Определение № 258 от 21.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 590/2022 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на И. Р. И. срещу определение № 38/03.02.2022 г. по в. ч. т. д. № 20/2022 г. на Апелативен съд Велико Т., с което е потвърдено определение № 416/22.12.2021 г. на Окръжен съд Плевен в частта за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК до приключване на досъдебно производство № 1860/2021 г. на Районна прокуратура Кнежа.

Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на атакуваното определение, тъй като при постановяването му въззивният съд не е съобразил, че съгласно разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК съдът спира производството по делото, когато при разглеждането му се разкрият престъпни обстоятелства, от установяване на които зависи изходът на гражданския спор и които не могат да бъдат установени със средства на гражданския процес. Позовава се на константна съдебна практика, според която производството по граждански спор се спира, когато твърдените престъпни обстоятелства имат значение за решаването му и те са предмет на установяване в наказателното производство в неговата съдебна фаза. Жалбоподателите претендират отмяна на атакуваното определение.

Като релевантни за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи следните въпроси, а именно:

1. „Следва ли в мотивите на съдебния акт да се съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни?“

2. „Изисква ли се съдът да посочи какви са причините, които обуславят невъзможността един факт да бъде установен в гражданското производство, за да спре същото на основание чл. 229, ал. 1, т.5 ГПК до приключване на наказателното производство в досъдебна фаза?

Излага твърдения, че поставените в изложението въпроси са значими за решаващите изводи на въззивния съд, като те са решени в противоречие с практика на Върховния касационен съд – решение № 63/2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II ТО, определение № 450/2020 г. по ч. т. д. № 1446/2020 г. на II ТО, определение № 733/2013 г. по ч. гр. д .№ 6790/2013 г. на IV ГО.

Ответникът по частната касационна жалба „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ „ЛЕВ ИНС“ АД ангажира отговор, с който оспорва частната жалба като неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

С обжалваното определение на Апелативен съд Велико Т. е потвърдено определение на Окръжен съд Плевен, с което производството по предявения от И. Р. И. срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД иск с правно основание чл. 432 от Кодекса за застраховане /КЗ/ за обезщетяване на причинени му неимуществени вреди вследствие на ПТП, е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Произшествието е реализирано по вина на С. Т. С., чиято гражданска отговорност при управление на МПС е застрахована при ответното дружество. Въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния относно наличието на престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи резултатът по спора между ищеца, в качеството му на увредено от ПТП лице, и застрахователя на делинквента. Позовал се е и на приложените по делото писмо изх. № 51/2021 г., адресирано до Районна прокуратура [населено място], както и на писмо вх. № 1860/05.01.2021 г. на Районна прокуратура [населено място], от които се установява, че досъдебно производство ЗМ № 51/2021 г. и пр. пр. № 1860/2021 г. на Районна прокуратура [населено място] са образувани за извършено престъпление по чл. 343, ал. 2, б. „в“ НК във връзка с чл. 342, ал. 1 НК за това, че на 26.03.2021 г. при управление на моторно превозно средство л.а. „БМВ Х5“ с рег. [рег.номер на МПС] с водач С. Т. С. са причинени средни телесни повреди на И. Р. И., по които се води разследване. В определението е посочено, че отговорността на застрахователя по прекия иск на увреденото лице е функционално обусловена от гражданската отговорност на застрахования и е налице идентичност на деянието, предмет на досъдебното производство, и противоправното деяние, от което се твърди, че са настъпили вредите, обуславящи гражданската отговорност на делинквента. Извършено е позоваване на чл. 300 ГПК, която предвижда, че влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали последното е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. В мотивите е посочено, че извън хипотезите на чл. 124, ал. 5 ГПК гражданският съд няма правомощие да констатира факта на престъпление инцидентно по повод иск за вреди, съответно, че приложение следва да намери правилото на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. В определението е цитирана практика на ВКС.

Не са налице предпоставките за допускане на атакуваното въззивно определение до касационно обжалване.

С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Формулираните от частния жалбоподател въпроси изискват отговор при какви предпоставки следва да бъде приложено правилото на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК по отношение на исково производство с предмет претенция по чл. 432, ал. 1 КЗ, както и относно задълженията на въззивния съд да мотивира актовете си. По въпроса съществува консолидирана практика, която се споделя от настоящия състав. Същата е обективирана в определения по ч.т.д. № 852/2019 г. на І ТО, ч.т.д. № 1611/2019 г. на І ТО, ч.т.д. № 1735/2019 г. на ІІ ТО, ч.т.д. № 428/2020 г. на ІІ ТО, ч.т.д. № 302/2020 г. на І ТО, ч.т.д. № 1567/2020 г. на ІІ ТО, ч.т.д. № 1705/2020 г. на ІІ ТО, ч.т.д. № 1520/2020 г. на І ТО, ч.т.д. № 1457/2020 г. на І ТО, ч.т.д. № 213/2021 г. на ІІ ТО на ВКС. На тази практика обжалваното определение не противоречи. Определение № 450/2020 г. по ч. т. д. № 1446/2020 г. на II ТО, ВКС, на което частният жалбоподател се позовава, е постановено при други изводи относно осъществените факти – липса на идентитет между дееца, който е привлечен под наказателна отговорност за извършени от него престъпни действия, и деянието, от което произтича гражданската претенция. Второто определение също не кореспондира на фактическата обстановка, установена от въззивния съд по настоящия казус, тъй като в него е изследван въпросът обвързваща ли е гражданския съд прокурорска преписка, образувана по сигнал на една от страните по делото. При тези изводи, следва да бъде преценена липса на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същото се отнася и до въпроса за задължението на въззивния съд да мотивира постановяваните от него актове като обсъди всички доводи на страните. В случая Апелативен съд Велико Т. надлежно е изложил мотиви защо не приема тезата на частния жалбоподател за липса на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК и поради какви причини приема наличие на идентитет в аспекта на разписаното от чл. 300 ГПК. Наред с това, следва да бъде посочено, че този въпрос е провокиран от невярната теза на жалбоподателя, че в процесната хипотеза следва да намери приложение разпоредбата не на чл. 229, ал. 1, т. 5 и ГПК, а тази на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

По изложените мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС