Определение № 734 от 13.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3799/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 16902/13.07.2022 г., подадена от ищците по делото К. С. С. и Р. Б. Р. срещу решение № 754/13.06.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 834/2022 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 303/10.02.2022 г. по гр. дело № 13045/2021 г. на Варненския районен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателите срещу „Електроразпределение Север“ АД отрицателни установителни искове по чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че касаторите-ищци не дължат на ответното дружество стойността на начислената с фактура № [ЕГН]/03.08.2021 г. електроенергия за периода 28.09.2016 г. - 03.07.2021 г., за обект с абонатен № [ЕГН] и адрес: [населено място], м. „П.“, с клиентски № [ЕГН], а именно: сумата 8 757.97 лв., съответстваща на притежаваните от ищцата К. С. 3/4 идеални части от електроснабдения имот, и сумата 2 919.31 лв., съответстваща на притежаваната от ищеца Р. Р. 1/4 идеална част от електроснабдения имот; в тежест на касаторите са възложени разноските за производството пред двете съдебни инстанции по делото. При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта ѝ, подадена от ищеца Р. Р., тъй като цената на предявения от него отрицателен установителен иск възлиза на сумата 2 919.31 лв., т.е. тя е под 5 000 лв. и съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в тази част; в същата решението е влязло в сила съгласно чл. 296, т. 1 от ГПК. В останалата ѝ част, подадена от ищцата К. С., касационната жалба е процесуално допустима – депозирана е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателката К. С., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да обяви на страните служебно известни факти, приети от него за относими към предмета на спора, преди да ги обсъди в своето решение; 2) длъжен ли е въззивният съд да изследва дали текстове на общите условия на договор представляват неравноправна клауза и да извърши инцидентен съдебен контрол за законосъобразност на административен акт, когато страна в разглежданото от него производство има качеството на потребител в материалното правоотношение и не е участвала в процедурата по приемане на административния акт; 3) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение противоречиви императивни правни норми, отричащи и признаващи право на оператор на електроразпределителна мрежа да извършва сделка по продажба на електрическа енергия на ползвател на мрежата и да получи плащане за такава сделка, като обоснове своето решение съобразно правилата на чл. 14 и чл. 15 от ЗНА; 4) когато оператор на електроразпределителна мрежа заяви като основание за получаване на плащане на парична сума за доставка на електрическа енергия текста на чл. 55 от ПИКЕЕ, обн. в ДВ, бр. 35/2019 г., и алтернативно чл. 183 от ЗЗД, необходимо ли е в съдебното производство да бъде доказан начален срок на доставката; 5) длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението да обсъди възражение за погасяване по давност на част от процесната сума, което е направено с искова молба, прието с доклада на първоинстанционния съд и заявено с въззивната жалба; и 6) разпоредбите на чл. 269, чл. 182, чл. 190, чл. 161 и чл. 202 от ГПК следва ли да се тълкуват като създаващи задължение на въззивния съд, при обсъждане на доказателствена стойност на частен писмен документ на една от страните и на заключение на вещо лице, да ги обсъди заедно с другите доказателства и с процесуалните действия на страните и отказа на първоинстанционния съд да уважи доказателствени искания, като: заключението е изготвено по документи, които не са представени по делото, по данни от интернет, в противоречие с данни от приети по делото документи и по оспорен официален писмен документ; с определение от първоинстанционното производство страна е задължена да представи документи, относими към експертизата, като ѝ е указана последицата от тяхното непредставяне; страна е представила част от документите на български език и друга част на английски език; и първоинстанционният и въззивният състави са отказали изготвяне на повторна експертиза само по представени и неоспорени по делото документи. От страна на жалбоподателката се навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първият въпрос – с т. 1, т. 2 и т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК и решение № 288/29.12.2015 г. по гр. д. № 2293/2015 г. на ІІІ-то гр. отд.; вторият въпрос – с решение № 23/07.07.2016 г. по търг. д. № 3686/2014 г. на І-во търг. отд., решение № 155/24.01.2020 г. по търг. д. № 2561/2018 г. на ІІ-ро търг. отд., решение № 88/09.03.2012 г. по гр. д. № 1131/2011 г. на ІІ-ро гр. отд., решение № 152/02.07.2013 г. по гр. д. № 1872/2013 г. на ІІ-ро гр. отд. и ТР № 5/14.01.2013 г. на ОСГК; третият въпрос – с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК и ТР № 2/19.11.2014 г. на ОСГТК; четвъртият въпрос – с решение № 60230/16.03.2022 г. по гр. д. № 3702/2020 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 144/12.03.2022 г. по гр. д. № 1251/2020 г. на ІV-то гр. отд.; петият въпрос – с т. 2 и т. 4 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК; и шестият въпрос – с т. 1 и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК и решение № 72/18.07.2017 г. по търг. д. № 3310/2015 г. на ІІ-ро търг. отд. По отношение на втория въпрос се навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 от ГПК, като се поддържа, че въззивният съд разрешил този въпрос в противоречие и с практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС), а именно – с решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/2014 г. и решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/2019 г. и С-259/2019 г. Ответното „Електроразпределение Север“ АД в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата. Съдът намира, че касационното обжалване (в процесуално допустимата му част, очертана по-горе) следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по петия процесуалноправен въпрос в изложението към касационната жалба. Въззивният съд изрично е посочил в мотивите към решението си, че с исковата молба е направен и довод за погасяване по давност на процесното парично вземане, който е изрично поддържан и във въззивната жалба, но по-натам в мотивите си окръжният съд не е обсъдил и не се е произнесъл по този довод на ищцовата страна. По този начин с въззивното решение е дадено разрешение на този процесуалноправен въпрос, което е в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в мотивите към посочената от жалбоподателката, т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, а също и в мотивите към т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, както и в противоречие с основаната на тези задължителни разяснения, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 12, чл. 236, ал. 2 и чл. 269, изр. 2 от ГПК, съгласно която, въззивният съд следва да обсъди и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните правно-релевантни и своевременно заявени твърдения, доводи и възражения, от които зависи разрешаването по същество на правния спор по делото, очертан с исковата молба и въззивната жалба. Самият процесуалноправен въпрос е непрецизно формулиран от страна на жалбоподателката, тъй като не е съобразена спецификата на предявения по делото иск – отрицателен установителен такъв, поради което съдът (съгласно т. 1, изр. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) уточнява и конкретизира въпроса, както следва: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си довод за погасяване по давност на вземането за процесната сума, който е направен с искова молба, с която е предявен отрицателен установителен иск за недължимост на сумата, като доводът е поддържан и във въззивната жалба на ищеца. Няма основание касационното обжалване да се допуска по останалите правни въпроси, посочени в изложението към касационната жалба, които не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, като съображенията за това, предвид и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, са следните: Пространната формулировка на последния въпрос в изложението възпроизвежда в синтезиран вид голяма част от множеството касационни оплаквания на жалбоподателката за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при събирането и обсъждането на доказателства по делото. Касационната съдебна инстанция нито е давала в практиката си (включително в посочената такава в изложението), нито би могла да даде разрешение на така формулирания въпрос – във всичките му аспекти, което разрешение да е такова с по-висока степен на абстрактност, еднозначно и общоважимо за всички случаи. Това е така, защото множеството аспекти на този въпрос предполага обсъждане и произнасяне по всяко конкретно оплакване с оглед конкретните обстоятелства и данни по делото, което съдът следва да направи с казуалната (по касационните оплаквания), а не с каузалната (по правните въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК) част от решението си по чл. 290 от ГПК. За да отхвърли предявените по делото отрицателни установителни искове, въззивният съд е приел в мотивите си, че процесните суми се дължат на ответното електроразпределително дружество от ищците-потребители, на основание чл. 55 от ПИКЕЕ от 2019 г., както и че този подзаконов нормативен акт е приет от КЕВР въз основа на законовата делегация, извършена с нормата на чл. 83, т. 6 от ЗЕ, тълкувана във вр. с чл. 21 и чл. 98 от ЗЕ. В тази връзка окръжният съд не е обсъждал нито наличието на сделка по продажба на електрическа енергия, респ. – правоотношение по продажба между ищците и ответното електроразпределително дружество, каквато е постановката на третия правен въпрос в изложението, нито е обсъждал разпоредбата на чл. 183 от ЗЗД като основание на процесните парични вземания на ответника, каквато е постановката на четвъртия правен въпрос в изложението; напротив – съдът е приел, че ответното дружество не притежава правото да продава ел. енергия и да иска в замяна тя да се заплаща. С оглед на това, тези два правни въпроса (третият и четвъртият) не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и са без значение за изхода на правния спор по делото. По аналогични съображения няма основание касационното обжалване да се допуска и по първите два въпроса, които в изложението се свързват с обсъждането в мотивите на въззивния съд на общите условия на ответното дружество и решенията на КЕВР по тяхното одобряване. Окръжният съд е приел обаче за неясни доводите на ищците, свързани с обсъдените от него общи условия и административни актове по утвърждаването им, съответно – настоящият съдебен състав не намира никаква връзка между тази част на мотивите на въззивния съд и неговите решаващи правни изводи по спора, респ. – намира, че и първите два правни въпроса са без значение за крайния изход на делото. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, но само в процесуално допустимо обжалваната от ищцата С. част, и само по следния процесуалноправен въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си довод за погасяване по давност на вземането за процесната сума, който е направен с искова молба, с която е предявен отрицателен установителен иск за недължимост на сумата, като доводът е поддържан и във въззивната жалба на ищеца. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателката С. следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 175.16 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение