Определение № 1624 от 03.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3707/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на И. Ц. Д. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 441 от 07.04.2023 г. по гр.д.№ 2431/ 2022 г., с което е потвърдено решение на Пернишки окръжен съд по гр.д.№ 159/ 2020 г. и по този начин са отхвърлени изцяло предявените от жалбоподателя против частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ рег.№ *** Г. Н. Б. искове за сумата 2 000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди и за обезщетения за претърпени имуществени вреди, както следва: 936,78 лева заплатена лихва по договор за кредит с „Изи Асет Мениджмънт“ АД от 21.01.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 25.07.2019 г.; 1 449,84 лева заплатена лихва по договор за кредит с „Изи Асет Мениджмънт“ АД от 09.05.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 25.07.2019 г.; 10 000 лева - задължение за плащане на такси, разноски, неустойки, глоба, лихви, разходи за преустановяване на ползване по Договор за финансов лизинг № 01010130/001 от 14.04.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 25.07.2019 г.; 26 953,16 лева - задължение за плащане на такси, разноски, наказателна лихва по ч.гр.д.№ 108/ 2015 г. на Ломски районен съд и изпълнително дело № 125/2015 г. на частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ рег.№ ***, ведно със законната лихва, считано от 25.07.2019 г., както и евентуално предявените искове за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер 1 652,38 лева - пропусната полза от невъзможността да ползва сумата от 32 264 лева, за периода от 22.01.2014 г. до 24.07.2014 г., и в размер 839,19 лв. - лихва за забава върху сумата 1 652,38 лв. за периода от 24.07.2014 г. до 24.07.2019 г. и е разпределена отговорността за разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига следните правни въпроси: 1.„От кога се счита предявен искът, при положение, че исковата молба е предявена по пощата преди изтичане на срока по чл.110 ЗЗД, но постъпва в съда след този срок, и как се съотнасят процесуалноправните разпоредби на чл.125 от ГПК, според която искът е предявен от датата на постъпване на исковата молба в съда и тази на чл.62 ал.2 от ГПК, според която срокът не се смята за пропуснат, когато изпращането на молбата е станало по пощата?“; 2.„Погасени ли са по давност исковете на ищеца в случай, че исковата му молба е депозирана до съда по пощата в срока по чл.110 ЗЗД и при действието и съгласно чл.116 буква „б“ ЗЗД, но е постъпила в съда след срока по чл.110 ЗЗД, как се съпоставят разпоредбите на чл.62 ал.2 ГПК и чл.125 ГПК в този случай и приема ли се в този случай, че исковата молба е депозирана в срока по чл. 110 ЗЗД?; 3.„Следва ли въззивният съд да произнесе изричен доклад по делото по реда на чл.146 ал.1 ГПК при оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила при неправилно разглеждане на предявени искове като евентуални, вместо такива като предявени в условията на кумулативност и в тази връзка да даде задължителни указания на страните за подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства?“; и „4. „Следва ли въззивният съд да събере и обсъди доказателства, които са поискани от ищеца още в първоинстанционното производство, но не са били допуснати или макар и допуснати са останали несъбрани не по вина на ищеца, а поради процесуално нарушение на съда?“. Според касатора тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, същевременно поддържа, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Освен това поддържа, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол и отменено поради очевидната му несправедливост. Ответната страна Г. Б. оспорва жалбата и счита, че няма основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че поставените въпроси преповтарят изложените касационни доводи в жалбата и в този смисъл не са правни, а фактологични. Счита, че по първите два въпроса въззивният съд не се е произнесъл нито пряко, нито имплицитно. Поддържа, че исковете са отхвърлени поради липса на противоправно поведение, а давността е допълнителен аргумент на съда. За необуславящ счита и третия въпрос, като поддържа също, че той съдържа субективната и неправилна преценка на касатора за начина на съединяване на исковете му. За четвъртия въпрос счита, че законът съдържа ясен отговор, който е съобразен от въззивния съд. Излага и доводи по същество за неоснователност на касационната жалба. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд приел, че въз основа на изпълнителен лист, издаден на 29.06.2011 г. на основание чл.417 ГПК за сумата от 15 000 евро, ищецът Д. бил осъден солидарно с още едно лице да заплати тази сума по ч.гр.д.№ 1242/ 2011 г. на Видински районен съд. Въз основа на този лист било образувано изп.д.№ 141/ 2011 г. по описа на ЧСИ А. Я.. След образуване на изпълнителното производство ищецът подал възражение по чл.414 ГПК и взискателят предявил срещу него иск по чл. 422 ГПК. Било образувано гр.д.№ 627/ 2011 г. на Видински окръжен съд, който с решение № 86 от 04.05.2012 г. отхвърлил иска по отношение на ищеца. Това решение било обжалвано, но с решение № 415/ 07.03.2013 г. по в.гр.д.№ 3049/ 2012 г. на Софийски апелативен съд било потвърдено. Междувременно, на 18.03.2013 г., трето лице превело по специалната банкова сметка на ЧСИ А. Я. 32 264 лв за обезпечаване на задълженията на ищеца. На 01.04.2013 г., преди да е приключило исковото производство по гр.д.№ 627/ 2011 г. на Видински окръжен съд, ЧСИ А. Я. прекратила производството по изп.д. № 141/ 2011 г. на основание чл.433 ал.1 т.1 ГПК. Ищецът поискал от ЧСИ да вдигне наложените обезпечения и да му преведе паричната сума, но тази молба не била удовлетворена. Впоследствие на ЧСИ А. Я. било наложено дисциплинарно наказание „лишаване от правоспособност за срок от една година“ и на 22.01.2014 г., въз основа на заповед на министъра на правосъдието, архивът й бил предаден на ответника Б.. С писмени молби от 05.06.2014 г., 30.06.2014 г. и 16.06.2014 г. ищецът поискал от ответника да му преведе паричната сума от 32 264 лева, но тези молби били отхвърлени поради отсъствието на влязло в сила съдебно решение по иска с правно основание чл.422 ГПК.По касационна жалба срещу въззивното решение по този иск било образувано гр.д. № 2646/ 2013 г., ВКС, ІІ т.о., по което дело с определение № 749/ 22.07.2014 г. не било допуснато касационно обжалване. Решението по иска по чл.422 ГПК влязло в сила от същата дата. На 24.07.2014 г., след представяне на доказателства за отхвърлянето на иска, ответникът превел по посочена от ищеца сметка сумата 32 264 лева. Ищецът бил страна по два договора за кредит - от 21.01.2014 г. и от 09.05.2014 г. с „Изи Асет Мениджмънт“ АД. На 13.01.2016 г. срещу ищеца бил издаден изпълнителен лист от Софийски градски съд по т.д.№ 8239/2015 г. въз основа на арбитражно решение на АС при БТПТ по арб.д.№ 175/ 2015 г., по който лист било образувано изп.д.№ 20/ 2016 г. на ЧСИ С. Я.. Както арбитражното дело, така й делото пред СГС, били образувани след датата 24.07.2014 г., на която ответникът превел на ищеца сумата 32 264 лева. Ищецът имал и договор за ипотечен кредит от 05.11.2007 г. със „СИБАНК“ ЕАД, за вземанията по който банката се снабдила с изпълнителен лист на 12.02.2015 г., по реда на чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 108/ 2015 г. на Ломски районен съд и по който било образувано изп.д.№ 127/ 2015 г. по описа на ЧСИ Г. Д.. Изпълнителният лист е издаден след като кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем, но тази изискуемост настъпила с месеци след дата 24.07.2014 г., на която ответникът е върнал на ищеца сумата 32 264 лева. Исковата молба, с която са предявени осъдителните искове против ответника постъпила в канцеларията на Районен съд Враца на 25.07.2019 г. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел неоснователност на предявените искове. Посочил, че ответникът е бил длъжен, съобразно принципите, на които се основава изпълнителния процес, да преведе паричната сума от 32 246 лева, постъпила по специалната сметка на ЧСИ, само след представяне на доказателства за влязло в сила решение по иска с правно основание чл.422 ГПК. Действията на ответника като ЧСИ били съобразени с разпоредбите на ГПК за изпълнителното производство и поради това не били противоправни. Освен това нямало доказателства ищецът да е търпял претендираните неимуществени и имуществени вреди в пряка причина от поведението на ответника, който на 24.07.2014 г., само два дни след решаването на правния спор за съществуване на вземането по изпълнителния лист по отношение на ищеца, му превел паричната сума от 32 246 лева. След тази дата ищецът могъл да разполага с тази сума и да се разпорежда с нея, както намери за добре, но размерът й не бил достатъчен да покрие едновременно задълженията му по договорите за кредит и договора за лизинг. Тези договори били основание да се издадат изпълнителни листа и образуват изпълнителни дела срещу него през 2015 г. и 2016 г. На последно място исковете, включително и предявените при условията на евентуалност, били погасени по давност и това било второ основание за тяхното отхвърляне. С оглед тези мотиви на въззивния съд, първите два формулирани от касатора правни въпроса не обуславят обжалваното решение. В него въззивният съд е приел от фактическа страна не че исковата молба е подадена по пощата, а че е постъпила на 25.07.2019 г. в канцеларията на Врачански районен съд. Фактическите констатации на въззивния съд, освен ако не се касае за явна необоснованост, не подлежат на проверка в производството по допускане на касационно обжалване. На контрол в това производство подлежат неговите правни разрешения, а правни разрешения, свързани с подаване на исковата молба по пощата, съдът не е давал. Съответно формулираните в тази връзка правни въпроси са необуславящи и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато. Останалите въпроси са обуславящи, но нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, нито са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Двете допълнителни основания за достъп до касационен контрол по т.1 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК са несъвместими. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, въпросът, по който може да бъде допуснат касационен контрол, е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото тогава, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Когато касаторът твърди, че съществува съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и на която обжалваното решение противоречи, той не може едновременно да излага доводи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По поставените обуславящи въпроси има установена практика, но на нея обжалваното въззивно решение не противоречи. Въззивният съд е съобразил, че когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл.146 ал.1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания /Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС/. Въззивният съд е длъжен да събере тези доказателства, с които делото е останало непопълнено поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, но ако такива нарушения не се констатират, събирането на доказателства от въззивния съд би било в противоречие с чл.266 ал.3 ГПК. Същото е прието в обжалваното решение, поради което и по обуславящите въпроси няма основание за допускане на касационния контрол. Няма такова основание и по твърденията за очевидна несправедливост на обжалвания акт. Несправедливостта на съдебните актове законът не предвижда като основание за достъп до касационен контрол. По изложените съображения Върховният касационен съд