдително решение, като са изложени въззивни доводи за неправилност на извода на съда за неоснователност на възражението за прихващане, ответникът не дължи такса за въззивно обжалване не е подкрепена с позоваване на конкретна правна норма и не намира опора в закона. Вторият въпрос на частния касационен жалбоподател не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е поставен във връзка с доводите, че в мотивите на въззивния съд към обжалваното определение се съдържа позоваване на разпоредба, която не съществува в действащото българско законодателство, което прави волята на съда абсолютно неразбираема, по които вече бяха изложените съображения във връзка с основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 1 ГПК. С оглед горното касационното обжалване на въззивното определение на Разградски окръжен съд не се допуска. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение