Определение № 2663 от 27.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1807/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Бляк сий инвестмънт тръст“ ЕАД, [населено място], чрез адв.А. Д., срещу определение № 1543/25.03.2025г., постановено по в.ч.гр.д.№ 496/2025г. от състав на Окръжен съд Варна, с което е потвърдено определението на РС Варна за прекратяване на висящото пред него гр.д.№ 16786/23г. и за изпращането му по подсъдност на СРС. Жалбоподателят обжалва определението като недопустимо и неправилно. В контекста на оплакванията си поставя следните въпроси в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК: „Може ли съдът да определи местната подсъдност на основание, непосочено във възражението на ответника по чл. 119, ал.3 ГПК т.е. да я определи служебно по реда на чл. 105 ГПК или е длъжен да се съобрази с пределите на самото възражение,направено от ответника?“ и „Може ли изразено възражение на ответника по чл. 117, ал.3 ГПК във вр. с чл. 113 ГПК, без изрично и своевременно възражение по чл. 105 ГПК от страна на ответника да се приравни на възражение за местна подсъдност по чл. 105 ГПК и да обуслови прехвърляне на делото по постоянния адрес на ответника?“ Първият въпрос е поставен в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, а вторият – чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Основанието на чл. 280, ал.2, предл.2 ро ГПК е обосновано с твърдението, че въззивният съд е обсъдил въпроси, които не са били предмет на направеното възражение по чл. 119, ал.3 ГПК. Насрещната страна по жалбата – ответницата Д. А. А., чрез адв. Е. Т., възразява срещу наличието на основание за допускане на касационно обжалване и оспорва основателността на касационните оплаквания. Частната жалба е допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното: По предявените в РС Варна искове за присъждане на възнаграждение по сключен между страните договор за поддръжка и управление ответницата А. е направила в срок възражение за местна подсъдност, основано на твърденията, че процесният договор представлява потребителски договор; ищецът е търговец по смисъла на §13 т.2 от ДР на ЗЗП, а ответницата – потребител по смисъла на §13 т.1 от ДР на ЗЗП, и е поискала препращане на делото на районния съд в София, където е нейният постоянен адрес. За да прекрати производството пред себе си и препрати делото на СРС, съставът на РС Варна се е позовал на разпоредбата на чл. 105 ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че независимо дали по правилото на чл. 113 ГПК или по това на чл. 105 ГПК, местно компетентният съд е именно СРС, доколкото ищецът не се е позовал своевременно на договорна подсъдност по чл. 117, ал.1 ГПК. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд с обжалваното определение/ решение по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Въпросите на касатора, включително твърденията, обосноваващи недопустимост на въззивното определение, изхождат от тезата му, че въззивният съд, подобно на първоинстанционния, е приел за основание за препращане на делото в СРС възражение по чл. 105 ГПК. Тази теза е невярна, съответно поставените въпроси нямат самостоятелно обуславящо значение за приетото с атакуваното определение. Въззивният съд не е отрекъл предпоставките на чл. 113 ГПК, на които безспорно се е позовала ответницата в срока по чл. 119, ал.3 ГПК, а те в случая са налице, доколкото качеството на ответницата на потребител за целите на определяне на местната подсъдност на спора следва да се изведе единствено от уговореното в сключения между нея и ищеца договор, чието неизпълнение е фактическо основание на предявения иск. Общата местна подсъдност по чл. 105 ГПК е коментирана от въззивния съд само по повод приетото в атакуваното пред него определение на първата инстанция и за да се изтъкне, че тъй като и в този случай компетентният съд ще е отново СРС, то крайният резултат – препращане на делото по компетентност на СРС – е еднакъв. Предвид изложеното, настоящият състав приема да не е налице основанието на чл. 280, ал.2 ГПК и да липсва общия селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК, поради което въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Произнасянето по искането за разноски за настоящото производство е от компетенциите на местно компетентния съд ( в случая СРС) и в зависимост от изхода на материалноправния спор по делото. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.