Определение № 50222 от 07.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2741/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Д. С. Д. срещу решение № 244 от 23.02.2022 г. по в. гр. дело № 2125/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което са отхвърлени като неоснователни исковете с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, предявени от касатора Д. срещу А. С. Ю. за признаване за установено, че сключеният на 14.01.2010 г. договор за продажба на моторно превозно средство /МПС/, марка "Опел", с рег. [рег.номер на МПС], и сключеният на 06.12.2011 г. договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № .., том. ......, рег. № ................, н. дело № .................. г., с предмет апартамент № ....., на 6-ти етаж, вход "Д", в блок ....., находящ се в [населено място],[жк], със застроена площ от 78. 37 кв. м., заедно с прилежащото му мазе № 2 с площ от 4 кв. м., заедно с 1. 119 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, в което е построена, са нищожни като привидни, прикриващи договори за дарение, както е отхвърлен и иска с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на прикритите дарения, извършени с горепосочените договори за продажба на МПС и апартамент, и на дарение на парични средства в общ размер от 23 743. 79 лв.. Жалбоподателят - ищец поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закoн и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост, като моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго решение, с което предявените искове с правни основания чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД и чл. 30, ал. 1 ЗН да бъдат уважени изцяло. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ищецът релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да направи своите фактически и правни изводи по делото, като вярно посочи всички допустими и относими доказателства, твърдения, възражения и доводи на страните и ги обсъди правилно в тяхната съвкупност и взаимовръзки?“, по който поддържа разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 153 от 03.02.2017 г. по т. д. № 3372/2015 г. на Първо т.о.; решение № 51 от 01.07.2021 г. по гр.д. № 1854/2020 г. на Първо г.о.; решение № 98 от 20.05.2013 г. по гр. д. № 520/2012 г. на Четвърто г.о.; решение № 13 от 03.02.2022 г. по гр. д. № 1979/2021 г.; решение № 31 от 01.03.2018 г. по гр. д. № 1532/2017 г. на Второ г.о., и решение № 180 от 26.07.2017 г. по гр. д. № 4061/2016 г., и 2. „ Необходимо ли е да приеме наследството си по опис наследник по закон, за да добие правото да претендира за запазената си част от него, при положение, че наследодателят му се е разпоредил приживе чрез прикрити с продажби и пълномощни дарения, изчерпващи цялото му имущество?“, по който не посочва актове на ВС или на ВКС, на които въззивното решение противоречи. Навежда и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, изразяваща се в неправилна преценка от въззивния съд на приетите доказателства и в произволното кредитиране на гласните доказателства, при което са игнорирани относими доказателства, и в противоречащия на правната доктрина и съдебна практика фактически извод, че ищецът не е провел успешно пълно и главно доказване на твърдяната относителна симулация на процесните продажби, доколкото когато трето лице спрямо страните по атакуваната като симулативна сделка не притежава „обратно писмо“ /пряко доказателство/, единственият начин да установи исковата си претенция е да използва система от много косвени доказателства, което счита, че е сторил по настоящото дело. Ответникът по касационната жалба – А. С. Ю. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно- деловодни разноски пред ВКС. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, т.е. тя е допустима. Въззивният съд е посочил, че ищецът твърди в исковата молба, че неговият баща и наследодател професор С. Д. С. /преподавател по ислямска философия, „щедър и наивно добър“/, имал приживе дълги години близки отношения с ответника – негов студент и приятел, като последният известно време живял в дома на С., тъй като имал финансови проблеми. Поддържа, че през 2009 г. починала съпругата на С., а самият той бил във влошено здраве, с повишена внушаемост, нарушено критично мислене и в това си състояние постепенно дарил имуществото си на Ю.. Твърди, че през 2010 г. баща му продал на ответника процесното МПС, но това било прикрито дарение. По същото време С. упълномощил ответника да се разпорежда с имуществото му, както и да тегли суми от банковите му сметки, като изтеглените средства били внесени по сметка на ответника и с тях се симулирало заплащането на продажната цена за процесния апартамент, прехвърлен на ответника на 06.12.2011 г.. Твърди още, че ответникът е изтеглил от банковите сметки на С. общо сума в размер на 24 663. 79 лева, която също била дарение. Моли двата договора за продажба да се обявят за симулативни, като предявява и конститутивен иск за намаляване на двете дарения, поради накърняване на запазената част на ищеца в наследството на баща му, починал на 14.03.2013 г.. Претендира ответникът да бъде осъден да му заплати и 1/2 ид. част от дарена парична сума в размер на 12 331.89 лв., която като пълномощник е изтеглил от банкови сметки на баща му. Ответникът е оспорил исковете, излагайки твърдения, че процесните МПС и апартамент са закупени със средства, предоставени му от неговата съпруга, съответно заети от тъста му и трето лице. Твърди, че получените от банковите сметки на починалия С. парични суми са били отчитани веднага на упълномощителя. САС е приел за установено по делото, че С. С. е починал на 14.03.2013 г. и е оставил за единствен наследник по закон своя син – ищецът, както и че в банкова сметка на С. С. в „Банка ДСК“ е постъпвала пенсията му приживе, от която са заплащани битови сметки и са теглени регулярно парични суми, рядко от него самия и предимно от ответника в качеството му на пълномощник, до нейното изчерпване към момента на смъртта му. На 06.12.2011 г. С. С. е сключил с ответника Ю. договор за продажба на процесния апартамент, при договорена продажна цена от 56 433. 50 лв. /равна на данъчната оценка на имота/, платима по банков път, като тази сума е постъпила по сметката на продавача. С договор за продажба от 15.01.2010 г. с нотариална заверка на подписите, ответникът е закупил от С. С. процесния лек автомобил за сумата 4 000 лв.. От информация за сметка по многофакторен спестовен влог в "Уникредит Булбанк", въззивният съд е приел, че ежемесечно по влога са постъпвали суми от вътрешно-банков превод в размер първоначално на 1037. 51 лв., като постъпленията ежемесечно са теглени предимно от ответника, като пълномощник на С., а рядко и от самия С.. На 06.12.2011 г. по тази сметка е постъпила сумата от 56 433. 50 лв., с основание покупка на недвижим имот. На 07.12.2011 г. са преведени 13 000 евро по сметка на W. Y., с основание връщане на заем, след което ежедневно в работни дни от 08.12.2011 г. до 11.01.2012 г. от ответника от тази сметка са теглени по 1 000 евро, а на 06.02.2012 г. – 850 евро, с което продажната цена изцяло е изтеглена, в последствие постъпленията по тази сметка от пенсия в размер на 1071. 48 лева са теглени ежемесечно от ответника, като последното теглене е от 05.03.2013 г.. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че свидетелските показания /допустими в условията на чл. 165, ал. 2, изр. 2 ГПК вр. чл. 164, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото ищецът е наследник по закон на лицето, за което твърди, че се е разпоредило чрез симулативна продажба с имущество от наследствената маса/ не следва да бъдат кредитирани като взаимно противоречиви и неподкрепени от останалите доказателства в процеса. Посочил е, че показанията на доведените от ищеца свидетели не са достоверни и не могат до обусловят извод, че по пътя на пълно и главно доказване, носещият тежестта за доказване ищец е доказал, че отразената воля на страните в процесните договори за продажба на МПС и апартамент не е действителната и прикрива воля за дарение. При това положение е счел за безпредметно да обсъжда показанията на свидетелите на ответника, които са допуснати само с цел да оборят твърденията за дарствени намерения от продавача в полза на купувача - ответник. Останалите доказателства е приел, че също не могат да мотивират извод, че отразеното в процесните договори за продажба съгласие е симулативно. Счел е, че изразеното отношение на продавача С. приживе към ответника Ю., обективирано в негови книги и мемоари, не съставлява годно доказателствено средство, още повече, че в тях не се съдържат изрично изявления, че С. С. е възнамерявал да дари конкретните процесни имущества на своя близък, които биха били само косвено доказателство, но не и пряко такова. Данните, че Ю. е теглил парични средства от сметките на С. С., въз основа на предоставени му надлежни и неоспорени в процеса пълномощни, по никакъв начин не кореспондират с намерение на страните да прикрият сделка дарение със сделка продажба. Намерил е, че С. С. е бил възрастен човек и обслужването му от Ю. във връзка с банкиране и получаване на средства, които да се разходват в полза на С., е житейски логично и приемливо, още повече, че няма спор, че двамата са били в много близки отношения. Каква е била издръжката на починалия, колко средства месечно са били разходвани за нея, какъв стандарт на живот е поддържал, са все факти, които е приел, че не са установени по делото, поради което е невъзможен генерален извод, че средствата, изтегляни месечно от сметката са надхвърляли нуждите на С. С., а от там - че са дарявани периодично на Ю.. САС е посочил, че наличието на близки отношения между С. и ответника Ю. по никакъв начин, сами по себе си, не могат да служат като доказателство, че единият е имал намерение да дари имущество на другия. В обобщение е заключил, че как и по какъв начин купувачът на процесния имот и на процесния автомобил е получил средства за заплащане на продажните цени е ирелевантно, доколкото не е установено по делото, че страните са имали намерение да не сключват договор за продажба, а са целели да се постигне имуществено разместване без насрещна престация от страна на ответника. Искът с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН, въззивният съд е намерил за неоснователен, доколкото не се установява твърдяната от ищеца относителна симулация на процесните договори за продажба. Отделно от това, е подчертал, че при прилагане на задължителното разрешение, дадено в т. 4 ТР № 3 от 19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, приемането на наследството по опис е материална предпоставка за реализиране правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството спрямо заветник или надарен, който не е призован към наследяване, какъвто в случая е ответникът. Поради това, ищецът е следвало да докаже, че е приел процесното наследство по опис, но е установено точно обратното - че го е приел изрично и направо, което осуетява възможността искът му по чл. 30 ЗН да бъде уважен, поради липса на материалноправна предпоставка за това. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Първият процесуалноправен въпрос, поставен от касатора, осъществява общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като всякога е от обуславящо значение за крайния изход на спора. По него е формирана безпротиворечива практика на ВКС /ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ІV г.о., както и цитираните по-горе, посочени от касатора решения/. Според последната, въззивната инстанция дължи излагането на свои мотиви като втора решаваща инстанция при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора и обсъждайки всички доводи и възражения на страните, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. САС е изложил подробни собствени фактически и правни изводи по исковете с правни основания чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД и чл. 30, ал. 1 ЗН, въз основа на съвкупен анализ на всички приети по делото доказателства /писмени и гласни/, както и на всички наведени от страните доводи и възражения. Решаващият съд е извършил самостоятелна съвкупна преценка на всички приети по делото доказателства, без да е игнорирал някои от тях, като е обективирал подробно и аргументирано своите фактически изводи в мотивите на въззивното решение. Допустимите в настоящия казус свидетелски показания е посочил, че не кредитира, излагайки съображения за това, а именно, че те са взаимнопротиворечиви и неподкрепени от останалите доказателства по делото. При това положение е извел собствените си фактически изводи въз основа на съвкупен анализ на останалите приети по делото доказателства /писмени доказателства/, които е намерил за недостатъчни за успешното провеждане на дължимото от ищеца пълно и главно доказване на твърдяната относителна симулация на процесните договори за продажба, без да е изключил по принцип възможността симулацията да бъде доказвана с комплекс от косвени доказателства. В настоящия казус е намерил последните за липсващи. Дадените правни разрешения отговарят на всички наведени обстоятелства, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производства, при съобразяване също, че тегленото на парични средства от банкови сметки на починалия С. от ответника са в изпълнение на валидна упълномощителна сделка, неоспорена от ищеца. Изводът за неоснователност на иска с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН е обоснован не само с неразкритата твърдяна симулация на процесните договори за продажба, който е основният, решаващ правен извод, а и с липсата на изискуемата според ТР № 3 от 19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС материалноправна предпоставка за ищеца – неприемането на процесното наследство по опис, доколкото надареният е трето лице спрямо призованите към наследяване наследници и доколкото има данни, че наследството не се е изчерпвало с подарените МПС и апартамент. Следователно въззивният съд е изложил подробни и изчерпателни собствени фактически и правни мотиви по съществото на спора, обсъждайки всички относими доказателства, анализирайки подробно доказателствената им сила, и всички доводи и възражения на страните, поради което решаващите правни съображения в атакуваното въззивно решение по горепосочения процесуалноправен въпрос са изцяло съобразени с горецитираната практика на ВКС. Вторият въпрос на касатора не удовлетворява общото основание за допускане на касационното обжалване, тъй като не е от значение за решаващите правни съображения, довели до отхвърляне на иска с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН. Последните са изведени от неоснователността на исковете с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД и неустановяването на извършени дарения от наследодателя в полза на ответника, които биха могли да накърнят запазената част на ищеца от наследството. Поради това не следва да бъде обсъждано бланкетно наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос. Не е налице и релевираната очевидна неправилност на въззивното решение, доколкото тя е обоснована с неправилно разрешаване на поставените два въпроса от касатора и доколкото тя би могла да се изрази само в квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт, каквито не са осъществени. Поради гореизложеното не следва да бъде допускан касационен контрол на атакуваното въззивно решение. При този изход на делото ответникът има право на съдебни разноски, но тъй като не са представени доказателства за сторени такива /в представения договор за правна помощ не е посочен нито договорен, нито платен адвокатски хонорар/, съдебно – деловодни разноски не следва да му бъдат присъждани. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение