Определение № 161 от 23.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1271/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Г. Каравълчев и П. А. М. - двамата от [населено място], срещу въззивно решение № 7 от 04.02.2019 г., постановено по в. т. д. № 306/2018 г. на Апелативен съд - Бургас. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 333 от 17.10.2018 г. по т. д. № 524/2017 г. на Окръжен съд - Бургас в частта, с която по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено, че Н. Каравълчев и П. М. дължат солидарно на „Първа инвестиционна банка” АД по договор за поръчителство, обезпечаващ договор за банков кредит по програма за микрокредитиране № 002LD-M-000043/30.11.2009 г., изменен и допълнен с анекс № 1/23.02.2011 г., сумата 29 425.50 лв., от която 11 683.80 лв. - главница, формирана като сбор от неплатени месечни погасителни вноски с настъпил падеж за периода от 05.02.2012 г. до 05.08.2016 г., 6 495.77 лв. - просрочена договорна лихва за периода от 05.05.2012 г. до 05.08.2016 г., 11 245.93 лв. - лихва за просрочие за периода от 05.02.2012 г. до 05.08.2016 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 1834/2017 г. на Районен съд - Бургас. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон - чл.147 ЗЗД. Касаторите поддържат, че въззивният съд е признал за съществуващо вземането на ищеца за главница, договорни и наказателни лихви, чиято изискуемост е настъпила шест месеца преди подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК, без да съобрази, че претенцията е заявена извън преклузивния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, с изтичането на който се прекратява поръчителството. Излагат доводи, че съдът неправилно е обвързал началото на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД с крайния срок за издължаване на кредита, позовавайки се на практика на ВКС, която не е възприета в последващата актуална практика на ВКС по въпроса за началния момент на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС в решение № 83/26.05.2017 г. по гр. д. № 50394/2016 г. на ІV г. о., решение № 89/31.07.2017 г. по т. д. № 907/2016 г. на ІІ т. о. и решение № 44/05.06.2017 г. по гр. д. № 60073/2016 г. на ІІІ г. о. по следния правен въпрос, обусловил изхода по конкретното дело: „От кога започва да тече шестмесечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, когато е уговорено погасяването на главното задължение да става на отделни погасителни вноски - от момента, когато главното задължение е станало изискуемо изцяло, или от падежа на всяка отделна анюитетна вноска”. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Първа инвестиционна банка” АД - [населено място], който изразява становище за недопустимост на касационната жалба на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. С определение № 345 от 06.12.2019 г. производството по делото е спряно на основание чл.292 ГПК до приемане на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 5/2019 г. и след приключване на тълкувателното дело е възобновено с определение № 34 от 31.01.2022 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежни страни в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Възражението на ответника по касация за недопустимост на касационната жалба с оглед ограничението по чл.280, ал.3, т.1 ГПК е неоснователно. Цената на предявения по реда на чл.422 ГПК установителен иск - 32 442.33 лв., надхвърля предвидените в чл.280, ал.3, т.1 ГПК минимални прагове за достъп до касационно обжалване по граждански и търговски дела, поради което въззивното решение не е изключено от обхвата на касационното обжалване. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Бургас е приел, че в качеството на поръчители по договор за банков кредит по програмата за микрокредитиране № 2LD-М-000043 /30.11.2009 г., сключен между „Първа инвестиционна банка“ АД и „Телегейт“ ЕООД, ответниците Н. Г. Каравълчев и П. А. М. дължат солидарно на банката - кредитор сумата 29 425.50 лв., от която 11 683.80 лв. - главница, формирана като сбор от неплатени месечни погасителни вноски с настъпил падеж за периода от 05.02.2012 г. до 05.08.2016 г., 6 495.77 лв. - просрочена договорна лихва за периода от 05.05.2012 г. до 05.08.2016 г., и 11 245.93 лв. - лихва за просрочие за периода от 05.02.2012 г. до 05.08.2016 г., за която е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 1834/2017 г. на Районен съд - Бургас. Въззивният съд е преценил като неоснователни възраженията на ответниците - жалбоподатели, че не са обвързани от уговореното с анекс № 1/23.02.2011 г. удължаване на крайния срок за издължаване на кредита до 05.02.2017 г., тъй като не са участвали при подписването на анекса и не са обвързани от уговорките в него. Съобразявайки обстоятелството, че към момента на сключване на договорите за поръчителство с всеки от двамата ответници в отношенията между банката и кредитополучателя вече са действали променените с анекса първоначални условия по кредита, в т. ч. и промяната в крайния срок за издължаване на кредита, въззивният съд се е произнесъл, че ответниците са обвързани от уговорения в анекса краен срок - 05.02.2017 г. Изводът за обвързаност с удължения краен срок на кредита е аргументиран и със съображения, че договорите за поръчителство са сключени въз основа на анекса от 23.02.2011 г. с цел обезпечаване изпълнението на задълженията на кредитополучателя и че в тях е отразено изричното съгласие на ответниците за приемане на всички условия по договора за кредит, включително удължаването на срока за издължаване на кредита до 05.02.2017 г. За неоснователни са счетени и възраженията на ответниците, че за периода от 05.02.2012 г. до 05.08.2016 г. претендираните от банката погасителни вноски за главница и начислените към тях договорни и наказателни лихви не се дължат поради прекратяване на поръчителството с изтичане на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд е изразил разбиране, че постигнатото съгласие за погасяване на кредита на отделни вноски съобразно приложен към договора погасителен план не променя единния характер на вземането на кредитополучателя, за което е уговорен краен срок на плащане, и че настъпването на падежа на отделните погасителни вноски не създава основание за приложението на чл.147, ал.1 ЗЗД. Като е изходил от предназначението на договорите за поръчителство - да обезпечат изпълнението на задълженията на кредитополучателя за срока на кредита, въззивният съд е формирал извод, че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД започва да тече от момента на изтичане на крайния срок за издължаване на кредита, от който при неизпълнение задължението на кредитополучателя става изискуемо. Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено поддържаното от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Формулираният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос - от кога започва да тече шестмесечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД в случаите на постигната уговорка погасяването на главното задължение да става на отделни погасителни вноски /от момента, когато главното задължение е станало изискуемо изцяло, или от падежа на всяка отделна анюитетна вноска/, е значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Разрешаването на въпроса от въззивния съд е обусловило уважаването на предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск срещу касаторите, с което е изпълнено общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Поставеният въпрос е разрешаван противоречиво в практиката на ВКС и с цел уеднаквяване на противоречивата практика е образувано тълкувателно дело № 5/2019 г. по описа на ВКС, Гражданска и Търговска колегии. Тълкувателното дело е приключило с приемане на Тълкувателно решение № 5/2019 от 21.01.2022 г., с което ОСГТК на ВКС се е произнесло, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи шестмесечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изисукемостта на целия дълг, включително в хипотезата на предсрочна изискуемост. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че разпоредбата на чл.147, ал.1 ЗЗД урежда изключение от акцесорния характер на договора за поръчителство и от правилото за солидарност в отношенията между поръчителя и главния длъжник, поради което не следва да се тълкува в посока разширяване на това изключение; Посоченият в чл.147, ал.1 ЗЗД относително кратък срок за бездействие на кредитора, след изтичането на който поръчителството се прекратява по право, е обвързан от крайния момент, спрямо който поръчителят е поел отговорност за главния дълг. Въззивното решение е постановено преди приемане на тълкувателното решение по тълк. д. № 5/2019 г., но произнасянето в него, че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД по отношение на касаторите, в качеството им на поръчители, тече от уговорения в договора за кредит и удължен с анекс от 23.02.2011 г. краен срок за издължаване на кредита, съответства на възприетото от ОСТТК на ВКС разрешение по приложението на чл.147, ал.1 ЗЗД. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Разноски за производството по чл.288 ГПК не следва да се присъждат, тъй като ответникът по касация не е представил доказателства за извършването им. С отговора на касационната жалба не е претендирано юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК и с оглед на това не следва да бъде присъждано. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,