Определение № 3448 от 18.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 709/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Антех“ Инк. – САЩ, дружество регистрирано в регистъра на Държавния департамент на САЩ с рег. № С1242343, действащо в Република България чрез клона си „Антех - клон България“ и по касационна жалба на „Водстрой Пловдив“ АД, чрез процесуални представители, против Решение № 103 от 27.11.2023 г. по в. т. д. № 162/2023 г. на Апелативен съд – Бургас. С посоченото решение след отмяна на Решение от 27.06.2022 г. по т. д. № 141/ 2019 г. на Окръжен съд - Сливен ответното дружество „Антех“ Инк. – САЩ е осъдено да заплати на „Водстрой Пловдив“ АД сумата от 310 673,25 лв., възнаграждение по Договор за строителство от 15.08.201г. след извършено прихващане с насрещно вземане на „Антех“ Инк за обезщетение за вреди в размер на 203 215,63 лв., ведно със законната лихва върху главницата от 310 673,25 лв., считано от датата на подаване на исковата молба - 07.11.2019 г. до окончателното й изплащане, като искът до пълния му предявен размер от 574 320,90 лв. е отхвърлен; сумата от 346 020 лв., представляваща неустойка по чл.8.4 от Договор за строителство от 15.08.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от 346 020 лв., считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане. Със същия съдебен акт са отхвърлени предявените от „Водстрой Пловдив“ АД срещу „Баджак инженеринг ДОО импорт експорт Скопие“ искове за солидарното осъждане на ответника заедно с „Антех“ Инк. да заплати претендираните суми от 574 320,90 лв. - възнаграждение по договор за строителство и 346 020 лв. - неустойка.

В касационната жалба на „Антех“ Инк. – САЩ се поддържа, че атакуваното въззивно решение в обжалваната осъдителна част е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и присъждане на направените разноски за всички инстанции. Излага подробни съображения срещу приетата от съда основателност на претенциите.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. За задължението на съда да тълкува клаузите на договора и да изхожда от действително изявената воля на страните;

2. За задължението на съда да приложи правилата на чл.20 ЗЗД, за да достигне до действителната воля на страните относно предмета на договора съответно техните изявления;

3. За задължението на съда да обсъди всички допустимо събрани и относими към предмета на спора доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и всички доводи на страните, които имат значение за решаването на делото, и да обоснове решението си. За задължението на съда да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право;

4. За задължението на въззивния съд, разглеждащ иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на договорна неустойка по търговска сделка служебно да следи за евентуална нищожност на съдържащите се в договора уговорки за неустойка, поради противоречието й с добрите нрави (закона).

Според касатора, поставените въпроси обосновават самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, както и допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като изводите на въззивната инстанция противоречат на практиката на ВКС, намерила израз в решения на ВКС, съответно описани.

Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, за очевидна неправилност на въззивното решение, е аргументирано с твърдението, че въпреки правните и фактически констатации на въззивната инстанция за допуснато от страна на изпълнителя „Водстрой Пловдив“ АД неизпълнение на договора, съдът е приел, че гаранцията по т.5.3 от договора за строителство от 15.05.2018 г. обезпечава само изпълнението на договорните задължения. Изразява несъгласие с приетото, че „Антех” Инк., САЩ, като възложител по този договор, дължи връщането на гаранцията, тъй като условието за връщането й се е сбъднало, предвид приемането от страна на инвеститора на възложената работа.

Ответникът по касационната жалба „Водстрой Пловдив“ АД не представя отговор.

Ответникът „Баджак инженеринг ДОО импорт експорт Скопие“ не представя отговор.

В подадената от „Водстрой Пловдив“ АД касационна жалба въззивното

решение се обжалва в частта му, с която са отхвърлени исковете на дружеството за солидарното осъждане на „Баджак инженеринг ДОО импорт експорт Скопие“ и „Антех“ Инк. за заплащане на сумата от 574 320, 90 лв. – възнаграждение по договор за строителство и сумата от 346 020 лв. – мораторна неустойка, както и в частта, с която след извършено прихващане с насрещно вземане на „Антех“ Инк. за обезщетение за вреди в размер на 203 215, 63 лв., е отхвърлен частично главният иск на „Водстрой Пловдив“ АД за заплащане на възнаграждение по договора за строителство от 15.08.2018 г. – за разликата над присъдената сума от 310 673, 25 лв. до пълния размер на предявения иск от 574 320, 90 лв. Сочи се, че въззивното решение, в обжалваните части, е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, с оглед на което се претендира частичната му отмяна и уважаване на предявените искове в пълен размер, както и присъждане на направените разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване този касатор обосновава с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е обосновано с твърдението за пороци на въззивното решение, произтичащи от нарушаване на един от основните принципи на гражданския процес - този на диспозитивното начало, поради което касаторът счита, че не са постигнати целите на правораздаването - законосъобразност и справедливост на постановения съдебен акт. Сочи се, че въззивният съд изрично е приел в мотивите на решението си, че значителна част от забавата на изпълнителя се дължи на обективна причина, която не може да му бъде вменена във вина, но независимо от този по същество правилен извод, е приел за основателна неустоечната претенция в пълен размер, респективно - за целия период на забавата, поради което разпоредбите на чл. 81, ал.1 и чл. 83, ал.1 ЗЗД са били приложени неправилно, в техния обратен, противоположен смисъл, като същевременно обжалваният акт е явно необоснован.

Формулирани са следните въпроси, които според касатора покриват селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на касационната инстанция:

1. В кой момент от развитието на първоинстанционното производство ответната страна, от която се претендира договорна отговорност, следва да упражни възражение за недействителност на противопоставения й договор като сключен от лице без представителна власт? След като такова възражение не се съдържа в подадения от ответника отговор на исковата молба и е направено едва със становището от 27.09.2023 г., депозирано във въззивното производство, то това възражение своевременно ли е или се явява преклудирано?;

2. Процесуалните нарушения, допуснати от първоинстанционния съд, вследствие на които ответникът не е участвал пълноценно в процеса след първата фаза по размяна на книжа, лишили ли са ответника от възможността за своевременно упражняване - с отговора на исковата молба, на възражение за недействителност на договора за строителство като сключен от лице без надлежна представителна власт?;

3. При липса на своевременно възражение от заинтересованата страна за недействителност на относима към предмета на делото правна сделка, поради сключването й от лице без надлежна представителна власт, допустимо ли е съдът да се произнася в мотивите на решението за нейната нищожност, след като тази нищожност не произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства ?;

4. Допустимо ли е съдът служебно да вменява задължения на страна в процеса да представя доказателства за учредяване на представителна власт на лицето, сключило правната сделка и съответно да прилага последиците на чл. 161 ГПК от непредставянето на изискания документ, след като заинтересованата от установяване на твърдяната недействителност страна няма такова доказателствено искане? Това процесуално действие на съда нарушава ли диспозитивното начало в процеса?

По тези правни въпроси се твърди, че формираните от въззивната инстанция изводи противоречат на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС.

Поддържа се също така искане за допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1,т.1 ГПК по процесуалноправните въпроси, свързани със: Служебното задължение на въззивния съд да изложи фактически и правни изводи след обсъждане на всички доводи и възражения на страните и всички релевантни доказателства и с регламентираното в чл. 202 ГПК задължение на решаващия съд за цялостна оценка на заключението на вещите лица, заедно с другите доказателства по делото, които за яснота на изложението следва се номерират под №№ 5 и 6, по отношение на които се сочи, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, обективирана в решения на ВКС, съответно описани.

Формулиран е и материалноправен въпрос / под № 7/ - за обективната невъзможност по чл.81, ал.1 ЗЗД и предпоставките за намаляване на обезщетението или освобождаването на длъжника от отговорност по чл.83, ал.1 ЗЗД, който според касатора е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 31 от 22.03.2012 г. по гр. д. № 1393/2010 г., IV г. о.

Ответниците по касационната жалба „Антех“ Инк. - САЩ и „Баджак инженеринг ООД импорт-експорт Скопие“, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представят отговори, с които оспорват сочените основания за допускане на касационно обжалване. Изложени са и съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на сторените разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежни страни, подадени са в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първата инстанция е било образувано по предявени от „Водстрой Пловдив“ АД против „Антех“ Инк., САЩ, дружество, регистрирано в регистъра на Държавния департамент на САЩ, и „Баджак инженеринг ДОО импорт експорт Скопие“, дружество, регистрирано в Република Северна Македония, искове за осъждане на ответниците да заплатят солидарно, а при условията на евентуалност разделно, в съотношение 51 % за „Антех“ Инк и 49% за „Баджак инженеринг ДОО импорт експорт Скопие“, съответно на притежаваните от ответниците дялове в учреденото от тях гражданско дружество, сумите от: - 574 320,90 лв., представляваща стойност на изпълнени и незаплатени СМР по договор от 15. 05.2018 г.; - 26 000 лв., частично от 346 020 лв., представляваща неустойка за забава за 237 дни, за времето от 13.03.2019 г. до 05.11.2019 г. за невъзстановена гаранция за изпълнение (впоследствие, с допълнителната искова молба претенцията за неустойка е увеличена до пълния й размер от 346 020 лв.), както и законна лихва върху двете суми, считано от датата на депозиране на исковата молба. С Решение от 27.06.2022 г. по т. д. № 141/ 2019г. на Окръжен съд – Сливен исковете са уважени частично, като „Антех“ ООД и „Баджак инженеринг ДОО импорт експорт Скопие“ са осъдени солидарно да заплатят на „Водстрой Пловдив“ АД сумата от 385 369, 09 лв., представляваща незаплатено възнаграждение по договора за строителство от 15.08.2018г., след извършена компенсация с насрещно вземане в размер на 202 940 лв., представляващо неустойка за забавено изпълнение за периода от 26.09.2018г. до 12.02.2019г., дължима от „Водстрой Пловдив“ АД; Претенцията за присъждане на неустойка в размер от 346 020 лв. е отхвърлена изцяло, а от предявените за съдебно прихващане вземания в полза на „Антех-Бадзак България“ ДЗЗД за основателно е прието единствено вземането за неустойка, представляващо загуба в размер на 202 940 лв.

За да достигне до обжалвания резултат, сезиран с въззивни жалби от „Антех“ Инк., САЩ, от „Водстрой Пловдив“ АД и от „Баджак инженеринг ДОО импорт експорт Скопие“ срещу първоинстанционното решение в отделните му части, Апелативен съд – Бургас от фактическа страна е установил, че договорът за строителство - източник на спорното правоотношение, бил сключен между възложителя „Антех - Бадзак България“ ДЗЗД (регистрирано на 16.12.2015 г. като дружество по ЗЗД със съдружници „Антех - клон България“ - КЧТ с участие от 51% и „Баджак инженеринг“ Северна Македония с участие от 49%), представлявано от Д. Г. – председател, и изпълнителя „Водстрой Пловдив“ АД; На 16.12.2015год. между съдружниците „Антех - клон България“ - КЧТ и „Баджак инженеринг“ Северна Македония бил сключен договор за джойнт венчър под името „Антех- Бадзак България“ с цел да гарантират и/или изпълнят договор, който ще бъде възложен от Корпуса на инженерите на Американската армия - Европа с географски обхват основно в България и Северна Македония; „Антех - клон България“ било регистрирано в Търговския регистър като клон на чуждестранния търговец „Антех“ Инк. САЩ, който търговец се явява надлежна страна в процеса, доколкото клонът няма самостоятелна правосубектност и регистрацията му е от значение единствено за определяне на подсъдността; Дейностите на джойнт венчъра се управляват от Управителен комитет, състоящ се от представител на всеки член – чл.4.1 и чл.4.2.1, като според последния текст, председателят на УК е представлвяващият водещия съдружник – членът с най-голям дял в членското участие; За такъв е избран представляващият „Антех“; Председателят на УК ръководи и организира текущата дейност на дружеството, в това число представлява неговите интереси, ръководи изпълнението на поставените задачи и сключва сделки; При сключване на договора за джойнт венчър „Антех“ било представлявано от Д. Г., упълномощен от Юджийн Ан - програмен директор на „Антех“ Инк. и управител на „Антех – България“, с пълномощно, заверено на 26.09.2014г. от нотариус в САЩ, а „Баджак инженеринг“ било представлявано от А. Б., като подписите на двете лица били заверени от нотариус в България с рег. №566 на НК. Изложено е, че след като учреденото обединение джойнт венчър е неперсонифицирано, то всички права и задължения, поети от обединението в отношенията с третите лица, всъщност са права и задължения на отделните съдружници, който факт не се променя и в случаите, при които договорите с третите лица са били сключени от упълномощено от съдружниците лице или от лице, което съдружниците отнапред са определили да бъде председател на Управителния комитет и представляващ сдружението. След обсъждане на ангажираните във въззивното производство доказателства, съставът на апелативния съд е достигнал до извода, че липсва основание да се приеме, че именно Д. Г. е бил избран за председател при сключване на споразумението за джойнт венчър, тъй като между търговците е било постигнато само принципно съгласие, че представителят на водещия съдружник „Антех“ в Управителния комитет ще бъде и председател на обединението; Със сключването на договора съдружниците поели задължение всеки от тях да посочи свой представител в Управителния комитет в определен срок и да уведоми другия, но липсват доказателства, че „Антех“ е посочил като свой представител в този комитет пълномощника Д. Г.. Въз основа на тези констатации съдът е приел, че след като при подписване на договора за строителство с „Водстрой Пловдив“ АД Г. не е бил избран от съдружниците за председател на обединението, нито е бил упълномощен нарочно от „Баджак инженеринг“ да го представлява, то при сключването на договора е действал единствено като пълномощник на „Антех“ и е обвързал само този търговец, за когото от договора са възникнали права и задължения; Вторият участник в обединението не е бил обвързан валидно и за него не са възникнали никакви задължения.

В обжалваното решение е прието, че с договора за строителство от „Антех“ са превъзложени на Водстрой Пловдив“ АД СМР на обект „Изграждане на авиационна площадка и ремонт на рельожка към нея, поставяне на осветителни тела на военновъздушна база Граф Игнатиево“, съгласно техническото задание и технически проект по договор на „Антех- Бадзак България“ с Корпуса на инженерите на Американската армия - подготвителни и земни работи, пътни и асфалтови работи, маркировка, разрушителни работи, отводняване, направа на временен път, земни работи и електро, по КСС - неразделна част от договора, на стойност 1 924 670,57 лв. без ДДС, но не повече от 2 084 903,26 лв. без ДДС, които да бъдат изпълнени за срок от 64 календарни дни, но не по-късно от 18.07.2018г.; От изпълнителя били съставени фактури, кредитни известия и общо 9 протокола за установяване и заплащане на видове СМР, като първите 8 протокола касаели възложени с договора работи, а последният протокол № 9 от 13.05.2019 г. се отнасял за работи, които били възложени устно, според ищеца необходимоприсъщи за изпълнението и изпълнени. Според съдебно-икономическата експертиза, от „Водстрой Пловдив“ АД към „Антех-Бадзак България“ били издадени фактури и КИ на обща стойност 1 928 222,89 лв., от които сдружението заплатило сумата от 1 353 901,99 лв. и задържало гаранция за изпълнение в размер на 192 948,55 лв.; В счетоводството на „Антех-Бадзак България“ не била осчетоводена последната фактура на стойност 158 576,11 лв., касаеща допълнително изпълнените работи по протокол № 9 от 13.05.2019 г., като към 20.04.2021 г. и двете страни водели остатък от задължение по договора, съответно: при ищеца - 574 320,90 лв., а при обединението - 415 744,79 лв., като разликата в салдата се дължала на неосчетоводяването на фактурата за СМР на стойност 158 576,11 лв. за допълнителните СМР; И в двете салда била включена удържаната гаранция за изпълнение.

Посочено е, че във въззивната жалба „Антех“ не оспорва и признава, че дължи заплащане на суми по протокол № 6 - за 107 632,62 лв., по протокол № 7 - за 184 270,09 лв., по протокол № 8 - за 103 457,83 лв., или общо 395 360,55 лв., но счита, че тази сума следва да бъде прихваната с насрещни вземания на търговеца, представляващи договорна неустойка по чл.8.3 от договора за строителство и обезщетение за вреди под формата на загуба в размер на 203 215,63 лв. От счетоводните записвания, обаче, се установявало задължение в по-голям размер - от 415 744,79 лв., който именно е възприет от съда за дължим, тъй като представлява признание, че възложената работа е изпълнена и приета поне до този размер. Разликата до 574 320,90 лв. е приета от съда за спорна и подлежаща на установяване от ищеца, на когото е задължението да докаже, че работата е била възложена допълнително, изпълнена и приета. В тази връзка Апелативен съд – Бургас е установил, че със сключването на договора за строителство страните са допуснали, че е възможно да възникне необходимост от допълнителни и/или непредвидени работи, които не са предмет на проекта и договора и които следва да бъдат уредени отделно и с изрично допълнително споразумение. Позовавайки се на съдържанието на договора и природата на договора за изработка, е обоснован изводът за неоснователност на довода на ответника, че писмената форма на допълнителното споразумение е условие за неговата валидност. Прието е, че писмената форма е такава за доказване, и че не същестува процесуална пречка допълнителните работи, ако такива са били изпълнени, защото са били необходими за дължимия краен резултат, да се доказват с други доказателствени средства. Допълнително е посочено също така, че с чл.1.2.2 от договора страните изрично са изключили отговорността на възложителя за други работи, които излизат извън предмета на договора или надхвърлят неговата стойност. В тази връзка е отчетено, че самият ищец е признал, че е актувал и фактурирал дейности, които по-късно са били възложени на други подизпълнители и това е наложило да издаде кредитни известия, подробно описани в последния протокол, на обща стойност 162 653.04 лв., от които най-голямото перо е на стойност 114 750 лв. и представлява труда за полагане на бетон, тъй като за тази работа е наета друга фирма.

От събраните по делото свидетелски показания и от заключението на съдебно-техническата компютърна експертиза е прието за установено, че изпълнителят „Водстрой Пловдив“ АД е изработил две пробни полета с бетонова настилка, които не били одобрени от Корпуса на инженерите на американската армия, поради което изпълнителят бил задължен да ги разруши, за които дейности били привлечени квалифицирани работници и техника от Турция. Страните не са спорили по факта, че бетонът за настилките е бил доставян от „Водстрой Пловдив“ АД до завършването на проекта, както и нискоквалифицираната работна ръка, която е работила заедно с турските специалисти. От заключението на комплексната СТЕ било установено, че работите по протокол № 9 не са били предварително заложени в проекта, а освен тях в същия били включени и разходи за обезпечаване на турската бригада, изпълнила бетоновите работи; Допълнително били изпълнени подготвителни дейности, дейности по конструкцията, допълнителни мероприятия по осушаване на площадката, по защита на бетоновата настилка от външни (зимни) условия, по рулево осветление и по част електро, като тези допълнителни дейности били възлагани в хода на изпълнението по предписания на инвеститора и проектантите и според заключението по комплексната СТЕ се явяват функционално необходими за цялостното изпълнение на строежа. Въз основа на установените по делото факти, въззивният съд е намерил, че от дейностите по протокол № 9 от 13.05.19г. „Антех“ дължи възнаграждение за всички работи, които са изпълнени допълнително и са функционално необходими (без тях изпълнителят не би престирал дължимия резултат), без разходите за турската бригада – доколкото същите не са непредвидени и необходимо присъщи и липсват данни дали са били направени от „Водстрой Пловдив“ АД вместо „Антех“ след превъзлагането на работата на третото лице. Доколкото страните не са спорили по остойностяването на работите, съдът е приел, че от общата претендирана стойност от 158 576,11 лв. следва да се приспаднат 14 190,78 лв. - платени аванси вместо „Антех“, 12 425,23 лв. - разходи поради аварии на бетонополагаща машина и къртене на бетон и 33 816,01 лв. - разходи за турската бригада, като така останалото дължимо възнаграждение за допълнителни СМР е в размер на 98 144,09 лв., с което не се надхвърля таванът, заложен в чл.1.2.1 от договора.

За неоснователни са намерени твърденията, че договорът за строителство е развален с нотариална покана от „Антех“ до „Водстрой Пловдив“ АД, за която липсват данни за връчване, но от съдържанието на писмо с изх. № 01- 256 от 14.06.2019г. се установявало, че е била получена от „Водстрой Пловдив“ АД до горната дата. От текста на поканата било видно, че прекратяването е обосновано с некачествено, неточно, закъсняло изпълнение и с отказ от гаранционно обслужване, с позоваване на чл.6.3 от договора, предвиждащ, че при забавяне на СМР с повече от 20 дни спрямо срока по чл.2.1, възложителят има право да прекрати договора с нотариална покана. За безспорен е установен фактът, че обектът е бил приет от главния възложител - Корпуса на инженерите на американската армия.

По спорния между страните по делото въпрос в кой момент точно работата е била приета като напълно завършена, доколкото в издадения сертификат са посочени две различни дати, решаващият съд е изложил следното: Според СТКЕ, на 30.05.2019г. бил издаден Сертификат за завършване и приемане на дейностите, в който като дата на действително завършване, дата на приемане и дата на издаване била посочена 12.02.2019г., а 30.05.2019г. била посочена като дата на окончателно приемане/инспекция; За начало на гаранционния срок в системата RMS 3 били посочени датата 12.02.2019г. и броят на просрочените дни - 139, което е периодът от 26.09.2018г. до 12.02.2019г., въз основа на което експертите са достигнали до извода, че строителството е било прието на 12.02.2019 г., т. е. възложената на „Водстрой Пловдив“ АД работа е била фактически изпълнена. Експертните констатации са споделени напълно от въззивната инстанция, която е отчела, че само за изпълнена работа тече гаранционен срок. Въпреки че обединението не съставило документи за предаване/приемане на работата, съдът е заключил, че след като изпълненото е било прието от главния инвеститор, то се презюмира, че възложеното на „Водстрой Пловдив“ АД е било изпълнено. В тази връзка съдът е приел, че поради изпълнение на задълженията по договора, същият е прекратил действието си именно на тази дата - 12.02.2019г., поради което и изпратената по-късно покана не е произвела никакъв ефект. Следователно, „Антех“ дължи възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД за изпълнената работа, което се образува от сумата 415 744,79 лв. - счетоводно призната от въззивника-ответник и сумата от 98 144,09 лв. - допълнително възложени и изпълнени СМР, общо 513 888,88 лв., в която сума се включва и задържаната гаранция за изпълнение по чл.5.3 от договора, за размера на която страните не спорят.

Доколкото гаранцията обезпечава изпълнението на договорните задължения, Апелативен съд – Бургас е приел, че след тяхното изпълнение липсва основание за задържането й от „Антех“, поради което дружеството дължи връщането й в срок от 1 м. след приемане на СМР от инвеститора. Предвид сбъдването на условието - работата е била приета, то и сумата от 192 948,54 лв., според съда, следва да бъде възстановена на изпълнителя. Дори и да се приеме, че гаранцията е за „добро изпълнение“ и обезпечава качественото изпълнение по договора, както се сочи от „Антех“, тя отново не може да бъде задържана, тъй като с нотариалната покана последният не е упражнил право на компенсация.

По отношение на втората искова претенция с предмет неустойка за забавено изпълнение на задължението за връщане на гаранцията, при извод за дължимостта й, въззивният съд е приел, че считано от 13.03.2019г. „Антех“ е в забава, поради което дължи предварително уговорената от страните подневна неустойка по чл.8.4 от договора за период от 237 дни, или сумата от 346 020 лв., която не надхвърля „тавана“ от 20% от стойността на поръчката.

Констатирано е, че във въззивното производство „Антех“ поддържа две от въведените възражения за прихващане с насрещни вземания - за неустойка по чл.8.3 от договора, дължима за забава при изпълнението на което и да е възложено СМР или на общото изпълнение, и за обезщетение за неизпълнение под формата на вреда. Не се поддържат доводите за наличие на основания по чл.265 ЗЗД за намаляване на възнаграждението. Посочено е, че от „Водстрой Пловдив“ АД се признавало, че обектът бил завършен и предаден със закъснение, което обаче не се дължало на негови виновни действия или бездействия като изпълнител, а на обективни, климатични причини и на действия на възложителя и на наети от него трети лица. В тази връзка съдът е установил, че с договора страните уговорили срок за изпълнение - първоначално от 64 календарни дни, или най-късно до 18.07.2018 г., впоследствие удължен след съгласие на представителя на инвеститора с 25 дни поради лоши метеорологични условия и с 45 дни за доставка на кабел. Въз основа на експертните заключения въззивният съд е приел за установено, че през пролетта и лятото на 2018г. - или от 25.05.2018г. до 28.08.2018г. е имало 47 дни с валежи, от които е възможно да се е стигнало до преовлажняване на почвата и което е вероятната причина за закъснението при изпълнение на земните работи; Технологично е било необходимо да се постигнат определени показатели на плътност при уплътняването на земната основа преди започване на другите работи, за което преовлажняването е било пречка до 19.09.2018 г., когато протоколът за изпитване е дал задоволителен резултат. От събраните по делото доказателства било установено, че за достигането на този допустим даформационен модул, изпълнителят е бил принуден да изпълнява допълнителни дейности по отводняване и осушаване, които обаче не били изпълнени с необходимото качество – дренажните тръби не били поставени правилно, а насипният материал бил прекалено мръсен и ситен и това водело до задръстване на тръбите. При така установените факти, въззивният съд е приел, че компенсация от 25 дни поради лоши метеорологични условия, сочи на признание, че такива условия действително са били налични по време на действие на договора, но те не са били единствената причина за забавата. В случай на правилно изпълнение на отводнителните мероприятия и с необходимото качество материали, изсъхването на земните пластове и тяхното уплътняване биха били постигнати преди 19.09.2018 г. След тази дата изпълнителят е следвало да започне изпълнение на пътните работи, тъй като условията за тях са били удовлетворени. Извод, че пътните работи са били стартирани, се извежда от установеното от СТКЕ, че в системата RMS били отразени забележки по полагането на бетон на 01.10.2018г., а на 12.10. 2018г. било установено несъответно качество на бетоновите работи, след което същите били разрушени и превъзложени на други лица. С оглед възникналата необходимост от наемането на трети лица от страна на „Антех“, които да изпълнят част от възложените с процесния договор СМР - бетониране, асфалтиране, озеленяване и фугиране, съдът е приел, че „Водстрой Пловдив“ АД не е бил освободен от задълженията си по договора и от собствената си забава и дължи неустойката по чл.8.3 от договора, имаща за цел да обезщети възложителя за вредите от забавеното изпълнение, без същите да се сочат от последния и да се доказват. Доколкото тази неустойка е била уговорена като подневна, за периода от 26.09.2018 г. до 12.02.2019 г. (датата на приключването на обекта), съдът е приел, че същата възлиза на 202 940 лв., в който размер се дължи от изпълнителя.

За неоснователни са намерени твърденията на ищеца, че забавата се дължи на поведението на възложителя, който не предоставил достъп до обекта след 01.01.2019 г., както и на действията на наетите от него подизпълнители, като в тази връзка съдът е посочил, че наемането на трети лица се е наложило поради неспособността на ищеца да изпълни качествено възложената работа, че техните действия са били предназначени да предоставят дължимия резултат успоредно с него и доколкото недоказани са останали извинителните обстоятелства за забавата на ищеца, съдът е приел, че същия дължи неустойка в размер на 202 940 лв.

Посочено е, че от съдържанието на чл.8.3 от договора се установява, че неустойката е уговорена като зачетна – в параграф 2 страните са постигнали съгласие, че възложителят може да претендира отделно обезщетение за всички вреди и пропуснати ползи от неизпълнението, в случай, че размерът им надвишава размера на договорната неустойка. От икономическата експертиза се установявало, че инвеститорът е начислил мораторна неустойка на обединението в размер на 103 902.50 евро с левова равностойност 203 215.63лв. за генерирана забава за периода от 26.09.2018г. до 12.02.2019г. Прието е, че тази неустойка представлява вреда за „Антех“ – имуществена загуба. Тъй като е в размер по-голям от неустойката по чл.8.3 от договора, въззивният съд е приел, че трябва да се признае обезщетение за действителните по-големи вреди по арг. от чл.92, ал.1, изр.второ от ЗЗД, но не и двете обезщетения, които касаят една и съща форма на неизпълнение – забавено изпълнение. След компенсиране на задължението на „Водстрой Пловдив“ АД за обезщетение, възлизащо на 203 215.63лв., с вземането му за възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД в размер на общо 513 888,88 лв, съдът е заключил, че „Антех“ дължи на ищеца по делото възнаграждение в размер на 310 673,25 лв. и неустойка в размер на 346 020 лв., присъдени с въззивното решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните разяснения в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правните въпроси трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.

По основанията за допускане на касационно обжалване от касатора „Антех“ Инк. – САЩ:

Първите два от формулираните в изложението въпроси са значими за изхода на спора с оглед осъщественото от решаващия съд тълкуване на договора от 15.05.2018г., по повод на което са оплакванията на касатора срещу изводите, че писмената форма на допълнителното споразумение е форма за доказване, отричайки поддържаната от него теза, че писмената форма на допълнителното споразумение е условие за неговата валидност, както и че наименованата в чл. 5.3 „гаранция за изпълнение на договора“ всъщност представлява гаранция за добро изпълнение и преценката за дължимост на връщането й следва да се извърши след тълкуване на предназначението й в посочения смисъл. Не е налице обаче допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като решението не е постановено в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, съгласно която при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл.20 ЗЗД критерии – да се търси действителната воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор. При всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание. При тълкуването на процесния договор решаващият съд е съобразил изведените в практиката критерии и цел на тълкуването – изясняване на действителната обща воля на страните, а отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Освен клаузата на чл.3.3 от договора, съгласно която допълнителни или непредвидени възникнали работи ще бъдат предмет на допълнително и изрично писмено споразумение, съставът на Апелативен съд Бургас е съобразил и предвиденото в чл.1.2.2 изключване отговорността на възложителя за други работи, които обаче излизат извън предмета на договора или надхвърлят неговата стойност. Тоест, при извършване на допълнителни работи, функционално необходими за цялостното изпълнение на строежа и които като стойност не надвишават общото договорено възнаграждение, отпада предвиденото в чл.1.2.2 изключване отговорността на възложителя за тяхното заплащане. С оглед на това и след съобразяване с предмета на договора в неговата динамика, решаващият съд е стигнал до извода, че за тези дейности писмената форма на допълнително споразумение е форма на доказване. За да присъди в полза на изпълнителя сумата по удържаната „гаранция за изпълнение“, възлизаща на 192 948.54 лв., включена в общодължимото възнаграждение от 513 888.88 лв., решаващият съд се е позовал на сбъднатото условие по чл. 5.3.1 от договора, а именно – приемане на работата. Изложени са съображения за нейната дължимост и при съобразяване с тълкуването на „Антех“ за същността й на гаранция за добро изпълнение, като изводът за липса на своевременно заявено възражение за вреди от некачественото изпълнение, е относимо към правилността на съдебното решение, преценката на която е извън фазата по селектиране на касационните жалби.

Следователно, за да стигне до оспорваните изводи въззивният съд е тълкувал договора между страните в съответствие с изведените от практиката критерии по чл.20 ЗЗД, което препятства допускането на касационното обжалване по първите два въпроса.

Третият въпрос от изложението е процесуалноправен и покрива общото селективно изискване за достъп до касация, но липсват каквито и да било данни за допуснато отклонение от посочената от касатора практика и служебно известна на съда практика за задълженията на въззивния съд, а именно – при постановяване на решението си да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Въпросът не е обоснован с конкретно посочено неизпълнение на въззивния съд на горепосочените процесуални задължения, а очевидно изхожда от несъгласието на касатора с изводите на съда при произнасяне по въведените от страните възражения и доводи.

Последният четвърти въпрос изхожда от твърдението на този касатор за допуснато от въззивния съд нарушение, изразяващо се в неизпълнение на задължението служебно да прецени дали клаузата за неустойка по чл.8.4 от договора за забавено изпълнение на задължението за връщане на задържаната гаранция за добро изпълнение / по която страните не спорят, че обезпечава и изпълнението на задължението за възстановяване на задържаната гаранция/, съответства на добрите нрави и на принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Макар и непосочено при обосноване на допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, следва да се отбележи, че по въпроса за служебното начало за проверка нищожността на сделката е постановено ТР № 1/27.04.2022г. по тълк.д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, само когато установи пороци, произтичащи пряко от сделката / от нейното съдържание и форма/ или от събраните по делото доказателства. В съобразителната част на същото е разяснено, че същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощие по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания на страните да сочат доказателства. Посочено е също така, при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката, а като пример за изключение от правилото се сочи нищожност на клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й функции. В случая касаторът се позовава на нарушаването на добрите нрави, изведено от твърдение, че съотнесена към задължението на възложителя да върне гаранцията за изпълнение на договора, неустойката по чл.8.4 от договора излиза извън присъщите й функции. Съгласно задължителните разяснения на т.3 от ТР № 1/15.06.2010г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009г., ОСГТК, неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави; Не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави не може да се направи към момента на сключване на договора. Според касатора, размерът на обезпеченото с неустойка вземане е известен – 192 948.54 лв., както и размерът на неустойката по т.8.4 от договора – 1 460 лв. за всеки ден забава, но не повече от 20 % от стойността на поръчката – а именно 384 935.80 лв.; съотнесена към задължението на възложителя да върне гаранцията, клаузата за неустойка излизала извън присъщите й функции. След като касаторът изхожда от съпоставяне на стойности в цифрово изражение, очевидно е, че се позава на прекомерност на процесната неустойка, която съгласно цитираното ТР № 1/15.06.2010г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009г., ОСГТК, не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Следователно, като не е упражнил правомощието си да следи служебно за нищожност на посочената клауза за неустойка, решаващият съд не е допуснал соченото процесуално нарушение, което да обуслови искания достъп до касационно обжалване.

Заявеното по всички въпроси основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК е необосновано, поради което се преценява като бланкетно.

По основанията за допускане на касационно обжалване от касатора „Водстрой Пловдив“ АД:

Първите четири въпроса от изложението към касационната жалба на този касатор изхождат от тезата му, че при обосноваване на извода за неоснователност на исковете спрямо втория ответник „Баджак инженеринг ДОО импорт експорт Скопие“ въззивният съд недопустимо е обсъждал представените от този ответник във въззивното прозводство доказателства в подкрепа на преклудирано възражение за липса на представителна власт на лицето, сключило договора за строителство от името на дружеството. Въпросите обаче не кореспондират с приетото от съда, че възраженията за липса на представителна власт и за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с участието на този ответник в производството по делото са направени своевременно в първия възможен процесуален момент – с подаването на отговор на исковата молба и с въззивната жалба веднага след узнаване на решението, а доказателствата са ангажирани в изпълнение на предоставената от въззивната инстанция възможност за ефективно участие в процеса, указана в определение № 201/ 23.08.2023г. Преценката на въззивния съд за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения е извън приложното поле на касационното обжалване. Видно от мотивите на атакувания акт, искането за задължаване на първия ответник да представи доказателства за учредяване на представителна власт на лицето, сключило правната сделка от името на втория ответник, изхожда от процесуалния представител на последния, а не е вменено на страната служебно от съда, поради което четвъртият въпрос е хипотетичен. Следователно, въпросите не удовлетворяват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, а именно да са включени в предмета на конкретния правен спор и да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд.

Следващите два въпроса са процесуалноправни и са обосновани с пропуск на въззивния съд да обсъди всички релевантни доказателства, доводи и възражения на страните /въпрос № 5/, както и с неизпълнение на регламентираното в чл. 202 ГПК задължение на съда за цялостна оценка на заключението на вещите лица, заедно с другите доказателства по делото / въпрос № 6/ във връзка с приетата основателност на заявеното от първия ответник възражение за прихващане с вземането за обезщетение за вреди от забавеното изпълнение. Относим към процесуалните задължения на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт, първият от въпросите е принципно значим за разрешаването на всеки правен спор. В случая обаче не се установява необсъдените от въззивния съд доказателства (метеорологични справки, издадени от НИМХ, Техническата спецификация към договора и Обяснителна записка към проекта, Протоколи за изпитване на почвените пластове и пр.) да са от естество да се отразят върху изхода от спора по конкретното дело, с оглед общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. При това, решаващ за крайния резултат е извършеното от съда прихващане с размера на неустойката към инвеститора, представляваща вреда за „Антех“, която е в размер, по-голям от неустойката по чл.8.3 от договора, срещу който извод липсва касационен довод. За да достигне до извода, че е налице забава в изпълнението поради несъответно качество на бетоновите работи, наложило разрушаването им и пренаемане на други лица, въззивният съд се е позовал на констатациите на приетото по делото експертно заключение, преценено в съвкупност с показанията на разпитаните свидетели. Следователно, въззивното решение съдържа преценка на експертното заключение, на което касаторът се позовава в шестия въпрос, а дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, е въпрос, относим към правилността на решението, която не може да се проверява в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК по селекция на касационните жалби.

Последният седми въпрос, освен, че е общо формулиран, не съответства на произнесеното от съда, че забавата за изпълнение на процесните СМР не се дължи на поведение на възложителя, поради което не удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за искания достъп до касация.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, поддържано и от двамата касатори. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. В случая всички доводи, изложени от касаторите, съставляват основания по чл.281 т.3 ГПК, а не такива по чл.280, ал.2 ГПК, и не могат да обусловят уважаване на искането за достъп до касационна проверка.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК