Определение № 4765 от 23.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2138/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 306/08.01.2024г., подадена от Г. Д. Ч. и К. Г. Ч., срещу решение № 1178 от 13.11.2023г. по в. гр. д. № 913/2023г. на Бургаския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 211 от 30.01.2023г. по гр.д. № 3225/2022г. на Бургаския районен съд, постановено в производството по извършване на съдебна делба, е изнесен на публична продан на основание чл. 348 ГПК, допуснатият до делба с решение № 2085 от 03.10.2022г. по гр.д. № 3225/2022г. на Бургаския районен съд, недвижим имот, а именно: дворно място в [населено място] извор, представляващо парцел [№] в кв. 50 по плана на селото, с площ 1200 кв. м., при граници: от двете страни улица, парцели [№] и [№], заедно с построената в него жилищна сграда с гараж, като получената при продажбата сума се разпредели между съделителите съобразно техните квоти - по 1/12 за Г. Д. Ч. и К. Г. Ч., 10/12 за Д. И. И., както и е отхвърлена претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС, заявена по реда на чл. 346 ГПК, на Г. Д. Ч. и К. Г. Ч. за осъждане на Д. И. И. да заплаща обезщетение за лишаване от ползване в размер по 250 лева месечно за делбения имот, считано от 27.09.2017г. до първото по делото съдебно заседание във втората фаза (24.01.2023г.). и е оставена без разглеждане претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС, заявена по реда на чл. 346 ГПК на Г. Д. Ч. и К. Г. Ч. за осъждане на Д. И. И. да заплаща обезщетение за лишаване от ползване в размер на по 250 лева месечно за делбения имот, считано от датата на първото по делото съдебно заседание във втората фаза (24.01.2023г.) до окончателното извършване на делбата и са присъдени разноски по делото. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се моли за неговото отменяване. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да е формулиран определен правен въпрос по чл. 280, ал. 1, нито е обосновано някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. По същество изложението възпроизвежда оплакванията, обективирани в касационната жалба, за неправилност на обжалваното въззивно решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства, необоснованост на формираните фактически констатации и нарушаване на материалния закон. Поддържа се, че въззивният съд грубо е нарушил основната цел на делбеното производство, а именно всеки от съделителите да получи по възможност дял от имуществото, като е отказал да бъдат допуснати допълнителни въпроси към вещото лице относно възможността за разделяне на процесния имот. Според касаторите вещото лице не е довършило до край поставената задача при данните, че къщата е неподеляема, но земята е и има възможност да се обособят два отделни парцела. Свързано с този довод е съдържащото се в касационната жалба твърдение, че при разделяне на земята на два еднакви парцела от по 600 кв.м., е възможно двамата ищци да получат в общ дял имот, при което разликата до размера на общите им дялове бъде изплатена от Д. И., а в дял на последния да бъде възложена къщата с другите 600 кв.м. Това твърдение е обвързано с оплакването, че въззивният съд не се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи и оплаквания в тази насока. Поддържа се също така, че въззивният съд се е произнесъл по претенциите по чл. 346 ГПК за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване само и единствено на основание, че не било установено Д. И. да е ползвал имота, без да съобрази заявеното още в отговора на исковата молба, че владее и ползва имота и може да предостави ключовете от дворното място и къщата на касаторите, за да я ползват по време на делото. На следващо място за неправилен считат извода на въззивния съд, че следва да заплатят на Д. И. 300 лв. разноски за адвокатско възнаграждение, при положение, че съгласно изискванията на закона всяка страна заплаща направените от нея разходи за адвокат и такива не се следват на никоя от другите страни. Считат, че е налице произнасяне по съществени процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба Д. И. И. не е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, макар процесуалният му представител да е получил препис от същата на 19.02.2024г.. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: Производството е за делба във фазата по извършване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № 2085 от 03.10.2022г. по гр.д. № 3225/2022г. на Бургаския районен съд е допусната съдебна делба между Г. Д. Ч., К. Г. Ч. и Д. И. И. на недвижим имот - дворно място в [населено място] извор, представляващо парцел [№] в кв. 50 по плана на селото, с площ 1200 кв. м., при граници: от двете страни улица, парцели [№] и [№], заедно с построената в него жилищна сграда с гараж, при квоти по 1/12 ид. ч. за Г. Д. Ч. и К. Г. Ч. и 10/12 ид. ч. за Д. И. И.. Посочено е, че с молба, депозирана на 06.06.2022г., е заявена по реда на чл. 346 ГПК претенция с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, с начален период от 23.05.2022г. - датата на подаване на исковата молба като в първото по делото заседание във втората фаза на делбата - 24.01.2023г. ищците са уточнили, че претенциите за присъждане на обезщетение за лишаване от ползване са с начален момент - 27.09.2017г., а именно смъртта на тяхната наследодателка. Прието е, че за уважаването на претенция с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС следва да са налице кумулативно следните предпоставки: съсобственикът лично да ползва съсобствения имот и да е отправено писмено поискване от неползващия съсобственик до него. Посочено е, че процесния случай липсват доказателства за отправено писмено поискване за периода от 27.02.2017г. до датата на заявяване на претенцията за сметки с молбата, депозирана на 06.06.2022г. Изложени са съображения, че писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. То е равнозначно на покана и след получаването му съсобственикът изпада в забава, като обезщетението се дължи от момента на получаване на поканата. Действието на писменото поискване е занапред и като такова може да се определи молбата от 06.06.2022г., но не е налице писмена покана за периода преди тази дата. Прието е, че липсват доказателства ответникът да е ползвал лично съсобствения имот. Посочено е, че от показанията на разпитания по делото свидетел С. А. е установено, че при негово посещение до процесната къща, било видимо отвън, че никой не живее в нея, като същото се потвърждава и от вещото лице, според което къщата е в изключително занемарено състояние, липсва канализация, мазилка, наличие единствено на външна тоалетна. Прието е, че в конкретния случай предмет на делбата е един недвижим имот, поради което способите, регламентирани в чл. 352 и чл. 353 ГПК са неприложими. Посочено е, че по смисъла на чл. 348 ГПК неподеляемост е налице, когато е невъзможно всеки един от съделителите да получи реален дял. Констатирано е от заключението на вещото лице по допуснатата експертиза, че процесният имот е неподеляем поради одобрените квоти на съсобствениците, като експертът е посочил, че процесното дворно място е с площ от 1200 кв.м., а съгласно чл. 19, ал. 1, т. 4 ЗУТ при урегулиране на поземлени имоти за ниско жилищно застрояване, в селата следва да се спазват размерите за най-малко 16 м. лице и 500 кв.м. площ, а съгласно ал. 4 на същата разпоредба, при делба на поземлени имоти, реално обособените части не могат да бъдат с размери по-малки от минимално определените по-горе, намалени най- много с 1/5. Съобразено е също така, че според вещото лице дори и при общ дял на двамата ищци, общата им полагаща се част би била 200 кв.м., което е по-малко от минимално определените размери в нормативните разпоредби. Посочено е, че разпределението на жилищната сграда също не позволява обособяване на две или повече отделни жилища. В открито съдебно заседание, вещото лице е заявило, че принципно имотът е поделяем, но не и при квотите, при които е допусната делбата. Съдът е взел предвид, че в тази фаза на производството по съдебна делба, възможността за промяна на квотите и дяловете, е преклудирана. Посочено е, че съделителите са длъжни, според нормата на чл. 342 ГПК, в първото с.з. във фазата по допускане на делбата, да въведат в предмета на делото всички свои възражения, касаещи наличието на съсобственост, основанието от което произтича, лицата между които тя съществува и делбените им права, включително и възражения против правото на някой от тях да участва в делбата, размера на неговия дял и включването в наследствената маса на някои имоти. В процесния случай с петитума на исковата молба ищците са поискали от съда да допусне до делба процесния имот при посочените квоти, ответникът не е оспорил исковата молба, и съдът е постановил решение по допускане на делбата в горния смисъл, което решение е влязло в сила. Съобразено е, че във втората фаза на делбата се извършва реално разпределение на допуснатите до делба имоти между страните, които са признати за съсобственици и съобразно установените дялове със съдебното решение на първата фаза по допускането на делбата. Посочено е, че доводите на ищците за поделяемост на имота при поставяне в общ дял на двамата съделители-ищци са наведени едва във въззивното производство, във фазата по допускане на делбата, поради и което това искане се явява преклудирано. Изложени са мотиви, че основният способ, предвиден в ГПК, за ликвидиране на съсобствеността в делбеното производство, когато се касае до неподеляем имот, е изнасянето му на публична продан. По изключение, ако се касае до неподеляем жилищен имот и са налице другите изисквания на закона, съсобствеността може да се ликвидира чрез поставянето му в дял на някой от съделителите - чл. 349, ал. 1 и 2 ГПК. Искането за възлагане може да се направи най-късно в първото заседание след влизането в сила на решението за допускане на делбата. Право да искат възлагане на неподеляемо жилище имат преживелият или бившият съпруг, на когото е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата от брака, ако съделителят няма собствено жилище. Право да иска възлагане на наследственото жилище има и този съделител, който при откриване на наследството (смъртта на наследодателя) е живял в делбеното жилище. Посочено е, че макар съделителят Д. И. И. да е предявил претенция за възлагане на имота в първото заседание след влизане в сила на решението за допускане на делбата, не са налице предпоставките за това, поради което единственият възможен способ за извършване на делбата се явява изнасянето на публична продан на имота. По наведените от касаторите доводи за наличието на основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта, с която съдът се е произнесъл по заявената от тях претенция за присъждане на обезщетение за лишаване от ползване: Изложените от въззивния съд съображения по неоснователността на претенцията в едната й част и по нейната допустимост в останалата част изцяло съответстват на трайно установената практика на ВКС. Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик изпада в забава при условията на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието на писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС. Достатъчно е писмената покана да е достигнала до своя адресат – ползващия имота съсобственик (напр. решение № 121 от 07.04.2014 год. по гр. д. № 3230/2013 год., ВКС, IV г. о.; решение № 112 от 02.07.2013 год. по гр. д. № 1011/2013 год., ВКС, II г. о.). За период, предхождащ датата на писмената покана, обезщетение по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС не се присъжда. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е взел предвид, че преди предявяването на иска за делба не се установява съделителят Д. И. да е получавал такава покана. Последователно също така ВКС приема в своята практика, че претенцията за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване може да бъде предявена по реда на чл. 346 ГПК само за минал период, т.е. от датата на получаване на поканата, която може да предхожда предявяването на иска за делба, до датата на провеждане на първото съдебно заседание във фазата по извършване на делбата (решение № 182 от 26.01.2017 г. по гр.д. № 2067/2016 г. на II г.о. на ВКС). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е приел, че претенцията е допустима само от датата на поканата до 24.01.2023г. Според трайно установената практика на ВКС ползването на една недвижима вещ като собственическо правомощие предполага възможност за титуляра на правото на собственост за фактическо използване на вещта, без промяна на субстанцията и параметрите като площ,граници и функционално предназначение, извличане на ползи и добиви. Разбирано в този аспект ползването на недвижимия имот предполага и може да бъде упражнявано от собственика, респ. съсобствениците,ако вещта е обща, само ако е годен за ползване обект на собственост. Ако съществуват технически или други фактически основания, препятстващи възможността да се ползва една вещ според предназначението й, и за съсобственика, установил фактическа власт са налице обективни пречки да не може реално да ползва имота, то обективно установеното обстоятелство е условие да не се уважи искането на неползващия имота съсобственик по чл. 31, ал. 1 ЗС (решение №220/29.12.2011г. по гр.д.№1521/2010г. на ІІ г.о. на ВКС). С тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил, като е взел предвид установените по делото факти и обстоятелства, а именно, че къщата е в изключително занемарено състояние и в нея не живее никой. Наведените от касаторите доводи, че съделителят Д. И. в отговора на исковата молба е заявил, че ползва имота и може да предостави ключовете от дворното място и къщата на касаторите, за да я ползват по време на делото, не съответстват на данните по делото - в отговора на исковата молба съделителят Д. И. е заявил, че посещава имота само за да го наглежда и не живее в имота, т.е. липсва признание на факта на ползването в твърдяния от касаторите смисъл. По наведените от касаторите доводи за наличие на основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта, с която делбеният имот е изнесен на публична продан: Въззивният съд е съобразил обстоятелството, че вещото лице в открито съдебно заседание е заявило, че принципно имотът е поделяем на два дяла, но не и при квотите, при които е допусната делбата, както и че в подадената от Г. Д. Ч. и К. Г. Ч. въззивна жалба се съдържа искане за поставяне на допълнителни задачи към вещото лице, а именно дали парцелът е поделяем по колена с оглед евентуалното образуване на общ дял за тях, но е приел, че тези доводи са наведени от съделителите едва във въззивното производство, поради което искането се явява преклудирано. Трайно и последователно ВКС приема, че при избора на способ за извършване на делбата съдът следва преди всичко да прецени възможността от допуснатия до делба имот да бъдат обособени толкова на брой дялове, че всеки съделител да получи реален дял. Приема се, че ако такава възможност не съществува, но съделителите могат да бъдат групирани по колена, то съдът е длъжен да извърши преценката за поделяемостта, съобразявайки възможността да бъде определен реален дял за всяко коляно. Приема се също така, че ако част от съделителите се групират и заявят, че желаят да получат имот в общ дял, съдът следва да съобрази и това обстоятелство. В съотвествие с така установената практика на ВКС въззивният съд е приел, че дори от имота да бъдат обособени два реални дяла, не съществува възможност всеки съделител да получи реален дял, доколкото съделителите са трима. Доводът да възможността делбата да бъде извършена по колена в случая е изцяло неоснователен, доколкото съсобствеността между съделителителите не е възникнала само и изцяло въз основа на наследяване-съделителят Д. И. е придобил още приживе на наследодателя правото на собственост върху 2/3 идеални части по договор за покупко-продажба. Доводите, че имотът е реално поделяем, тъй като съделителите Г. Д. Ч. и К. Г. Ч. могат да получат общ дял, са въведени едва с въззивната жалба и то само като възможност, но без при това двамата съделители да са заявили пред съда категоричното си съгласие да получат в общ дял реално обособена част от допуснатия до делба имот. При тези данни следва да се приеме, че при постановяване на решението си въззивният съд изцяло се е съобразил с трайно установената практика на ВКС, а доколкото по всички наведени от касаторите доводи е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, то не може да се приеме, че е налице поддържаното от тях основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. И на последно място – оплакванията в касационната жалба срещу въззивното решение, в частта, с която Г. Д. Ч. и К. Г. Ч. са осъдени да заплатят на Д. И. И. сумата от 300 лв. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, представляват по своето същество искане по чл. 248 ГПК да изменение на решението в частта за разноските и компетентен да се произнесе по него е въззивния съд. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение