Определение № 2358 от 15.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3662/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

С решение № 55 от 30.05.2023 г. на Окръжен съд – Търговище по в.гр.д.№ 84/2023 г. по описа на същия съд е потвърдено решение № 13 от 27.01.2023 г. по гр.д. № 872/2021 г. на Районен съд – Попово, с което по отношение на Т. В. Т., П. Д. Г. и „Терестра - България“ ЕООД е признато за установено на основание чл.124 ал.1 ГПК, че И. И. М. е собственик на ПИ е идентификатор [№], представляващ нива с площ от 26.999 кв.метра в местност „Лика дере“ по КК на [населено място], общ. П., обл. Т.; „Терестра - България“ ЕООД е осъдено да предаде на И. М. владението върху собствения му имот; на основание чл.537 ал.2 ГПК е отменен нотариален акт № 61, том II, рег.№ 2350, нот.дело №261/2019 г.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от името на П. Д. Г. чрез адв.Р. Р.. Същата не съдържа изложение на касационните основания по чл.281 ГПК, а единствено изложение на основанията за допускане на въззивното решение до касация. Формулирани са два въпроса в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

• За задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност. Твърди се, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението на ответника, че изтичането на срока на придобивната давност не води автоматично до възникване на правото на собственост в полза на владелеца на имота, тъй като тя не се прилага служебно. Цитирана е съдебната практика, според която позоваването на придобивна давност след изгубване на давностното владение за повече от 6 месеца не може да ползва владелеца и неговите правоприемници; поради прекъсване на давността с изгубване на владението и юридическо заличаване с обратна сила на изтеклия период на давностния срок: ТР № 4 от 17.12.2012 г. по ТД № 4/2012 г. на ВКС, ОСГК т.2; ТР № 10 от 05.12.2012 г. по ТД № 10/2012 г. на ВКС, ОСГК /относно прекъсване на владението/ и решение № 355 от 14.07.2010 г. по гр.дело № 802/2009 г. на ВКС.

• За материалната доказателствена стойност на частните свидетелстващи документи /договори за наем/, а именно, че доказват само авторството на подписалите ги лица, но не доказват удостоверените в тях факти и нямат достоверна дата. Касаторът счита, че в обжалваното решение съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 77 от 17.03.2015 г. по гр.д. № 2040/2014 г. на ВКС, 4то г.о.; решение № 197 от 23.12.2014 г. по гр. д. №7364/2013 г. на ВКС и решение № 51 от 21.07.2010 г. по т.д.№ 528/2009 г. на ВКС, според които частни свидетелстващи документи не могат да бъдат противопоставяни на лице, което не е участвало при съставянето им и само въз основа на тях да се приеме при условията на пълно и главно доказване, че отразените в тях факти са верни; че тези частни свидетелстващи документи имат доказателствена стойност само ако отразяват неизгодни за съставителя им факти.

В приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК е поставен въпросът за действията, демонстриращи завладяването на частите на останалите съсобственици, като отново се сочи противоречие с цитирана практика на ВКС.

Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното решение, за което твърди, че е неправилно и необосновано.

Ответникът по касация И. И. М. оспорва допустимостта на касационната жалба. Претендира разноските, направени за подаване на писмен отговор.

С оглед заявените основания в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

По въпроса за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани доказателства по делото въпроси съдът се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие с трайната практика на ВКС, съгласно която съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. По доводите във въззивната жалба, че ищците не могли да придобият имота по давност, тъй като в тяхна полза на бил изтекъл изискуемият давностен срок; както и че били изгубили владението за повече от шест месеца, въззивният съд е приел, че ищците са се позовали на придобивна давност с исковата молба; че те са присъединили владението си към това на тяхната майка, на която са универсални правоприемници след смъртта й през 2005 г., а упражняваната от нея фактическа власт върху имота започнала през 1995 г. Въз основа на установените факти достигнал до извод, че упражнявайки владение върху имота през периода 04.01.1995- 04.01.2015 г. ищците са придобили право на собственост върху процесния земеделски имот по давност. В периода до предявяване на исковете на 26.10.2021 г. ответниците не са придобили имота по някой от предвидените в закона способи, поради което е приел, че ищците са собственици на имот. По този начин въззивният съд е отговорил на всички доводи, с които ответникът П. Г. е оспорил предявения срещу него иск. Не е налице основание за допускане до касационно обжалване по така поставения процесуално правен въпрос.

Въпросът за материалната доказателствена стойност на частните свидетелстващи документи не е разрешен от въззивния съд, тъй като същият не е бил повдиган с въззивната жалба. При липса на оспорване изводите на първоинстанционния съд, че ищците са владяли имота чрез ЗКПУ „Калакач - 92“, на която са отдавали имота под наем, въззивният съд не е имал задължение да излага доводи по действието на договорите за наем.

Въпросът за действията, демонстриращи завладяването на частите на останалите съсобственици е неотносим към настоящия казус, в който ищците противопоставят права не на съсобственици, а на трети за собствеността лица. Ето защо така формулираните въпроси не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и поради очевидна неправилност. От мотивите на въззивното решение не се установява порок, който да следва без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и на събраните доказателства и тяхното съдържание. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика. В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.

При този изход на спора касаторът дължи заплащане на ответника направените от него разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция в доказания размер от 1600 лева.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение