Определение № 1072 от 07.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 6/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Инвестбанк“ АД срещу решение № 5226 от 11.08.2025г. по в.гр.д. № 10844/2024г. на Софийски градски съд, с което, като е обезсилено решение № 13241 от 04.07.2024г. по гр.д. № 13305/2022г. на Софийски районен съд, е прекратено производството по делото, образувано по иск по чл. 464, ал. 1 от ГПК на банката срещу В. Л. Л., К. Х. Ч. и П. Д. Ч.. Оплакванията на касатора са, че въззивното решение е неправилно. Едва във връзка с насроченото пред въззивния съд заседание на 18.06.2025г. от ответника В. Л. Л. е била депозирана молба, с която се е възразявало, че поради влизане в сила на разпределението по изпълнително дело № 20218000400801 по описа на ЧСИ Ивелина Божилова вземането му е било погасено чрез прихващане и правният интерес на банката от воденето на отрицателния установителен иск е отпаднал. От въззивния съд не е било съобразено, че още при депозирането на исковата молба в съда разпределението по изпълнителното дело от 11.02.2022г. е било съставено. От същото е било видно, че е налице извършено прихващане на вземането на В. Л. Л. с негово задължение в качеството му на купувач на имота на проведената публична продан по делото. Въпреки това не са били въведени възражения или служебно повдигнати от съда въпроси относно липсата на правен интерес за ищеца от воденето на иска с правно основание чл. 464 от ГПК. Във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок на първоинстанционното производство, предвид което намира приложение принципът на концентрационното начало. Въведеното едва пред Софийски градски съд възражение за недопустимост на иска се явява преклудирано. Същевременно за банката не е отпаднал интересът от водения иск. Тя има вземане срещу К. Х. Ч. и П. Д. Ч., а вземане спрямо тях претендира и В. Л. Л.. Общата допустимост на иска произтича от наличието на спор между взискателите относно съществуването, размера или привилегията на вземанията им, предмет на едно и също изпълнително производство. Когато такава фактическа обстановка е налице, съдът е длъжен да квалифицира иска по чл. 464 от ГПК и да определи спрямо тази разпоредба надлежната процесуална легитимация на ответниците – оспорения взискател, длъжника по материалното вземане и лицето, дало своя вещ в обезпечение. Допустимостта на иска не е ограничена с факта на изготвеното разпределение. По делото е безспорно установено, че исковата молба по делото е депозирана на 14.03.2022г., а извършеното по изпълнителното дело разпределение на суми е влязло в сила на 12.05.2025г., когато е било постановено решение № 87 от 12.05.2025г. по гр.д. № 104/2025г. по описа на Апелативен съд – Бургас. Изнесените на публична продан имоти са били възложени на В. Л. Л. на 05.06.2025г. и постановлението е било обжалвано от банката. От въззивния съд не са давани указания на банката да установи правен интерес от исковете, както и въззивното решение е немотивирано. По идентични съображения касаторът счита, че въззивното решение е също очевидно неправилно. Иска се решението на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено с връщане на делото на въззивния съд за разглеждане и решаване по същество. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въпросите се определят и като такива от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК). Формулираните въпроси са: 1.) Следва ли въззивната инстанция да кредитира възражения, които са могли да бъдат направени още в производството пред пьрва инстанция, било то и касаещи правния интерес от предявяване на иска? 2.) Вземайки предвид нововъведени доказателства и твърдения пред въззивната инстанция, трябва ли съдът да даде указания на страните във връзка с разпределение на доказателствената тежест и възможността за посочване на нови доказателства и аргументи в защита на твърденията си? 3.) Длъжен ли е съдът да определи правната квалификация на предявения иск с оглед твърденията на ищеца, правния му интерес и проведеното доказване в процеса? Касаторът счита, че по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 71 от 02.02.2010г. по гр.д. № 138/2009г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 45 от 20.04.2010г. по т.д. № 516/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 196 от 15.10.2013г. по гр.д. № 1348/2012г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 388 от 02.12.2013г. по гр.д. № 1030/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 359 от 16.01.2014г. по гр.д. № 1209/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 226 от 08.12.2016г. по гр.д. № 1349/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 234 от 30.01.2019г. по т.д. № 711/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. 4.) Не е ли налице винаги правен интерес от предявяване на иск по чл. 464 от ГПК, когато се оспорва съществуването на вземане на друг взискател и въпросното твърдение е напълно доказано в производството пред първа инстанция? 5.) В производството пред въззивна инстанция при постановяване на решението длъжен ли е съдът да вземе предвид събраните доказателства и направените заключения по същността на спора в първоинстанционното производство? Във връзка с четвърти и пети от въпросите касаторът се позовава на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013г. по тълк. дело № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, определение № 790 от 12.3.2025г. по т.д. № 2018/2024г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 123 от 19.03.2018г. по ч.гр.д.№ 668/2018г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение № 464 от 01.11.2016г. по ч.т.д. № 553/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 756 от 22.12.2011г. по ч.гр.д. № 641/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение № 464 от 21.06.2023г. по ч.т.д. № 595/2023г. на ВКС, ТК, І т.о. От В. Л. Л., насрещна страна по жалбата, е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който тя се оспорва като неоснователна. Страната възразява, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт, а по същество въззивното решение е правилно. Според извършеното разпределение вземането на В. Л. Л. е било погасено чрез прихващане по реда на чл. 461 от ГПК, поради което по сметката на съдебния изпълнител няма парична сума, задържана за удовлетворяването му като кредитор. Страната сочи практика на ВКС, касаеща случая. К. Х. Ч. и П. Д. Ч., също насрещни страни в производството, не са подали отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. С решение № 13241 от 04.07.2024г. по гр. дело № 13305/2022 г. на Софийски районен съд е бил уважен предявеният от „Инвестбанк“ АД на 11.03.2022г. частичен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 464, ал. 1 от ГПК за признаване за установено несъществуването на парично вземане от 20 000 лева, част от общ размер на вземане от 130 278 лева, на В. Л. Л. срещу К. Х. Ч. и П. Д. Ч.. Вземането на В. Л. Л. е било признато за дължимо с решение от 18.02.2021г, постановено по арбитражно дело № 1/2021г. на ad hoc арбитър Н. Г.. Съгласно арбитражното решение К. Х. Ч. и П. Д. Ч. са били осъдени да заплатят солидарно на В. Л. Л. 130 278 лева, ведно със законната лихва от 13.01.2021г. до окончателното плащане. Сумата е представлявала направени необходими разноски в недвижими имоти, собственост на ответниците, находящи се в [населено място], [улица], а именно самостоятелни обекти в сгради с идентификатор 51500.502.167.1.2, 51500.502.167.1.4, 51500.502.167.1.6, 51500.502.167.3, 51500.502.167.5, 51500.502.167.6 и 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор 51500.502.167, съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-46/18.08.2006 г. на Изпълнителния директор на АГКК. Със същото арбитражно решение в полза на В. Л. Л. е било признато право на задържане на горепосочените имоти до заплащане от ответниците на сумата от 130 278 лева. Съгласно удостоверение по арбитражно дело № 1/2021 г. постановеното по него решение е било връчено на 24.02.2021г., когато е влязло в сила. Въз основа на решението са били издадени са били изпълнителен лист № 96 от 18.03.2021г. и изпълнителен лист № 114 от 12.04.2021г. по ч. т. д. № 122/2021г. по описа на Окръжен съд – Бургас, както и по подадена на 26.08.2021г. молба от В. Л. Л. е било образувано изпълнително дело № 20218000400801 по описа на ЧСИ Ивелина Божилова с рег. № 800 на КЧСИ. Междувременно в полза на банката е бил издаден изпълнителен лист от 04.04.2013г. по ч. гр. дело № 205/2013г. по описа на Районен съд – Несебър, съгласно който К. Х. Ч. и П. Д. Ч. са били осъдени да заплатят солидарно сумата от 50 000 евро, представляваща част от вземане в общ размер на 2 175 400 евро, по авалиран запис на заповед от 28.12.2010г., със законната лихва от 02.04.2013г. до окончателното плащане, както и сумата от 3 383.75 лева, представляваща разноски по делото. Издаден е бил изпълнителен лист от 21.06.2013г. по ч. гр. дело № 451/2013г. на същия районен съд, по силата на който ответниците са били осъдени да заплатят на банката солидарно сумата от 300 000 евро, представляваща част от вземане в общ размер на 2 175 400 евро по авалиран запис на заповед от 28.12.2010г., ведно със законната лихва от 20.06.2013г. до окончателното плащане, както и сумата от 18 052. 47 лева разноски по делото. Първоначално е било образувано изпълнително дело № 20138010400158 по описа на ЧСИ Т. Д., с рег. № 801 на КЧСИ. По него е била наложена възбрана върху имоти на длъжниците, находящи се в [населено място], [улица]. Задължението на солидарните длъжници по изпълнителното дело към 02.02.2022г. е възлизало на 1 147 578. 20 лева. С обявление от 02.11.2021г. на ЧСИ Ивелина Божилова, получено от „Инвестбанк“ АД на 29.11.2021г., банката е била уведомена за насрочена публична продан по реда на чл. 487 и сл. ГПК на недвижимите имоти, находящи се в [населено място], [улица]. С молба от 17.12.2021г. от банката е било направено искане за присъединяване към изпълнителното дело. Тя се е легитимирала като взискател въз основа на издадено в нейна полза удостоверение по чл. 456 ГПК по изпълнително дело № 20138010400158 по описа на ЧСИ Т. Д. с рег. № 803 на КЧСИ. С разпореждане от 21.12.2021г. банката е била присъединена като такъв по изпълнително дело № 20218000400801. По това дело взискатели са били множество физически лица и „Н. Груп 83“ ЕООД, както и държавата и [община], последните двама явяващи се такива по право. С протокол от 18.01.2022г. за обявяване на постъпили наддавателни предложения във връзка с проведена в периода от 17.12.2021г. до 17.01.2022г. публична продан за купувач на част от изнесените на публична продан собствени на длъжниците недвижими имоти (самостоятелен обект в сграда с идентификатор 51500.502.167.1.2 и самостоятелен обект в сграда с идентификатор 51500.502.167.1.4) е бил обявен взискателят В. Л. Л.. С протокол от 11.02.2022г., обективиращ извършеното по изпълнително дело № 20218000400801 разпределение на сумата от общо 161 620 лева, е било отразено, че доколкото към датата на предявяването му вземането на взискателя, обявен за купувач, е 148 553. 30 лева (главница и лихви), т.е. по-малко от продажната цена на имотите (161 620 лева), съгласно чл. 461 ГПК се извършва прихващане с него до размера на по-малкото от тях – 148 553. 30 лева. На основание чл. 495 ГПК купувачът е следвало да извърши доплащане от 13 066. 70 лева. От тази сума в полза на „Инвестбанк“ АД е била разпределена сума в размер на 4 192. 06 лева. Разпределението е било предявено на 11.02.2022г. Извършеното разпределение е било оспорено по жалба на присъединения взискател „Инвестбанк“ АД пред Окръжен съд – Бургас. Въз основа на жалбата е било образувано в. гр. дело № 507/2022 г. по описа на същия, приключило с решение № 988/08.09.2023 г. В мотивите на решението е било прието, че В. Л. Л. разполага с привилегия по реда на чл. 136, ал. 1, т. 4 от ЗЗД, тъй като се изпълнява вземане, заради което се упражнява право на задържане, поради което то се удовлетворява преди вземанията по чл. 136, ал. 1, т. 3 от ЗЗД. Доколкото в негова полза е признато право на задържане до размера от 130 278 лева, а не както е приела ЧСИ Божилова – до пълния размер на неговото вземане от 148 553.30 лева, като е определена сума за доплащане от негова страна от 31 342 лева, подлежаща на разпределение в посочената в акта поредност. С решение № 87 от 12.05.2025 г. по в. гр. дело № 104/2025 г. по описа на Апелативен съд – Бургас решението на окръжният съд е било потвърдено. Решение № 13241 от 04.07.2024г. по гр. дело № 13305/2022 г. на Софийски районен съд е било обжалвано от В. Л. Л., ответник в производството съгласно въззивна жалба вх. № 260100/13.08.2024г. и по нея е било образувано в.гр.д. № 10844/2024г. на Софийски градски съд. Към жалбата са се присъединили и останалите ответници - К. Х. Ч. и П. Д. Ч. (молба с вх. № 71750/12.06.2025г.), конституирани като въззивници във второинстанционното производство в проведеното единствено открито съдебно заседание на 18.06.2025г. С допълнително становище с вх. № 74329/18.06.2025г., поддържано и в проведеното открито съдебно заседание на 18.06.2025г., В. Л. Л. е възразил срещу допустимостта на първоинстанционното решение след влизането в сила на разпределението на 12.05.2025г. (решение № 87 от 12.05.2025г. по в. гр. д. № 104/2025 г. по описа на Апелативен съд – Бургас). По становището банката е възразила за настъпила преклузия. При условие, че възражението бъде разгледано, от банката е било поискано делото да се върне на първоинстанционния съд, който да даде съответните указания. С оглед всички тези обстоятелства, подробно изложени и в мотивите към въззивното решение, съставът на Софийски градски съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК дължи служебно произнасяне по валидността и допустимостта на решение № 13241 от 04.07.2024г. по гр. дело № 13305/2022 г. на Софийски районен съд, включително относно правния интерес от решението като положителна процесуална предпоставка за възникване и съществуване на правото на иск, без по този въпрос да настъпва преклузия. Според въззивния съд първоинстанционното решение, с което искът на „Инвестбанк“ АД по чл. 464, ал. 1 от ГПК е бил уважен, е било валидно, но недопустимо. Това е поради новите обстоятелства и доказателства, настъпили във въззивното производство - постановяването на решение № 87 от 12.05.2025 г. по в. гр. дело № 104/2025 г. по описа на Апелативен съд – Бургас. Разпределението от 11.02.2022г. е следвало да се счита за окончателно извършено, считано от 12.05.2025г. Относно отрицателния установителен иск по чл. 464, ал. 1 от ГПК е било изложено, че съставлява способ за защита на взискателите в изпълнителното производство срещу включване в разпределението по чл. 460 ГПК на вземане на друг взискател към същия длъжник, което вземане се оспорва като недължимо. В този случай искът се предявява срещу мнимия взискател и длъжника при условията на съвместна пасивна процесуална легитимация. Касае се за хипотеза, при която реализирането на вземането на ищеца - кредитор е застрашено или осуетено от участващия в изпълнителното производство привиден кредитор. Реализирането на правото на иск става в рамките на развиващ се изпълнителен процес, който следва да бъде спрян, но при условие, че сумата, определена за изплащане, е задържана от съдебния изпълнител до решаване на спора по чл. 464, ал. 1 ГПК. Аналогична, според въззивния съд, е хипотезата на извършено прихващане по чл. 461 от ГПК. В случая, предвид установените фактически данни, за ищеца „Инвестбанк“ АД е отпаднал правният интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 464, ал. 1 ГПК за отричане на част от сумата като дължима - до размера на 20 000 лева, тъй като е било налице прихващане по чл. 461 от ГПК. С влизане в сила в хода на процеса на разпределението – считано от 12.05.2025г., в рамките на което е било извършено прихващането, за ищеца „Инвестбанк“ АД вече не е съществувал правен интерес от предявения отрицателен установителен иск по чл. 464, ал. 1 ГПК, а единствено от осъдителен такъв срещу взискателя с оспореното вземане. При направения извод за недопустимост на обжалваното решение на Софийския районен съд, то е било обезсилено и производството по делото - прекратено (чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК), без да се обсъжда правилността на изложеното относно основателността на иска по чл. 464, ал. 1 от ГПК. С оглед решаващите мотиви на въззивния съд в решението му, поставеният от касатора пети въпрос относно задължението на въззивния съд да съобрази събраните в първоинстанционното производство доказателства по същността на спора, не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Това е, защото въззивният съд е приел, че производството по делото е недопустимо поради липсата на правен интерес за касатора - ищец от водения отрицателен установителен иск и спорът не е бил решаван по същество. Третият въпрос на касатора удовлетворява общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, обосноваващо допускането на касационно обжалване. Въззивното решение не е постановено в противоречие с практика на Върховния касационен съд. Въпросът е относно задължението на съда да определи правната квалификация на правото, претендирано от ищеца, с оглед изложените от него твърдения. Съгласно практиката на Върховния касационен съд, включително посочените от касатора решения по гр.д. № 138/2009г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., т.д. № 516/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., гр.д. № 1348/2012г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., гр.д. № 1030/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., гр.д. № 1209/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о., гр.д. № 1349/2016г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., т.д. № 711/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., предмет на делото е спорното субективно материално право, претендирано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска, а правната квалификация се определя от съда съобразно въведените от ищеца твърдения. При отрицателния установителен иск основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег (т. 1 от Тълкувателно решение № 8/2012 от 27.11.2013г. по тълк. дело № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС (мотиви)), но правната квалификация също се извежда от изложените от ищеца обстоятелства и заявения петитум. В случая това е било направено от въззивния съд. Съобразно изложените от банката обстоятелства и петитум, предявеният иск е бил квалифициран като такъв по чл. 464, ал. 1 от ГПК. Иск за установяване несъществуването на вземане на В. Л. Л. срещу К. Х. Ч. и П. Д. Ч., което вземане е било предявено за събиране в изпълнително дело № 20218000400801 по описа на ЧСИ Ивелина Божилова с рег. № 800 на КЧСИ и в което производство банката е била присъединен взискател. Предмет на делото, също съгласно възприетото от въззивния съд, е била част от сумата - до размер на вземането от 20 000 лева. Първият въпрос на касатора отново не удовлетворява допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въпросът съдържа питането дали въззивният съд следва да съобразява възражения на ответника относно правния интерес от водения от ищеца иск, които възражения са могли да бъдат направени още в производството пред пьрва инстанция. Отговорът на въпроса следва от изричната разпоредба на чл. 269, ал. 1, изр. 1 от ГПК. Възражения срещу допустимостта на иска не само се съобразяват от въззивния съд, но този съд се произнася служебно по допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част, а по отношение на неговата валидност - изцяло. Това е изрично потвърдено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), съгласно което процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното съдебно решение. Разрешението е доразвито в практиката на ВКС, съгласно която при проверка на предпоставките, обуславящи правото на иск, от въззивната инстанция се дължи самостоятелна проверка на тези предпоставки при съобразяване на всички обстоятелства, включително новонастъпилите (определение № 352 от 26.06.2018г. по ч.т.д. № 1027/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 332 от 19.07.2018г. по ч.т.д. № 1614/2018г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 224 от 15.05.2019г. по ч.т.д. № 805/2019г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 339 от 29.05.2019г. по ч.т.д. № 972/2019г. на ВКС, ТК, І т.о. и др.). В този смисъл е процедирал въззивният съд. Съдът е съобразил влизането в сила на разпределението по изпълнително дело № 20218000400801 на 12.05.2025г., съгласно решение № 87 от 12.05.2025г. по в. гр. д. № 104/2025г. по описа на Апелативен съд – Бургас, което, според съдебния състав, е обусловило недопустимост на водения от банката отрицателен установителен иск поради липса на правен интерес. Възражение в този смисъл е било направено от ответника В. Л. Л., но съдът е дължал и самостоятелна преценка на допустимостта на първоинстанционното решение. Уточнен и конкретизиран вторият въпрос на касатора е свързан с процесуалното задължение на въззивния съд да даде възможност на ищеца за становище при направено от ответника възражение за недопустимост на предявения иск. Въпросът отговоря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основан е на касационното оплакване на „Инвестбанк“ АД, че от състава на Софийски градски съд не са давани указания на банката да установи правен интерес от иска. Отново не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Задължението на въззивния съд да даде възможност на ищеца за становище по допустимостта на производството при възражение на ответника срещу тази допустимост е израз на състезателното начало и това на равенството на страните в процеса, изрично закрепени в разпоредбите на чл. 8 и чл. 9 от ГПК, съответно чл. 121, ал. 1 от Конституцията. При всяко положение на делото съдът осигурява възможност на страните да се запознат с исканията и доводите на насрещната страна, както и да изразят становище по тях. Задължението на съда за създаване на условия на равенство и състезателност е потвърждавано многократно в практиката на Върховния касационен съд (решение № 101 от 13.05.2016г. по гр.д. № 5440/2015г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и др.). Съставът на Софийски градски съд не се е отклонил от това изискване. В проведеното пред този съд открито съдебно заседание, след докладването на допълнителното становище с вх. № 74329/18.06.2025г. на В. Л. Л., съдържащо възражение срещу допустимостта на първоинстанционното решение, на банката – касатор е била дадена възможност за отговор. От името на страната е било заявено, че е налице преклузия (ответникът не би могъл да повдига въпроса относно допустимостта на исковото производство), довод, който въззивният съд не е споделил. За неоснователно е било прието и искането на банката, също заявено в съдебното заседание, делото да бъде върнато на първоинстанционния съд, който да даде възможност на страната да установи допустимостта на иска си. Четвъртият въпрос на касатора е дали когато се оспорва съществуването на вземане на друг взискател, е налице винаги правен интерес от воденето на установителен иск по чл. 464 от ГПК. С решението си въззивният съд е дал отрицателен отговор на въпроса, поради което първоинстанционното решение е било обезсилено, при което въпросът има характеристиката на правен по смисъла по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), така както тя се сочи от касатора, и касационно обжалване по този въпрос също не може да бъде допуснато. Определение № 790 от 12.3.2025г. по т.д. № 2018/2024г. на ВКС, ТК, І т.о., макар касаещо иск по чл. 464, ал. 1 от ГПК, е постановено при различна фактическа обстановка от процесната. Определенията по ч.гр.д.№ 668/2018г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., ч.т.д. № 553/2016г. на ВКС, ТК, І т.о. и ч.гр.д. № 641/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о. са по-скоро в подкрепа на възприетото от въззивния съд, а определение № 464 от 21.06.2023г. по ч.т.д. № 595/2023г. на ВКС, ТК, І т.о. не е постановявано във връзка с воден иск по чл. 464, ал. 1 от ГПК. Същевременно от страна на касатора не са изложени конкретни съображения в подкрепа на довода му, че правен интерес от установителен иск по чл. 464, ал. 1 от ГПК е налице и когато след извършено разпределение оспореното вземане е погасено чрез прихващане по реда на чл. 461 от ГПК, съответно не са изложени съображения във връзка с изводите на въззивния съд, че в този случай удовлетворяването на ищеца в изпълнителното производство вече не зависи от изхода на делото по иска по чл. 464, ал. 1 от ГПК и той се явява недопустим. В този смисъл не може да бъде прието противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 8/2012 от 27.11.2013г. по тълк. дело № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, на което също се позовава касаторът. Съгласно мотивите към т. 1 от решението интересът от решаване на правния спор по установителен иск винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че засяга правната му сфера. Липсва основание за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК във връзка с поставените правни въпроси. Основанието не е обосновано чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството или обществените условия, а при липсата на съдебна практика - чрез обосноваване на необходимостта от тълкуването на конкретна правна разпоредба, когато съдържащата се в нея правна уредба е непълна, неясна или противоречива (т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. От името на В. Л. Л. е поискано присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокат за изготвяне на отговор на касационната жалба. Установяват се разноски в размер на 1 022. 58 евро по сключен договор за правна помощ с адвокат Н. Р. К. от 17.12.2025г., възнаграждението по който е платено по банков път, съгласно авизо за издадено преводно нареждане от същата дата. С оглед изхода на делото тези разноски следва да бъдат присъдени изцяло (чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. чл. 81 от ГПК). Воден от горното съдът