Определение № 5158 от 26.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2379/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. Б. М. и К. Б. М., чрез адвокат А. Д., срещу въззивно решение № 1495 от 06.03.2026 г., постановено от Софийския градски съд по в.гр.д. № 13170/2024 г. Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Насрещната страна “Е.“ ЕООД, представлявана от управителя Г. М., чрез адвокат Р. Т., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че жалбата е подадена в срок от легитимирана страна и е редовна, но е срещу акт, който е изключен от касационен контрол. Обжалваното решение е постановено по иск за прогласяване на недействителност на анекс № 82 от 28.03.2022 г. към договор за аренда на земеделска земя от 27.01.2017 г., като сключен от пълномощник без представителна власт, на осн. чл. 42, ал. 2 ЗЗД. С анекса е удължен срока на договора за аренда с пет стопански години – до 2028 г. Страните са уговорили, че всички останали клаузи от договора за аренда остават непроменени. В случая анексът за удължаване на договора за аренда изменя само срока на правоотношението, породено от сключения договор. Чрез прогласяване на недействителност на анекса ищците целят да установят, че не са обвързани от договора за аренда и за тях той не поражда целените с него правни последици. Както се приема в практиката на ВКС в подобни хипотези (решение № 75 от 26.05.2010 г. по т. д. № 838/2009 г., ВКС, I т. о., решение № 333 от 23.10.2012 г. по гр. д. № 167/2012 г., ВКС, III г. о.) анексите представляват самостоятелни съглашения между страните в арендното правоотношение, с които се изменят само някои от елементите му, но с тях то нито се поражда, нито се прекратява, поради което не представляват самостоятелни нови арендни договори. С оглед същността на правоотношенията, възникнали по силата на договор за наем и договор за аренда, най-близък механизъм за определяне на цената на иска за съществуване на договор за аренда е именно реда, посочен по т. 5 на чл. 69 ГПК – в случая 1874,52 лв. – 41,656 дка по 45 лв. (чл. 4 от договора за аренда). Искът е оценяем, граждански, няма законово изключение, което да определя възможност за касационно обжалване на иска, предмет на настоящото производство, независимо от цената на иска. В случая тя е в размер под установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК праг, поради което въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Наред с изложеното, ищците претендират права в качеството си на наследници на арендодателя по договора и, поради това всеки е заявил иск за недействителност на договора /анекса/ до размера на своята наследствена част – всеки по 1/2 ид.ч. (арг. чл. 26, ал. 2 ГПК). Налице е субективно съединяване на искове, всеки от които с цена от 937,26 лв. В заключение, касационната жалба следва да бъде върната като недопустима, а образуваното по нея касационно производство – прекратено. Погрешното указание на въззивния съд, че неговия съдебен акт може да се обжалва, както и администрирането на касационната жалба от втората инстанция, не обвързва настоящия съдебен състав, който и сам служебно преценява предпоставките за допустимост на касационното производство. Мотивиран от горното, съдът