Определение № 5085 от 06.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3046/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. М. В. против решение № 126 от 4.06.2025 г., постановено по въззивно гражданско дело № 768 по описа за 2024 г. на Врачанския окръжен съд, I-ви въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение №600 от 30.9.2024 г. по гр. д. №457 по описа за 2024 г. на врачанския районен съд в обжалваните части. С тези части на първоинстанционното решение е отхвърлено предявеното от Х. М. В. срещу А. Ц. Т. искане с правно основание чл.59, ал.9 от СК за изменение на начина на упражняване на родителските права по отношение на малолетното дете М. Х. В. и той е осъден да плати извършените от майката разноски.

Касаторът твърди, че решението на Врачанския окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи очевидна неправилност и чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната жалба, като изложи свои собствени решаващи мотиви съгласно чл.236, ал.2 от ГПК?

2. При предоставяне на родителските права и определяне на местоживеенето на децата кои обстоятелства следва да се преценяват?

Ответницата по касационната жалба А. Ц. Т. застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като оспорва жалбата и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Производството е образувано по искане на Х. М. В. за изменение на мерките за упражняване на родителските права по отношение на малолетното дете М. Х. В., като му бъдат предоставени на него, вместо на майката А. Ц. Т.. Посочил е, че от 17.01.2024 г. майката не се е прибрала вкъщи, а за детето се грижи баба му по майчина линия. Предполагаемата причина за отсъствието на майката е задържането и под стража като мярка за неотклонение.

Първоинстанционният съд е констатирал, че от 22.01.2024 г. до 4.04.2024 г. майката действително е била задържана в следствения арест в [населено място] заради досъдебно производство, водено срещу нея за престъпление по чл.316 във връзка с чл.308, ал.2 от НК, а останалите обстоятелства във връзка със спора и посочени от страните, са били налице и към момента на предоставяне на родителските права на майката. Това единствено ново обстоятелство не може да обуслови извод за влошаване на условията за отглеждане на детето при майката и за невъзможност майката да отглежда детето. Качеството и на обвиняем не може да влоши положението и, тъй като е приложима презумпцията за невиновност по чл.31, ал.3 от Конституцията на Република България. Ето защо е отхвърлил искането за изменение на мерките за упражняване на родителските права.

Въззивният съд е събрал допълнителни доказателства, въз основа на които е констатирал, че мярката за неотклонение на майката е изменена в парична гаранция. Посочил е, че извършва преценка с оглед най-добрия интерес на детето, съобразявайки се с разясненията в ППВС №1/1974 г., които подробно е изброил. Достигнал е до извода, че в случая не е налице промяна в обстоятелствата по смисъла на чл.59, ал.9 от СК, която да налага уважаване на искането на бащата. Единственото изменение в обстоятелствата е задържането под стража на ответницата за период от малко над два месеца и поетите от бащата грижи за детето през времето на задържането. В рамките на изследвания тригодишен период обаче, времето на задържането на майката не е значително и не е налице състояние на трайна невъзможност тя да отглежда детето. Самото задържане под стража не е създало непосредствен риск за детето, тъй като през този период първоначално е останало при бабата по майчина линия, а след това е заживяло при своя баща. Няма негативно емоционално и психическо повлияване на детето от факта на задържането на майката-то е спокойно, контактно, с нормален емоционален статус. От приетия социален доклад се установява също така, че след освобождаването на майката от ареста ответницата е възстановила контактите си с детето, а с оглед действието на законовата презумпция за невинност, не може да се търси вина у майката за нейното задържане. Що се отнася до времето, през което ответницата не е била задържана под стража, въззивният съд е приел, че тя е полагала всички необходими грижи за детето-осигурила е много добри жилищно-битови условия; детето редовно посещава детска градина и има изграден дневен режим, който е съобразен с възрастта и потребностите му; провеждат се редовни прегледи и консултации с лекари; контактите на детето с бащата не са ограничавани; налице е изградена емоционална връзка майка-дете. От социалния доклад се установява също така, че подкрепа за отглеждането на детето оказва и майката на ответницата, като детето е привързано към членовете на разширеното си семейство и има изграден приятелски кръг. От представената по делото медицинска документация и съдебно-медицинската експертиза се установява, че детето е получавало фебрилни гърчове, заради които е приемало лекарството „депакин“. През периода на това състояние на детето лечението му е осигурявано и провеждано от майката. Детето е момиче на седем години, което е отлично развито физически, емоционално и ментално и от раждането си до момента винаги е живяло със своята майка. Възрастта и пола на детето, както и установените здравословни проблеми категорично определят майката като по-пригодния родител. Не са установени опити на майката да ограничи контактите на детето с бащата или да го въвлече в споровете помежду им. Единствената причина, която бащата изтъква/задържането под стража за два месеца/ само по себе си е обстоятелство, което не налага промяна на мерките. С тези съображения въззивният съд е потвърдил отказа на въззивния съд да предостави на бащата родителските права по отношение на малолетното дете.

В изложението си касаторът твърди, че само от прочита на решението може да се установи неговата очевидна неправилност, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. От гореизложените мотиви на решението обаче не може да се достигне до такъв извод. Очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо от съдържанието на решението тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Такъв квалифициран недостатък на решението в случая не се констатира. Ето защо не може да бъде допуснато касационно обжалване на това основание.

Според касатора противоречието между въззивното решение и практиката на ВКС по първия въпрос се състои в това, че въззивният съд не е осъществил необходимата решаваща дейност по съществото на спора, тъй като не е основал решението си на събраните по делото доказателства, не ги е обсъдил, не е посочил кои факти приема за установени и не е обсъдил всички доводи и възражения на страните. Настоящата инстанция констатира, че въззивното решение не страда от такива пороци. Напротив, въззивният съд е изпълнил всички свои процесуални задължения, необходими и присъщи за осъществяване на дейността по разрешаване на спора по същество. Следователно не се е отклонил от приложимата практика на ВКС по първия въпрос, поради което по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Същият извод се отнася и до втория въпрос на касатора. Въззивният съд е следвал указанията в т. V на ППВС № 1 от 12.XI.1974 г. по гр. д. № 3/74 г. и приложимата практика на ВКС, касаеща обстоятелствата, които налагат изменение на мерките относно упражняване на родителските права. Достигнал до извода, че единственият посочен от ищеца факт не е такова обстоятелство. Освен това не се е задоволил само с тази констатация, а е обсъдил отново кой родител е по-подходящ да упражнява родителските права по отношение на малолетното дете, приел е, че това е майката, поради което е счел искането на касатора за неоснователно.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Врачанския окръжен съд не следва да се допуска.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение