Определение № 692 от 19.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1712/2018 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Териториално поделение ”Държавно горско стопанство-Дупница”срещу решение № 304 от 12.12.2017г по в.гр.дело№281/2017г. на Окръжен съд –Кюстендил, с което е потвърдено решение №188 от 13.04.2017г на Районен съд – Дунпица. Отхвърлен е заведен от касатора иск срещу Д. Е. Д. за обезщетение на имуществени вреди от деликт на основание чл. 45 ал.1 ЗЗД Предмет на иска е сума, която е била призната за установена по съдебен ред като дължима на [фирма] по сключени договори - главница, лихви, съдебни разноски по приключилото гр.д № 1779/2012г на РС Дупница.Ищецът ТП ДГС – Дупница, е заплатил с платежно нареждане от 17.12.2014г. общо 21 423 ,02 лв. на дружеството-взискател по образуваното изпълнително дело и твърди че ответникът като деликвент следва да го обезщети в този размер поради деяние, за което е признат за виновен и осъден с присъда №51/ 2014г по НОХД№ 883/2013г на РС Дупница.Ответникът Д. е бил признат за виновен за това, че на 28.10.2010г., в качеството му на длъжностно лице - старши лесничей към ДГС–Дупница, в кръга на службата е съставил официални документи - констативни протоколи: серия Л-2010 №013906, серия Л-2010 №013908, серия Л-2010 №013909 и серия Л-2010 №013914, в които удостоверил неверни обстоятелства – че съответните сечища са площно усвоени, с цел документите да бъдат използвани като доказателство за удостоверените неверни обстоятелства пред директора на ДГС–Дупница - престъпление по чл.311 ал.1 от НК. Позовавайки се влязлата в сила присъда ищецът е поддържал, че съдът по гр.д.№1779/2012г. на Районен съд-Дупница, е формирал извод по основанието на присъденото спорно вземане ,като се е позовал на съставените от Д. констативни протоколи, според които възложената на търговското дружество работа е била изпълнена и поради това същото имало право да получи внесените гаранции по сключените със стопанството договори. Макар безспорно да е е налице противоправно деяние,извършено виновно,въззивният съд е възприел решаващия извод на първоинстанционния съд, че не се установява пряка причинна връзка между деянието на ответника - съставяне на констативни протоколи с невярно съдържание,с цел представянето им пред директора на стопанството,и настъпилата вреда която се претендира - заплащането от ищеца, въз основа на влязло в сила съдебно решение по чл.422 ГПК и заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на сумите по внесените гаранции и съдебните и изпълнителни разноски по водените дела с търговското дружество. Наред с изтъкнатата липса на установен елемент на деликтния фактически състав, въззивният съд е отчел и обстоятелството че представяйки документите с невярно съдържание, на ръководителя на стопанството, Д. само е предложил на директора гаранциите да бъдат върнати на изпълнителя.Отразените в тези документи констатации не са обвързвали законния представител на ДГС, който при това не ги е възприел, разпоредил е извършване на проверка и в резултат на нея е отказал да възстанови внесените парични гаранции от фирмата- изпълнител, но не е установил в съдебния спор основание да ги задържи. Въззивният съд подчертал и формираната сила на пресъдено нещо по въпрос, който не може да пререшава. Твърди се, че вредата се изразява в изпълнението от страна на ТП на ДГС на договорно задължение към трето за спора лице, съществуването на което е било признато с влязло в сила съдебно решение. След като със съдебно решение е признато, че това задължение съществува, изпълнението му не може да се окачествява като вреда, тъй като е дължимо от гледна точна на правовия ред. Нещо повече, съгласно чл.297 от ГПК, влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България и всеки държавен орган, включително съд, е длъжен да възприеме като свое, скрепеното със сила на пресъдено нещо (СПН) съдебно установяване.Ищецът цели извод, че заплатената сума, по силата на съдебното решение не е била дължима поради това, че част от документите, послужили за формиране на решаващите изводи на съда по надлежния ред са били признати за неистински, а техен автор е въззиваемият.Въззивният съд е посочел ,че задължителната сила на съдебното решение по гр.д.№1779/2012г. би могла евентуално да отпадне при провеждане на извънредния способ за отмяна, но към настоящия момент същата е задължителна за решаващия орган. Затова вредата за ТП на ДГС не би могла да се изразява във връщането на гаранциите на изпълнителя, а съдът в настоящия спор не може да формира изводи, че предпоставкте за връщането не са били налице. В приложеното съм жалбата изложение се сочат основания по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК ,във връзка с което се поставят въпросите: 1.Допустимо ли е да бъде нанесена щета на държавно предприятие въз основа на извършено престъпление по чл. 311, ал.1 НК чрез издаден документ с невярно съдържание (установено с влязла в сила присъда ) 2.Налице ли е връзка между акта на изготвени протоколи за освидетелстване на сечища от длъжностно лице и настъпилата щета в резултат на възстановени гаранции за изпълнение на договори, които не са изпълнени. В обосновка се изтъква ,че на основание установените официални документи ,признати с присъда за такива с невярно съдържание ,гражданският съдебен състав е осъдил ТП ДГС да възстанови гаранциите за изпълнение на фирмата и това е материална щета и вреда, тъй като сумите са платени. Вредата следва да бъде вменена на ответника. Поддържа се очевидна неправилност на решението, тъй като въззивният съд е приел обратното. Без коментар в изложението е приложено ТР№4/2016г по т.д № 4/2015г ОСНК. Отговор е постъпил от ответника Д. Е. Д. ,чрез адв.И.Г. Не е изложена обосновка на правен въпрос от значение за решаване на делото. Така формулирани, двата въпроса представляват изводи по същество на спора. Неоснователно се изтъква очевидна неправилност.Изводът за липса на причинна връзка е изцяло правилен. Посоченото ТР№4/2016г на ОСНК е неприложимо Претендират се разноски След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В изложението са формулирани абстрактни въпроси които не са в съответствие с общите изисквания на чл. 280 ал.1 ГПК за правен въпрос и на специалните изисквания за обосоновка по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Игнорират се решаващите съображения на въззивната инстанция и въпросите не са в решаваща за изхода на делото насока. Основание по чл.280,ал.2 ГПК за допускане до касационно обжалване не е налице .Решаващо съображение на въззивния съд да потвърди отхвърляне на иска е необходимостта от съществуване на пряка причинна връзка между противоправно увреждащо действие на ответника, което да е причинило именно заявената за обезщетяване вреда. Изложените в мотивите съображения на съда, че посочените от ищеца факти са изключвали тази пряка причинна връзка, както и тези да се зачита резултатът от съдебните решения ,не са очевидно неправилни. Вредата ищецът е съизмерявал със съдебно присъдено в тежест на предприятието вземане по търговски спор и търси деликтна отговорност от ответника Д.,заради изхода на този спор.Редът за защита при съдебно решение,което е основано на неистински официаленсвидетелстващ документ е друг. Не е от решаващо значение за делото как ще се отговори на въпрос за „допустимостта”, респ. възможността да се допусне,правно и логически, да бъде нанесена щета на държавно предприятие „въз основа” на извършено от длъжностно лице престъпление по чл. 311, ал.1НК Основание за подобно допускане несъмнено съществува, но въпросът за отговорността е диференциран от естеството на изпълнителното деяние, за което е налице присъда, дали то пряко вреди другиму,или накърнява само правния ред. На поставения общ и абстрактен въпрос въззивният съд не е отговорил с изключване на допустимостта при престъпно деяние по чл.311,ал.1 НК от невярно засвидетелстване в официален документ да настъпят вреди ,а конкретно е посочил кое изключва успешното провеждане на иска в случая. Посочените от съда причини са както фактически(вързка между факти), така и правни, на първо място липсата на пряка причинно-следствена връзка между деянието, за което Д. е бил осъден и заявената за обезщетяване с иска конкретна вреда. Влязлата в сила присъда е задължителна в пределите ,посочени в чл. 300 ГПК,в тях не се включва въпросът последица ли е заявената за обезщетяване конкретна вреда от деянието, за което има постановена присъда. По прилагането на чл.300 ГПК е налице обилна и трайно установена практика на ВКС в този смисъл ,с която въззивното решение е съобразено и не е налице обосновка по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Безпредметно е да се дава отговор на следващия формулиран въпрос,налице ли е „връзка” между посочените в условието на въпроса факти, при положение че за изхода на делото е от решаващо значение само причинно-следствената връзка, като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане. Наред с извод за липса на такава причинна връзка,формиран от въззивния съд в съответствие с опитните правила и установената практика на ВКС, въззивният съд е посочил още, че влязлото в сила решение на съда по приключилия търговски спор отрича със сила на пресъдено нещо правото на настоящия ищец да задържи предварително внесените от дружеството- изпълнител парични гаранции по няколкото сключени договора, Поради това ищецът не може да третира в настоящия процес същите като свое вземане,а плащането им в изпълнение на съдебното решение - като вреда. Поради това решаващият извод на съда за липса на предпоставки от фактическия състав за ангажиране отговорност по чл. 45 ЗЗД в настоящия процес, няма да се промени от отговора и на двата въпроса. Касаторът следва да заплати разноски в размер на 800 лева,установени като платено възнаграждение за адвокатска защита. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІІ г.о.