Определение № 298 от 28.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 2053/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. К. А. от [населено място] срещу решение № 1071 от 29.05.2020 г., постановено по в. гр. д. № 5941/2019 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение от 12.07.2019 г. по гр. д. № 7908/2017 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която са отхвърлени предявените от К. К. А. против „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 01.04.2014 г. ПТП за разликата над 100 000 лв. до 200 000 лв. и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 5 827.20 лв. и 4 951.32 лв. до 4 424.66 лв. и 5 636.27 лв. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение и се иска то да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не се е произнесъл по заявеното с въззивната жалба и поддържано в открито съдебно заседание искане за приемане на писмени доказателства от значение за правилното решаване на спора. Излагат се доводи за необоснованост на решаващите изводи на въззивния съд относно справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и за недопустимо обсъждане на въпроса за съпричиняване на вредите от пострадалия, който е разрешен окончателно с влязлата в сила част на първоинстанционното решение. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Ответникът по касация „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД със седалище в [населено място] изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 28.10.2020 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да се произнесе по спора, Апелативен съд - София е приел, че справедливото обезщетение, което ответникът „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД дължи на ищеца К. К. А. на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за претърпените при ПТП на 01.04.2014 г. неимуществени вреди, възлиза на сумата 200 000 лв. Като е взел предвид, че ответникът е изплатил доброволно част от дължимото обезщетение в размер на 100 000 лв. и че първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение в размер на 100 000 лв., въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в обжалваната част за отхвърляне на иска по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликата над присъдените 100 000 лв. до претендираните във въззивното производство 200 000 лв. /както и в частта за отхвърляне на акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД/. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил, че спорът във въззивното производство е съсредоточен върху размера на претендираното от ищеца обезщетение, поради което е обсъдил събраните в първоинстанционното производство доказателства, относими към релевантните за приложението на чл.52 ЗЗД факти. От заключенията на назначената по делото съдебномедицинска експертиза съдът е приел за установено, че в резултат на произшествието от 01.04.2014 г. ищецът е получил множество травматични увреждания - травматичен шок, контузия на гръдния кош и белите дробове, открито многофрагментно счупване на лявата бедрена кост, травматичен деколман /отлепване на кожата от подлежащите тъкани/ на лявото коляно; конквасация /размачкване/ на меките тъкани на лявата подбедрица, открити многофрагментни фрактури на костите на лявата подбедрица, посттравматична увреда на левия тибиален и фибуларен нерв, остра хеморагична анемия, остеомелит на счупените кости, сепсис, тежки козметични кожни и мускулни дефекти на целия ляв долен крайник, посттравматична контрактура /обездвижване/ на лявата колянна и лявата глезенна става, разкъсно - контузна рана на медиалната повърхност на десния крак. Според констатациите в заключението, непосредствено след произшествието ищецът е приет в УМБАЛСМ „Н.И. Пирогов“ и след овладяване на тежкия травматичен шок, застрашаващ живота му, е настанен в Клиниката по изгаряне и пластична хирургия, където по спешност са му извършени хематологични, рентгенови, ехографски, КТ изследвания и консултации с различни специалисти; Извършена е първична обработка на разкъсаните тъкани на левия долен крайник с цел покриване отчасти на костите на откритите фрактури; Проведена е спешна оперативна интервенция и е извършено открито наместване на счупената лява бедрена кост със скрепяване на констни фрагмент с дълга метална плака и винтове; Откритите фрактури на лявата подбедрица са стабилизирани чрез външен АО-фиксатор; Назначено е лечение с медикаменти, в т. ч. обезболяващи, неколкократно са правени вливания на кръв и кръвни продукти; Пострадалият е приведен в реанимация и е поддържан в състояние на медикаментозна кома чрез апаратна вентилация, а след стабилизиране на състоянието му в периода 04.04.2014 г. - 29.04.2014 г. е претърпял още три операции за преодоляване на получените травми и на 02.07.2014 г. е извършена секвестрекомия; Започнала е гнойна инфекция на левия крак, която не е овладяна изцяло по причина на резистентност на много от известните широкоспектърни антибиотици, и това е наложило отстраняване на металната плака от счупената лява бедрена кост и на металните остеосинтези от костите на лявата подбедрица; В периода 01.04.2014 г. - 25.03.2017 г. ищецът е претърпял 16 мекотъканни и костни операции и са му направени множество тъканни превръзки; През първите две години след инцидента ищецът е търпял интензивни и упорити болки, изискващи прием на обезболяващи медикаменти, придвижвал се е с инвалидна количка и патерици, нуждаел се е от чужда помощ в ежедневието си и едва след втората година е можел да се самообслужва, макар и трудно. Вещото лице, изготвило заключението, е провело личен преглед на ищеца четири години след инцидента, при който е констатирало, че целият ляв долен крайник е обезобразен от множествени кожни и мекотъканни дефекти, с видимо голяма деформация и оток на тъканите; Левият крайник е обезобразен, като запазените мускули са в състояние на хипотрофия и обезобразяването не може да бъде преодоляно посредством пластика; Нарушени са венозния и лимфния отток на крайник, движенията на лявата тазобедрена става са в норма, но тези на колянната става са ограничени - флексия с дефицит 45 градуса и екстензия 10 градуса; Движенията на лявата глезенна става са блокирани в състояние на шпиц и ищецът не може да извършва екстензия на лявото ходило, което го принуждава да се придвижва със замятане на крака встрани и накуцване; Периодично се проявяват болки, които ще продължават дотогава, докато изчезне окончателно възпалителния костен процес; Поради травмите на левия крак ищецът не може да кляка и да вдига ходилото, изпитва затруднения при изкачване на стълби и походката му наподобява на човек, прекарал инсулт; Острата форма на остеомелит се е превърнала в труднолечима хронична форма и въпреки, че затихва, е възможно след години гнойният процес да се появи отново; Поради увредите вследствие на протеклите гнойни процеси ищецът е изгубил възможността да използва крака си, може да се движи, да извършва седяща работа или да полага интелектуален труд, но физическите му възможности са напълно ограничени. По делото е депозирано заключение и от вещо лице - офтамолог, в което е посочено, че при ищеца не се наблюдават отклонения в очните нерви и мускулите в анатомично отношение, както и патологични стеснения или отпадания на зрителните полета като последица от тежката кръвозагуба след произшествието; Зрителната система на ищеца функционира нормално, а затрудненията при четене и гледане на близко не са в пряка причинна връзка с инцидента и най вероятно се дължат на възрастови изменения. Въззивният съд е обсъдил депозираните пред първата инстанция показания на свидетелката Б., с която ищецът е живял във фактическо съжителство. Свидетелката е обяснила, че преди инцидента ищецът и семейството му са водили активен живот, спортували са много, той карал кайт-сърв и ски, бил моторист, пътували интензивно, а след инцидента се наложила цялостна реорганизация на ежедневието им, включително на жилището, за да може да се приспособи към нуждите на ищеца; Кариерата на ищеца като адвокат пострадала негативно - от успешен адвокат той свел работата си до няколко дела, придвижвал се трудно до съдебната палата и имал затруднения да спазва графика за съдебни заседания. Като относимо към спора за размера на обезщетението въззивният съд е преценил и приетото в първоинстанционното производство експертно решение на ТЕЛК Общи заболявания от 23.06.2015 г., с което ищецът е инвалидизиран с 92 % инвалидност, като при обжалване пред НЕЛК степента на инвалидност е увеличена на 96 %. След съвкупна преценка на приетите за установени факти въззивният съд е формирал извод, че справедливият паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди по повод на произшествието се съизмерява със сумата 200 000 лв., от която 100 000 лв. са изплатени доброволно от ответника - застраховател. В мотивите към решението си въззивният съд е посочил, че за да се произнесе по размера на обезщетението, взема предвид младата и трудоспособна възраст на ищеца към момента на настъпвана на произшествието /37 г./, броя и тежестта на получените телесни увреждания, особеностите и продължителността на лечебния и възстановителен процес, остатъчните последици от травмите, които са наложили коренна промяна в живота му и съществено влошават качеството на живот, включително поради неспособността да упражнява пълноценно професията си на адвокат. Въззивният съд е изложил и съображения във връзка с възражението на ответника за наличие на предпоставките по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, но предвид липсата на подадена от ответника въззивна жалба срещу осъдителната част на първоинстанционното решение, в което възражението е счетено за неоснователно, е преценил, че е недопустимо да пререшава спора за съпричиняване на вредите от пострадалия. С въззивната жалба срещу първоинстанционното решение ищецът - жалбоподател е представил и е поискал да се приемат като доказателства решение на ТЕЛК от 21.03.2019 г., с което е преосвидетелстван и му е определена 95 % трайна нетрудоспособност за срок от три години, и разпореждане от 07.05.2019 г. на НП на НОИ - София за отпускане на лична социална пенсия за инвалидност. Въззивният съд не се е произнесъл по искането, като в мотивите към решението си е отбелязал, че във въззивното производство не са представени нови доказателства. По основанията за допускане на касационно обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК ищецът - касатор е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирал е следните въпроси, за които твърди, че са обусловили изхода по делото и са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: „Може ли да се приеме, че делото е изяснено от фактическа страна и че съдът е изпълнил задълженията си, вменени от разпоредбите на чл.7 и чл.268, ал.2 и ал.3 от ГПК, при положение, че не е отчел и не се е произнесъл по направени доказателствени искания; Длъжен ли е решаващият състав, по смисъла на чл.7 и чл.268, ал.2 и ал.3 от ГПК, да следи служебно за направени доказателствени искания от страните и да се произнася по тях, преди да обяви делото за изяснено от фактическа страна; Следва ли да се приеме едно съдебно решение за мотивирано при положение, че в рамките на производството има направени доказателствени искания, по които няма произнасяне и които не са отразени в мотивите към решението“. Поставените въпроси са относими към правилността на извършените от въззивния съд процесуални действия при разглеждане на делото и не могат да се квалифицират като правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, изяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е счел делото за изяснено от фактическа страна и се е произнесъл с решение по съществото на спора, като е изложил подробни мотиви относно приетите за установени правнорелевантни факти и размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, определено съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. В стадия за селекция на касационните жалби въззивният съд не преценява правилността на извършените от въззивния съд процесуални действия и на съдържащите се в обжалваното въззивно решение фактически и правни изводи, поради което повдигнатите в изложението въпроси не могат да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване. Независимо от изложеното следва да се отбележи, че непроизнасянето по доказателствените искания във въззивната жалба на касатора не е рефлектирало върху формирането на решаващите изводи на въззивния съд за размера на дължимото обезщетение. С приложените към въззивната жалба доказателства касаторът е целял да докаже, че по повод на получените при произшествието травматични увреждания и остатъчните последици от тях с решение на компетентния орган - ТЕЛК, му е определена 95 % трайна нетрудоспособност за срок от три години. От мотивите към обжалваното решение обаче е видно, че при преценката за справедливия размер на обезщетението въззивният съд е взел предвид предходно решение на ТЕЛК, в което процентът на трайна нетрудоспособност е по-висок - 96 %. При тези обстоятелства не би могло да се приеме, че формалният пропуск на въззивния съд да се произнесе по заявените с въззивната жалба доказателствени искания е обусловил определяне на обезщетение в по-малък размер от присъдения. Отделен е въпросът, че процентът на нетрудоспособност не е преценяван от съда като самостоятелен факт от значение за приложението на чл.52 ЗЗД, изолирано от всички други факти, счетени за релевантни при произнасянето по справедливия размер на дължимото обезщетение. Несъответствието на поставените въпроси с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поради това не следва да се обсъждат доводите на касатора за постановяване на решението в противоречие с практиката в решение № 218/02.01.2019 г. по гр. д. № 2033/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 265/24.06.2011 г. по гр. д. № 1623/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 348/28.12.2011 г. по гр. д. № 1119/2010 г. на ВКС, І г. о., и решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, ІІ т. о. /относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички относими доказателства по делото и да основе фактическите си констатации на тях, респ. да се произнесе по съществото на спора с мотивирано решение/. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая касаторът е аргументирал очевидната неправилност на обжалваното решение с поддържаните в касационната жалба оплаквания за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в непроизнасяне по исканията във въззивната жалба за приемане на писмени доказателства. Релевираното процесуално нарушение подлежи на установяване по реда на чл.290 ГПК в случай, че въззивното решение се допусне до касационно обжалване, но не насочва към квалифицираната форма на неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В рамките на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По изложените съображения решението по в. гр. д. № 5941/2019 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване. Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не са представени доказателства, че претендираното като разноски адвокатско възнаграждение от 3 177 лв. с ДДС, уговорено в приложения към отговора на касационната жалба допълнително споразумение от 23.10.2020 г., е заплатено реално по посочения в споразумението начин - чрез превод по банкова сметка. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,