Определение № 3011 от 14.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3224/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Г. С., чрез процесуален представител адв. П. В., против въззивно решение № 35 от 09.03.2023 г., постановено по в. гр. д. № 37/2023 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 919 от 06.10.2022 г. по гр. д. № 2121/2021 г. по описа на Окръжен съд - Бургас в обжалваната част, с която е отхвърлен искът на Р. Г. С. с правно основание основание чл. 432 КЗ против „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди над присъдените от окръжния съд 20 000 лева до горницата от 35 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 19.10.2020 г. до окончателно изплащане. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Насрещната страна „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител адв. М. В., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд се е аргументирал, че от събраните по делото доказателства е установено на 11.01.2018 г., около 17:30 часа в [населено място] /тъмната част на денонощието/ свидетелят К. Ч. управлявал лек автомобил „Фолксваген Голф“ с рег. [рег.номер на МПС] по [улица]. Валял дъжд и видимостта била намалена, въпреки уличното осветление. Срещу него се движел ищецът Р. С., който управлявал мотопед „Хонда“ с рег. [рег.номер на МПС], без да има правоспособност. На кръстовището с [улица]Ч. тръгнал да завива наляво със скорост около 14,5 км./ч. Той не забелязал наближилия мотопедист и го ударил с предната част на автомобила в областта на лявото коляно. С. паднал на земята. Ч. слязъл, помогнал на пострадалия да се изправи. Поради липсата на материални щети двамата водачи решили да не сигнализират органите на „Пътна полиция“. С. заявил, че отива на работа и отново потеглил с мотопеда. Коляното му обаче се подуло. На следващия ден – 12.01.2018 г. – той бил откаран от свидетеля Б. И. /съсед/ на медицински преглед в Ц., след което бил пренасочен към УМБАЛ – Бургас, където бил приет в ортопедичното отделение. Там била установена фрактура на външния кондил на левия голям пищял. На 16.01.2018 г. ищецът претърпял оперативна интервенция, при която под анестезия била извършена кръвна репозиция с поставяне на метална остеосинтеза /2 канални винта/, както и менискектомия. Оздравителният процес следвал обичайния си ход и продължил без усложнения около 6 – 7 месеца, видно от заключението на вещото лице М.. Пострадалият изпитвал болки и неудобства, характерни за вида на травмата. Това става ясно и от показанията на свидетеля Б. И.. Няма спор, че за автомобила, с който е извършено увреждането, е била сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ответното дружество. Справедливият размер за репариране преживените от ищеца болки и страдания е в размер на 25 000 лева. Същото следва да се намали с 1/5, предвид основателността на направеното от ответната страна своевременно възражение за съпричиняване на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. С поведението си пострадалият С. също е допринесъл за настъпването на вредите, като е управлявал мотопед, без да има правоспособност, с което сам се е поставил в рискова ситуация. При липсата на необходимата квалификация не може да се предполага, че той е направил всичко възможно, за да избегне произшествието. Той не е искал да бъдат своевременно уведомени органите на „Пътна полиция“. По образуваното ДП № 3023ЗМ-33/2018 г. на РУ-Ц. първоначално се е подписал под показания, че е управлявал велосипед без светлини. Това компрометира последващите му показания пред органите на дознанието, че управляваният от него мотопед е бил с включен преден фар. От разпита на свидетелите Ч., И. и М. не е установено друго. Отделен е въпросът, че пострадалият не е потърсил веднага медицинска помощ. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е поставя следните правни въпроси: 1. „Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди?“; 2. „Приносът на пострадалия релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд следва ли да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване?“; 3. „Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ПП ЗДвП правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото за същия обезщетение?“; 4. „Може ли съдът да обоснове решението си, без да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност? Може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди другите събрани по делото релевантни доказателства и да изложи съображения за тях? Следва при преценка на доказателствата съдът да се произнесе и по тяхната достоверност и обективност?“; 5. „При определяне на степента и размера на съпричиняването от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението?“; 6. „За да приложи чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съдът трябва ли да аргументира в какво точно действие или бездействие се изразява приносът на всеки от участниците за настъпване на увреждащото събитие, както и каква е конкретната степен на такова съпричиняване?“; 7. „Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни и психични повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“; 8. „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпилите последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?“; 9. „Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г.? Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката? Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?“; 10. „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?“; 11. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия? Следва ли в решението съдът задължително да посочва, че е отчетен лимита при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите при определяне на справедливото обезщетение? Следва ли съда задължително мотивирано да посочи към кой момент определя обезщетението? Следва ли съдът да посочи какъв е действащия лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит?“; 12. „Следва ли съдът да се съобрази размера на определеното обезщетение със съдебната практика по сходни случаи? Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?“; 13. „Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с установения лимит и занижаването им, представлява ли нарушаване на изискването на справедливост?“; 14. „Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства и възражения на страните относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани?“ и 15. „Длъжен ли е въззивния съд в мотивите на решението да обсъди всички възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото?“. Сочи, че първите три въпроси са решени в противоречие с решение № 50136 от 06.03.2023 г. по т. д. № 1706/2021 г. на ВКС, I т. о. и решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т. о., четвъртият въпрос с решение № 60112 от 01.12.2021 г. по т. д. № 1221/2020 г. на ВКС, I т. о., петият и шестият въпроси с решение № 84 от 30.06.2022 г. по т. д. № 1125/2021 г. на ВКС, I т. о. и решение № 21 от 03.02.2017 г. по т. д. № 437/2016 г. на ВКС, II т. о., седмият въпрос с решение № 94 от 18.07.2019 г. по т. д. № 3030/2018 г. на ВКС, II т. о., осмият въпрос с решение № 158 от 17.10.2014 г. по т. д. № 3594/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 4 от 03.08.2015 г. по т. д. № 40/2014 г. на ВКС, II т. о., деветият с решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., десетият с решение № 124 от 11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 г. на ВКС, II т. о., единадесетият с решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г. на ВКС, II т. о. и решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о., дванадесетият с решение № 184 от 08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ВКС, II т. о., тринадесетия с решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о. и решение № 23 от 25.03.2014 г. по т. д. № 1154/2013 г. на ВКС, II т. о. и последните два въпроси с решение № 802 от 23.02.2011 по гр. д. № 1783/2009 г. на ВКС, IV г. о. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението по поставените въпроси, тъй като: Въпросите, доколкото са обуславящи, не са решени в противоречие с посочената от касатора и служебно известна на състава практика на ВКС – решения постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и постановките на ППВС № 4/1968 г. Първият, вторият, третият и петият въпроси се отнасят до приетото от съда съпричиняване на вредносния резултат на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. С постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 153 от 31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г., II т. о., решение № 33 от 04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г., II т. о., решение № 96 от 15.10.2012 г. по т. д. № 936/2011 г., I т. о., решение № 39 от 16.07.2010 г. по т. д. № 551/2009 г., II т. о., решение № 71 от 08.08.2016 г. по т. д. № 36/2015 г., II т. о., решение № 97 от 06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г., II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото при ПТП лице е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото моторно превозно средство, въз основа на която съдът следва да определи обективния принос на всеки от участниците в конкретното ПТП. В случая, в съответствие с постоянната практика на ВКС въз основа на събраните доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка въззивният съд е изяснил механизма на настъпване на процесното ПТП, направил е извод за съпричиняване на вредоносния резултат и е определил размера на съпричиняването. Третият въпрос, с който се пита „само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ПП ЗДвП правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия“, не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е фактически. Същият е обвързан с конкретната фактическа обстановка по делото и предполага обсъждане на събраните по делото доказателства, поради което не може да му се отговори общо. Шестият, седмият, осмият, деветият, десетия, единадесетият, дванадесетият и тринадесетият въпроси касаят обезщетяването на претърпените неимуществени вреди по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД. По тези въпроси е даден отговор със задължителните указания и разяснения, обективирани в т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с основаната на тях, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, включително и цитираната от касатора. Съгласно тази константна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а всякога е свързано с преценката на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които при телесни увреждания биха могли да са свързани с начина на причиняване, характера на увреждането, произтичащите от него физически и психически последици, личността на пострадалия – възраст, неговото обществено и социално положение, среда и занятия. Понятието „неимуществени вреди“ включва всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от тях болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни битови неудобства и емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но създаващи социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното състояние. Когато се е стигнало до разстройство на здравето, от значение е дали увреждането е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването; какви физически болки, психически страдания и други неудобства и притеснения е претърпял увреденият, включително козметични и други външни дефекти; силата, интезитета и продължителността на болковия синдром, той отшумял ли е; продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи трудовата си кариера и да се социализира. С оглед паричния характер на обезщетението за обезвреда, който детерминира общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, следва още да бъде съобразена и икономическата конюнктура в страната към периода на непозволеното увреждане, за която в известна степен индиция се явяват нормативно определените нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“. Тези лимити на застрахователното покритие нямат самостоятелно значение, а следва да се вземат предвид при отчитане на конкретните икономически условия – служат като ориентир за конкретната икономическа конюнктура. Във всички случаи, като база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди, служат стандартът на живот в страната и средностатичическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди. Не бива, също така, да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално за всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на деликта. Трайно установено в съдебната практика е още, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Съдът преценява с оглед конкретиката по делото и не е обвързан от практиката на останалите съдебни състави от същия съд по аналогични случаи. Тази практика е била съобразена от въззивния съд при постановяване на решението. Решаващият състав е отчел всички правнорелевантни факти и обстоятелства за определение на размера на справедливото обезщетение. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда само по себе си не може да обоснове достъп до касационно обжалване, то представлява касационно оплакване за неправилност на решението. Четвъртият, четиринадесетият и петнадесетият въпроси са за приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК. В практиката на ВКС безпротиворечиво е прието, че съдът основава решението си въз основа на приетите за установени обстоятелства по делото; че при спор относно фактите, в мотивите към решението си съдът обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. Когато има съвпадение с фактическите и правните констатации на първоинстанционния съд, а не само на крайния резултат от решаващата дейност на съда, въззивната инстанция може да препрати към мотивите на първостепенния съд на основание чл. 272 ГПК и по този начин да ги направи свои. Наред с това обаче, въззивният съд следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор, чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, във връзка с направените оплаквания и доводи. В случая съдът е процедирал в съответствие с посоченото. Не е извършил твърдяното от касатора нарушение и не е постановил решението си без необходимата обосновка. Предвид изложеното, не следва да се допуска касационна проверка на решението. На основание чл. 81 ГПК на „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД следва да се присъдят направените разноски за касационното производство – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 1578 лева. Релевираното в касационната жалба възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. В отговора на касационната жалба се съдържа становище по допустимостта на обжалването по поставените от касатора множество разнородни правни въпроси, както и съображения по същество за неоснователност на жалбата. Ето защо, заплатеното адвокатско възнаграждение е съответно на свършената от адвокат В. работа, с оглед конкретната фактическа и правна сложност по делото. В станалата част производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. В касационната жалба е инкорпорирана частна касационна жалба срещу въззивно решение № 35 от 09.03.2023 г., постановено по в. гр. д. № 37/2023 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, в частта, имаща характер на определение, с което е потвърдено определение № 2782 от 11.11.2022 г. по гр. д. № 2121/2021 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което е оставена без уважение молбата на Р. Г. С. по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, присъдени в полза на ответника. Частният жалбоподател се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по жалбата „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД не изразява становище по частната касационна жалба. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: С решението в обжалваната част е потвърден първоинстанционния съдебен акт по гр. д. № 2121/2021 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с който е отхвърлена молбата на жалбоподателя за изменение решението на окръжения съд в частта му за разноските. Прието е, че за присъденото в полза на ответника адвокатско възнаграждение са представени договор за правна помощ, данъчна фактура и препис от електронно платежно нареждане за сумата от 2090,35 лева. Вярно е, че последният е бил заверен в хода на въззивното производство /на 22.02.2023 г./, но при липса на своевременни указания от първоинстанционния съд не може да се говори за преклузия. Възнаграждението е с включен ДДС и е в рамките на нормативния минимум. Ответникът е направил разноски за първоинстанционното разглеждане на делото в общ размер от 2595,35 лева. С оглед отхвърлената част от претенциите съгласно чл. 78, ал. 3 ЗЗД правилно са му присъдени 1254,86 лева. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е формулирал е следните три правни въпроси: 1. „Представянето на незаверено от страната фотокопие от незаверен от банката документ представлява ли доказателство по смисъла на чл. 183 ГПК?“; 2. „Длъжен ли е съдът да дава на страните указания за доказателствената стойност на представените от тях писмени доказателства? Длъжен ли е съдът да дава на страните указания за доказателствената стойност на представените от тях писмени доказателства за претендиралите от тях в производството разноски, включително за адвокатско възнаграждение?“ и 3. „Нарушен ли е принципът на равенството на страните при санкция /потвърждение/ на съда на самоволни действия извършени от страна в производството?“. Сочи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Не следва да се допуска касационно обжалване на определението. Повдигнатите въпроси са общо теоретично поставени. Същите не се отнасят пряко до приетото от въззивния съд, който не се е произнасял в сочения от жалбоподателя смисъл. Платежното нареждане е било своевременно представено – л. 170 от първоинстанционното дело, като в хода на въззивното производство е било заверено от адвокат В. „вярно с оригнала“. В обобщение по въпросите не се разкрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че жалбоподателят не е аргументирал наличието на допълнителнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Жалбоподателят не е посочил съдебната практика, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно цитираното тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение