Определение № 3026 от 27.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1031/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“АД срещу решение №446/11.12.2024г. по гр.д.№474/24г. на Окръжен съд София в частта, с която, след частична отмяна на решение №3/23.01.2024г. по гр.д.№1076/20г. по описа на РС Самоков, е признато за установено по отношение на ответниците „Юробанк България“АД, Д. Ф. Т. и Т. М. П. – Т.,че сключената между тях договорна ипотека с нотариален акт №188 том 4А рег.№6279 дело №748/2005г. на нотариус Б. М. не се разпростира и няма действие по отношение на собствените на Ф. Д. Т. недвижими имоти – жилище – апартамент с идентификатор 03441.2.509.1.2 на две нива с площ от 120 кв.м. и гараж с идентификатор 03441.2.509.1.3 с площ от 41 кв.м., находящи се в [населено място] [община]. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност и необоснованост на въззивния съдебен акт. Твърди се,че съдът не се е произнесъл по аргументите на банката за недоказаност на твърдението на ищеца,че имотите са пристроени/надстроени към първоначално построената едноетажна вилна сграда през периода след учредяването на ипотеката върху нея – 2006-2007г. Касаторът поддържа тезата,че това му твърдение е противоположно на твърдения относно момента на построяването, заявени в други съдебни производства между страните,изразяващи се в това,че пристрояването и надстрояването е било извършено преди 2005г., които твърдения, според касатора, следва да бъдат тълкувани от съда като извънсъдебно признание.Счита,че поддържаната в това производство от ищеца теза относно годината на построяването на имотите не се доказва от експертизата и не може да бъде установено само със свидетелски показания.Като неправилен се оспорва и изводът на въззивния съд, че новопостроените обекти не са обект на учреденото право на строеж върху държавна земя, като се излагат доводи,че актът за учредяване право на строеж не съдържа ограничения относно обема му, а ипотеката обхваща и правото на строеж върху сградата, респ. – и всичко построено върху нея. Касаторът се позовава на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение по гр.д.№414/16г. на РС Самоков, постановено по иск с правно основание чл.440 ГПК. Предявява искане касационната инстанция да допусне решението на окръжния съд до касационен контрол, като го отмени и отхвърли предявения срещу банката установителен иск. Претендира разноски за въззивната и касационната инстанции. В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи,че съдът се е произнесъл при предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по съществени материално-правни и процесуално-правни въпроси, а именно: 1.Допустимо ли е въззивният съд при постановяване на решението си да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и обстоятелства по делото и задължен ли е да обсъди всички наведени възражения и оспорвания на страните, относими към предмета на спора? /противоречие с т.19 от ТР №1/04.01.2001г. по тълк. гр. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, ППВС №1/53г. и решения по гр.д.№5357/15г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№180/17г. на ВКС, гр.д.№706/17г. на ВКС, гр.д.№1006/12г. на ВКС, гр.д.№761/10г. на ВКС, т.д.№1106/10г.на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№823/10г. на ІІ т.о. на ВКС, гр.д.№47/09г. на І г.о. на ВКС, т.д.№823/10г. на ІІ т.о. на ВКС, гр.д.№191/11г. на ІІ г.о. на ВКС,гр.д.№1332/10г. на І г.о. на ВКС, гр.д.№1619/13г. на ІІ г.о. на ВКС/; 2.Необходимо ли е страната, която носи доказателствената тежест в процеса за установяване на определени факти, да проведе пълно и главно доказване на тези факти и следва ли съдът да приеме за неосъществили се тези факти в случай,че такова доказване по делото липсва? /противоречие с решения по гр.д.№1832/10г. на ІV г.о. на ВКС,гр.д.№1387/11г. на ІІІ г.о. на ВКС, гр.д.№982/10г. на І г.о. на ВКС, гр.д.№673/09г. на І г.о. на ВКС, гр.д.№231/09г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№1082/09г. на І г.о. на ВКС/; 3.Ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на съдебно решение, постановено по спор с формално различно правно основание, но между същите страни и при идентични писмени доказателства, фактически отношения и правни твърдения относно едно и също спорно право и неговия обхват? /противоречие с ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС и ТР №87/02.09.1954г. по д.№50/54г. на ОСГК на ВС; като освен това въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото/; 4.Счита ли се за ограничено правото на строеж ако административният акт, с който е учредено правото на строеж върху държавна земя не съдържа ограничения относно обема му? Респ. ако се счита за ограничено – въз основа на какви документи и обстоятелства се преценява, коя част от строителството попада извън обхвата на правото на строеж при липса на изрично ограничение в административния акт, с който е учредено правото на строеж върху държавна земя?; 5. Кой е собственик на построеното извън обема на учредено право на строеж върху държавна земя, ако административният акт, с който е учредено правото на строеж върху държавна земя, не съдържа ограничения относно обема му? С последните два въпроса касаторът релевира като допълнителен критерий за допускане на касация хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. В изложението си се позовава и на самостоятелното основание за допускане по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК,като счита обжалваното решение за очевидно неправилно. Очевидната неправилност обосновава с аргументи за необоснованост и липса на произнасяне по възраженията на банката. В депозирания от Ф. Д. Т. писмен отговор на касационната жалба се изразява становище за липса на обосновани в писменото изложение предпоставки за допускането ѝ до разглеждане по същество. В този смисъл ответникът по касация прави искане за недопускане на касационно обжалване. Претендира направените в производството пред Върховен касационен съд разноски. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: С атакуваното пред настоящата инстанция част от въззивното решение Софийски окръжен съд е приел за установено,че с договор от 17.10.1988 г ., сключен между М. П. –дядо на ищеца и ОбНС [населено място], в полза на П. е било учредено право на строеж върху държавна земя, въз основа на което да построи едноетажна масивна вилна сграда, с площ от 60 кв. м. в УПИ с площ от 390 кв. м., образуващ парцел първи, пр. № 360 кв.35 по плана на [населено място] с поето в него задължение за приобретателя на правото на строеж да застрои мястото по одобрен архитектурен план; че строежът е реализиран, като е построена едноетажна масивна вилна страда с РЗП от 60 кв. м., съобразно издадените строителни книжа – архитектурен проект от 27.04.1989 г. и строително разрешение от същата дата; че с нотариален акт от 1993 г. П. и съпругата му са прехвърлили на дъщеря си Т. П., която към този момент е била в граждански брак с Д. Т., правото на собственост върху едноетажната масивна вилна сграда със застроена площ от 60 кв. м, построена върху държавна земя, представляваща УПИ с площ от 390 св. м., образуващ парцел 1 пл. № 360 кв. 35 по плана на [населено място], без изрично упоменаване за прехвърлянето на правото на строеж върху земята, срещу задължение за гледане и издръжка; че с нотариален акт от 25.11.2005г. двамата са учредили в полза на банката договорна ипотека върху собствения им недвижим имот – масивна вилна сграда със застроена площ от 60 кв. м., ведно с правото на строеж върху УПИ с площ от 390 кв. м., идентичен с парцел 1-първи, пл. № 360, кв. 35 по плана на [населено място] за обезпечаване на чужд дълг; че с договор за продажба на общински недвижим имот от 17.01.2005 г. [община] е продала на М. П. земята, представляваща УПИ с площ от 390 кв. м., образуващ парцел 1, пл. № 360, кв. 35 по плана на [населено място], върху който е построена вилата; че с нотариален акт от 02.11.2006 г., след придобиване на правото на собственост върху земята, М. П. е продал този поземлен имот на дъщеря си – Т. П. по време на брака й с Д. Т., след което те са предприели строителство и са пристроили и надстроили съществуващата и изградена през 1989-1990 година едноетажна вилна сграда с площ от 60 кв. м, въз основа на издаден през 2005 г. архитектурен проект за пристрояване и надстрояване на съществуваща сграда; че със заповед от 20.06.2006 г. на Изпълнителния директор на АГКК-Софийска област е открита процедура по заснемане и изработка на кадастрална карта на [населено място], а с последваща заповед от 01.04.2008 г. кадастралната карта на [населено място] е одобрена и е влязла в законна сила, като при заснемането на сградата, отделните части от нея /старата част, построена през 1989 година и новите надстройка и пристройка, изградени и завършени през 2006 г. - 2007 г./, са заснети като отделни обекти с отделни идентификатори – апартамент на първи етаж с идентификатор № 03441.2.509.1.1, с площ от 60 кв. м., апартамент на две нива с идентификатор № 03441.2.509.1.2, с площ от 120 кв. м. и гараж с идентификатор № 03441.2.509.1.3, с площ от 41 кв. м.; че апартаментът с идентификатор № 03441.2.509.1.1 с площ от 60 кв. м. е идентичен както с масивната вилна сграда с площ от 60 кв. м., описана в нотариалния акт от 05.11.1993 г., така и с масивната вилна сграда с площ от 60 кв. м., описана в нотариалния акт за учредяване на ипотеката от 25.11.2005 г.; че с нотариален акт от 30.06.2009г. и с нотариален от 15.07.2009г. Т. П. и Д. Т. са продали на ищеца Ф. Т. УПИ с идентификатор № 03441.2.509, както и надстроения апартамент на две нива с РЗП от 120 кв. м. с идентификатор № 03441.2.509.1.2. Във връзка с така установените обстоятелства съставът на въззивния съд е развил съображения, че с извършеното през 1993г. от М. П. прехвърляне на собствеността върху построената през 1989г. едноетажна масивна вилна страда с разгърната застроена площ от 60 кв. м., въпреки липсата на посочване в нотариалния акт, че се придобива и правото на строеж, в съответствие с което е била изградена едноетажната масивна вилна сграда, след упражняването на отстъпеното право на строеж то не се е погасило, а само е загубило своята самостоятелност и макар и да не съвпада с правото на собственост върху сградата, може да бъде предмет на разпореждане само заедно с последното, като, ако постройката или част от нея погине, приобретателят на правото на собственост може да реализира отново правото на строеж, тъй като законът не допуска сградата да принадлежи на едно лице, а правото да бъде построена вместо нея нова сграда – на друго лице. Въз основа на тези разсъждения, основани на приеманото в правната доктрина, съдът е извел,че сградата и правото на строеж, въз основа на което е изградена тя, представляват единен обект на разпореждане, а разделното им третиране е недопустимо, поради което дори разпоредителната сделка, по силата на която Т. П. е придобила правото на собственост върху сградата да не съдържа изрично посочване на правото на строеж, то следва да се счита включено в нейния предмет, поради което правилно правото на строеж е било упоменато в ипотечния договор. За да направи извод,че правото на строеж не обхваща извършените след учредяване на ипотеката пристроявания и надстроявания през 2006г.-2007г., вследствие на които са обособени нови самостоятелни обекта в сградата – апартамент на две нива с идентификатор № 03441.2.509.1.2, с площ от 120 кв.м. и гараж с идентификатор № 03441.2.509.1.3, с площ от 41 кв.м., съдът се е позовал на това,че към момента на прехвърлянето през 1993г. на построеното върху земята - вилата от 60 кв.м. - правото на собственост върху държавната земя е принадлежало все още на държавата, а Т. П. е придобила на деривативно основание – с договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане, само толкова права, колкото е притежавал нейния праводател – М. П.. Развил е съображения,че тези права включват освен правото на собственост върху построената едноетажна масивна вилна страда с РЗП 60 кв. м. и преминалото в латентен вид право на строеж върху чуждата земя, в съответствие с което е била изградена сградата, а то може да бъде упражнено от суперфициаря само в случай, че постройката или част от нея погине, като прострои същата сграда съобразно строителните книжа, изготвени за нея. Съставът е приел,че М. П. е придобил въз основа на реализираното право на строеж върху държавно място, в съответствие с издадените му за целта строителни книжа – архитектурния проект и строителното разрешение от 1989г., правото на собственост върху построената едноетажна масивна вилна страда с разгърната застроена площ от 60 кв.м., поради което с алеаторния договор от 1993г. Т. П. не е могла да придобие права на надстрояване и пристрояване, които надхвърлят притежаваните от нейния праводател права. Позовавайки се на приетите по делото доказателства – архитектурен проект за пристрояване и надстрояване на съществуваща сграда от м.08.2005г. и заповедите на изпълнителния директор на АГКК-Софийска област от 2006г. и 2008 г., съдът е приел за установено,че надстроения и пристроен обекти са изградени въз основа на издадени строителни книжа след датата на ипотеката и същите представляват самостоятелни обекти на правото на собственост, поради което не следват по приращение нито земята, нито постройката върху която са пристроени и надстроени. По тези съображения съдът е достигнал и до крайния си извод за основателност на предявения от ищеца Ф. Т. иск и е постановил обжалвания резултат. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения, във връзка с чиито, обуславящи крайния постигнат с тях резултат, разрешения касаторът следва да формулира съответни конкретни въпроси, тъй като именно с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. От значение за осъществяването на достъпа до касация е, че въпросите следва да са от правен характер, което означава да са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция, като същевременно разрешението им, което касационната инстанция дължи да даде с отговора си, да има общоважимо и общоприложимо към други случаи значение. Въпросите не могат да са хипотетични, а да са от непосредствено значение за изхода на делото, но същевременно да не са от фактологичен характер и по правилността на постановения съдебен акт. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Първият от въпросите, макар и принципно обуславящ крайния изход на спора, доколкото касае задълженията на въззивния съд, като инстанция по същество, да обсъди всички събрани по делото доказателства и се произнесе по наведените от страните доводи и възражения, не може да бъде квалифициран като осъществяващ общото изискване за допускане на контрол по същество на въззивното решение. Въпросът е свързан с оплакването в касационната жалба, че съдът не се е произнесъл по доводите на касатора, изложени във въззивната му жалба, с които е оспорено твърдението на ищеца,че вилната сграда е била пристроена и надстроена през 2006-2007г. - след учредяването на ипотеката през 2005г. В практиката си касационната инстанция приема,че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи,че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т.см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др. Ето защо въпросът, по начина,по който е формулиран в изложението към касационната жалба, би могъл да бъде приет за обуславящ само дотолкова, доколкото необсъждането на доказателства и възражения на страната може да бъде квалифицирано като съществено процесуално нарушение, т.е. тогава, когато съобразяването на съответното доказателство и/или възражение на страната, поради неговата значимост и относимост към предмета на спора, би довело до постановяването на друг правен резултат. В случая в хода на производството касаторът е оспорвал твърдението на ищеца,че пристрояването и надстрояването са извършени в периода 2006-2007г. с доводи за нееднородност на позициите на ищеца по този въпрос, заемани в други съдебни производства, както и с доводи за недоказаност на поддържаното в това производство негово твърдение. Вярно е,че въззивният съд не е обсъждал процесуалното поведение на ищеца по сочените от ответника две съдебни дела, но дори да се приеме,че твърдения на ищеца, направени извън рамките на настоящия процес /че надстройката и пристройката към съществуващата сграда са били реализирани преди учредяването на ипотеката/ следва да се тълкуват като извънсъдебно признание за неизгоден за нея факт, както твърди касаторът, това не би имало правно значение за изхода на делото, доколкото заедно с това не се поддържа и не се установява вече съществуващи към 2005г. като самостоятелни обекти на право на собственост надстройка и пристройка да са били ипотекирани с нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека. Поради това липсата на произнасяне в посочения смисъл не може да бъде определено като съществено процесуално нарушение, обуславящо изхода на делото. Що се касае до възражението за недоказаност на твърдението на ищеца относно периода на извършването на пристрояването и надстрояването, по него съдът се е произнесъл, като е приел същото за доказано от посочените в мотивите на решението писмени доказателства. По тези съображения първият от въпросите не може да се квалифицира като обосноваващ наличието на общо основание за достъп. По аналогични на изложените съображения, предвид обвързването му отново с поддържаната от касатора теза относно годината на пристрояването и надстрояването, следва да бъде отречено качеството му на обуславящ и на втория от поставените в изложението въпроси. Третият от въпросите е израз на поддържаната от касатора теза,че въззивният съд е следвало да се съобрази с мотивите, изложени в съдебните актове, постановени по гр.д.№414/16г. на Самоковски районен съд, в.гр.д.№246/18г. на Софийски окръжен съд и гр.д.№4899/18г. на ІІ г.о. на ВКС. Предмет на посочените производства е бил предявен от настоящия ищец срещу настоящите ответници отрицателен установителен иск по чл.440 ГПК за признаване за установено,че Т. П. и Д. Т. /ипотекарни длъжници в изпълнението/ не притежават право на собственост върху надстроения имот с идентификатор 03441.2.509.1.2. Производствата по този иск са приключили с влязло в сила решение, с което е отречена допустимостта му с мотива,че правото на банката да събере вземането си не следва от правото на собственост на длъжника по изпълнението, а произтича от учредената ипотека. Въззивният съд не се е произнасял във връзка с посочените обстоятелства, като не е излагал мотиви в единия или в противоположния му смисъл, поради което въпросът не може да се приеме за обуславящ. Касаторът не е обосновал и допълнителна предпоставка в която и да е от сочените от него хипотези на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Цитираните от него тълкувателни решения са неотносими,тъй като не съдържат разрешения в целения с въпроса смисъл. От друга страна няма спор нито в теорията, нито в съдебната практика,че мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо, а само с доказателствена сила, която може да бъде оборвана инцидентно и не обвързва съда. Поради изложеното обжалването не може да бъде допуснато и с този въпрос. Не осъществяват общото изискване за допустимост и останалите, формулирани под т.4 и т.5 от изложението, въпроси. И трите въпроса се основават на твърдението на касатора,че договорът за отстъпване право на строеж върху държавна земя не съдържа ограничение относно обема му, каквото въззивният съд не е споделял като основателно. Напротив, видно от изложените от него мотиви, съставът е приел, кредитирайки договора, ведно с издадената от ОбНС Самоков отдел ТСУ скица, че правото на строеж е учредено за построяването в държавния имот само на едноетажна вилна сграда с площ от 60 кв.м. Приложимост на допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с която касаторът свързва така формулираните въпроси, не е обоснована с излагане на съображения за необходимост от произнасяне на касационната инстанция по тях по причините и с целите, разяснени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице и основанието по чл. 280 ал.2 предл.3 ГПК за допускане на обжалването поради твърдяната очевидна неправилност на въззивния акт. За да е налице такава, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен би бил съдебен акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен "extra legem", т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай, атакуваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ да уважи искането на касатора за положителен изход от настоящата фаза на касационното производство. С оглед това в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените за настоящото производство разноски, представляващи заплатено възнаграждение за представлявалия го адвокат в размер на 1000 лв., разписка за извършването на който разход е представеният договор за правна защита и съдействие. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение