Определение № 926 от 02.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4061/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. Д. чрез пълномощника му адвокат С. Ч. против решение № 797 от 22.06.2022 г., постановено по гр. д. № 987 по описа за 2022 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 485/28.02.2022 г., постановено по гр. д. № 4067/2021 г. на Районен съд - Варна, ХХІV състав за отхвърляне на предявените от М. И. Д. против Д. И. С. искове с правно основание чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за осъждане ответника да заплати сумата от 5 303.60 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от невъзможността да бъде получено брутно трудово възнаграждение за периода от 07.08.2018 г. до 07.04.2019 г. или от по 662.95 лева месечно в резултат на противоправни действия и бездействия на длъжностното лице, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 18.03.2021 г. до окончателното изплащане на задължението и сумата от 1047.54 лева, представляваща обезщетение за забава, съизмеримо със законната лихва за периода от 07.04.2019 г. до 17.03.2021 г. Д. И. С. не е подал отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че ответникът Д. С. не е подал отговор на исковата молба, но в съдебно заседание пред районния съд е оспорил изцяло предявените искове. Счел е, че фактическата обстановка е установена правилно от първоинстанционния съд, поради което е препратил към тази част от мотивите на осн. чл. 272 ГПК (като така е приел за установено, че решение № 939/02.10.2018 г., постановено по гр.д. № 527/201 8г. по описа на Районен съд - Велико Търново, е признато за незаконно и отменено уволнението на М. Д., извършено със Заповед № 22/06.02.2018 г. и Заповед № 23/06.02.2018 г., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. И двете уволнителни заповеди са издадени от Д. С., явяващ се управител на „Савимекс” ООД, считано от 19.06.2017 г. Със същото решение, М. Д. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност ”търговски представител” в „Савимекс” ООД, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, а работодателят е осъден да заплати сумата от 3 977, 70 лв., представляваща обезщетение за оставяне без работа за времето от 07.02.2018 г. до 07.08.2018 г. или по 662, 92 лв. месечно, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ). Посочил, че когато ръководителят на предприятието работодател, въпреки че му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника, е издал уволнителна заповед, ползвайки недобросъвестно служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, то той дължи на работника обезщетение по чл. 45 от ЗЗД за действително причинените вреди - в този смисъл Постановление № 4/30.10.1975 г. на Пленума на ВС. За да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, следва да бъде установен фактическия състав на непозволеното увреждане. Първата предпоставка е извършено противоправно деяние, което в настоящия случай е фактът на издаването на незаконосъобразна заповед, която е отменена с влязло в сила съдебно решение. По отношение на деянието в настоящия случай следва да се установят и допълнителни признаци на деянието, съгласно Постановление 4/1975 на ПВС, а именно: да е извършено от лице, което заема ръководна длъжност, при или по повод на работата му, да е извършено недобросъвестно, при използване на служебното положение на съответния ръководител, със специална цел: за постигане на лични цели. Други обективни предпоставки на непозволеното увреждане са: причинени вреди - имущестевни и неимуществени и причинно-следствена връзка между увреждащото деяние и причинените вреди. Субективен елемент на непозволеното увреждане е вината, като на основание чл. 45, ал.2 ЗЗД при непозволено увреждане във всички случаи вината се предполага до доказване на противното. В тежест на ищеца /въззивник/ е да докаже обективните елементи от фактическия състав на деликта, а в тежест на ответника /въззиваем/ е да обори презумпцията за вината, както и, че не му е било известно да липсват основания за уволнението. Счел е, че неправомерното деяние е установено с влязлото в сила решение за отмяна на уволнението и са установени претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в лишаването от доходи за времето, пред което е останал без работа, но не се установява, че те са пряка и непосредствена последица от уволнението, поради това, че за този период въззивникът не е бил лишен от правото си да работи и да реализира доходи независимо на каква длъжност. Воденото от Д. съдебно производство с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ за отмяна уволнението му като незаконно и възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност не е пречка за започване на нова работа докато същото се разреши с влязъл в законна сила съдебен акт. Право на служителя е да реши дали ще остане на работа при новия работодател или ще заеме длъжността, на която е бил възстановен по арг. от чл. 327, ал. 1, т. 8 от КТ. Т.е. възстановяването на предишната длъжност не означава задължително прекратяване на новото трудовото правоотношение. Недоказан остава факта, че с издаването на незаконосъобразните заповеди управителят на „Савимекс“ ООД, [населено място] действа недобросъвестно и използва служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели. От данните по делото се установява, че в периода от 17.07.2017 г. до 04.02.2018 г. Д. изпраща осем електронни писма до работодателя във връзка с работния процес, затрудненията в него и предложения за оптимизиране и подобряване качеството на работата. От тях само две са адресирани до управителя на дружеството. Не са наведени твърдения, а и не са представени доказателства С. да е отговарял на същите и между страните да е възникнал пряк конфликт или дори напрежение. Не се доказа в условията на главно и пълно доказване от страна на въззивника преследването на неслужебни цели и ползи от страна на управителя на „Савимекс“ ООД, които биха могли да бъдат постигнати чрез уволнението му. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК., като поставя следните въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да спазва разпоредбите на чл. 269, ал.1, изр. 2 ГПК и да направи своите изводи, обуславящи неговото решение, като се произнесе само по факти и обстоятелства, посочени във въззивната жалба или има право да преразглежда безспорно установена част от решението на първоинстанционния съд, която доказва отговорността на ответника без въззивната инстанция да е сезирана за това; 2) може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства без да обсъди всички установени по делото факти, събрани доказателства и извънпроцесуално положение на въпроса за наличие на причинно-следствена връзка; 3) длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства и доводите и възраженията на страните в тяхната взаимна връзка и обусловеност във връзка с установяване наличието на фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД, като при преценката да съобрази логическите правила, които имат значение за точното прилагане на закона, като анализира действията на ответника относно наличието на причинно-следствена връзка между противоправното поведение и уврежданията на ищеца; 4) длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение да спазва логическите, опитните и научни правила и нарушаването на това задължение опорочава ли обжалваното решение, като го прави необосновано. Първият въпрос е поставен при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и е свързан с обстоятелството, че първоинстанционният съд е приел, че са установени три от елементите на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД – противоправно поведение, претърпени вреди и недобросъвестност на ответника, извършил уволнението, преследвайки лични цели – като с въззивната жалба ищецът е оспорил само изводите за липсва на причинно-следствена връзка между противоправното поведение и претендираните вреди, като ответникът не е подал отговор на въззивната жалба, а в хода на устните състезания е поддържал, че липсва установена причино-следствена връзка. При тези данни въпросът се явява относим към мотивите на въззивния съд, че не е доказано преследването на неслужебни цели и ползи от страна на управителя на „Савимекс“ ООД, които биха могли да бъдат постигнати чрез уволнението на ищеца. Отговорът на този въпрос обаче не би повлиял на изхода на спора, тъй като основният мотиви за отхвърляне на иска е недоказаната причинно-следствена връзка между противоправното поведение на ответника и вредите, чието обезщетяване се претендира и този извод не би бил засегнат дори и съдът да не беше преразгледал извода на първоинстанционния съд относно знанието за увреждане и недобросъвестно използване на служебното положение от извършилия незаконното уволнение в преследване на лични цели. Вторият и третият въпрос са насочени към изводите на съда, че не е установена пряка причинна връзка между противоправното поведение на ответника и вредите, чието обезщетяване се претендира. Тези въпроси са обосновани с тезата на касатора, че съдът е следвало да прецени не дали ищецът е можел да започне работа, а логиката изисква да отговори на въпроса: биха ли настъпили вредите, ако не беше осъществено доказаното противоправно действие на ответника. Подобно тълкуване липсва в решение № 177 от 25.10.2016 г. по гр. д. № 1263/2016 г., ІІІ г. о. на ВКС, на което се позовава касаторът, а съответно не е удостоверено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същевременно в практиката на ВКС (израз, на която е например решение № 322 от 06.03.2018 г. по гр. д. № 4134/2016 г. IV г. о.) е дадено тълкуване, че причинно-следствената връзка не се предполага, а трябва да се докаже, както е указано изрично в т. 2 на Постановление № 7/30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ. Следва да се отбележи, че в случая с изложената теза касаторът цели формиране на извод за наличие на причинно-следствена връзка именно въз основа на логическо предположение, като и във въззивната си жалба е признал, че не разполага и не е ангажирал писмени и гласни доказателства в тази насока, но счита, че твърдението не е оспорено от ответника (което не отговаря на данните по делото, доколкото макар и без да е подал отговор на исковата молба ответникът е оспорил иска и липсват обявени за ненуждаещи се от доказване обстоятелства). Четвъртият въпрос е общ и не може да бъде съотнесен към данните по делото извън тези, коментирани по повод предходните три въпроса, поради което не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК е обосновано с твърдението за неприлагане на императивната правна норма на чл. 269, ал. 1, изр. 2 ГПК. Както вече бе посочено това процесуално нарушение в случая не е съществено, тъй като касае само единия от мотивите на съда, а при липса на основание за допускане на касационно обжалване относно главния и спорен във въззивното производство въпрос дали е установена причинно-следствената връзка като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, не се явява относимо към изхода на спора. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение